Хората си мислят, че да си рибар е нищо работа. Че цял ден се шляеш насам натам из морската шир в някакъв затворен цикъл - навътре и навън в морето, без особен смисъл. Истината обаче прилича повече на неразказана или напротив - разказана приказка, понякога дори на анекдот, а често пъти и на шега. Вие не разбирате морето така както го усещаме ние, защото погледите ви не стигат до нашите лодки.

Аз винаги влизам в морето сам. Харесва ми да бъда сам, така предпочитам - аз и моят улов, игра на гоненица, прекрасна игра, възбуждаща сетивата, игра на инстинкти и на надежди. Истинска игра, без свидетели, понякога жестока, а понякога благодарна до безобразие. В такава игра, кому са нужни свидетели? На мен поне не са ми нужни, не ми трябва никой - пристрастен съм към тази игра, аз я владея, но и тя мен, разменяме си ролите - коленичим един пред друг, но се изправяме всеки сам за себе си. Игра наситена  с изненади, с динамика, с очаквания, с разочарования, дори със скръб. Понякога предимно скръб, и все пак - това е игра. Моята игра.

Свечеряваше се, а мен не ме свърташе. Бързах към лодката, натикал ръце в джобовете, крачех въпреки вятъра, който се спираше в лицето ми. Исках да вляза в морето колкото е възможно по-бързо. Когато пристигнах при лодката ми видях, че и тя като мен се полюшваше нетърпеливо. Чувах я как се отърква във водите. Умилкваше се на морето и предразполагаше и мен. Лекото отплискване на водите звучеше привлекателно. Винаги преди да заспя и след като се събудя чувах този звук - предполагам той беше нужното гориво, което да задвижи моят мотор.

Приличаше на поглъщане на вода, на утоляване на жажда или на удавяне, кой знае. И пак чувах морето, чувах как то се отплисква по стените на лодката ми, така както се отплисква и по камъните край брега, по ръба на пясъка, по продължението на големият кораб, по плавниците на водолазите. Викаше ли ме или ме гонеше, не знам, но бях длъжен да бъда там. Морето беше моят живот, исках го за себе си. Докато моторът на лодката бърбореше, чувах неговият глас. Той имаше своя тембър и своя ритъм и когато се заслушвах в него, никога не оставах сам.

Вече бях готов да се кача в лодката когато чух шум зад гърба си. Нещо се търкаляше - обърнах се и се сепнах. Някакво сгънато човече приближаваше едвам едвам към мен. Не виждах добре, трябваше да изчакам, да се приближи за да го видя по-добре. Стори ми се, че го чаках цяла вечност, мъкнеше се. Звукът идващ изпод колелата заглушиха плисъка на вълните. Морето притихна. Пред погледа му очертанията на инвалидната му количка придобиваха окаяно състояние, гумите й криволичеха, а изпод нея висяха оплетени незнайно къде разни парцали.

Гледката се проясняваше -беше от онези гледки, в които да си сляп е благословия. Вече виждах добре - голям човек, увит с невъзможни дрехи, шапка и шал, с тяло на дете, изкривено, сякаш смъртта не е изчакала и го е изяла преждевременно. Две черни очи ме гледаха от килнатата шапка.

-Добър вечер.

Гласът изпод парцалите звучеше някак на място. Беше на жена. Аз се подпрях до носа на лодката.

-Добър вечер - отговорих. Гласът ми беше парализиран. Едвам го разпознах. Подсмъркнах и се изплюх. Освободих парализираното си гърло.

Жената се приближи още малко. Аз стоях все така, като истукан. Ни да се движа, ни да говоря. Някакъв страх ме налази, необясним, кожата ми настръхна, гръдният ми кош започна да се свива навътре, сякаш искаше да се затвори, като че ли, за да предпази сърцето ми.

-Никога не съм се возила на лодка. Хубаво ли е ? - каза тя.

Продължавах да мълча. Чудех се какво трябваше да направя.  

Тя продължаваше да ме гледа. Главата й не беше съвсем изправена, но пък очите й гледаха право в мен. Светлина светеше в тях, отразяваше се, сториха ми се съвсем разумни. Явно нямаше как да избягам бързо от разговора.

-Не е кой знае какво -отговорих.

Тя се засмя. Или поне на мен така ми се стори.

-Откакто те познавам, все си в тази лодка.

Сбърчих вежди. Не ми стана приятно. Инстинктивно се отдръпнах назад.

-Откъде ме познаваш?

-Виждала съм те. Тук там - гласът й беше спокоен, но не ме успокояваше.

-И какво искаш?

-Да ме качиш на лодката.

-Абсурд! Винаги влизам в морето сам.

-Нищо няма да ти направя. Не се бой!

Замислих се, че изглеждам като страхливец. Нямаше как да оставя дори наченки на подобни съмнения. Да ме види някой като страхливец за мен беше най-жалката работа. Защото аз мразех страхливците. От всички демони, които ме владееха, този ми беше най-омразен и в мен срещаше най-яростна съпротива.

-Добре, празничен билет! - смотолевих почти без глас и усетих, че пак имам нужда да се прокашлям.

- Хайде!

Човечето ме гледаше все така предизвикателно. Имах усещането, че беше готова да влезе в бой, само чакаше да се приближа, за да ме сграбчи с изкривените си ръце. Помислих, че нямаше да мога да се отскубна след това. Донякъде бях прав.

-Трябва да ме качиш. Ще можеш ли?

Тя потегна ръце към мен. Преглътнах. Приближих се. Чудех се на късмета си. Вдишах дълбоко въздух и приближих. Поех слабото тяло в ръцете си - беше учудващо леко. Качих го на лодката, наместих го срещу мен и скочих пъргаво срещу него от другата страна.

Потеглихме. Времето беше студено. Все пак беше декември. Запалих цигара. Тишината, която обожавах, сега не можех да понасям. Чувах я как диша, навярно и тя чуваше мен. Сърцето ми спираше всеки път когато погледнех в счупеното й тяло. Чудех се дали й е удобно да седи в лодката,  на мен самият не ми беше, а аз имах възможността да се намествам от време на време. Тя нямаше този шанс - стоеше така, както я бях поставил, само ръцете й се преместваха леко в елипсовидни движения - движенията върху гумите на инвалидната й количка.

-Пушиш ли? - Гласът ми разсея мислите ми. Отново бях запалил цигара.

-Твърде много усилия. - Каза тя и поклати леко глава.

Усмихнах се. Стори ми се, че и тя така прави. Че се усмихва.

-И? Как ти се струва плаването? -Започнах пак.

-Не е кой знае какво.

Погледнах я отново. Очите й не изпускаха моите. Имах чувството, че ме предизвикваше. Възможно ли беше аз да бях този в неизгодното положение? Загледах се отново в привидението пред себе си. "Защо изобщо се съгласих!"

Започна да ме хваща яд на мене си. Опитах да си спомня дали някой ме беше видял, че я качвам.

Докато се движихме бавно навътре в морето, студът най-после успя да полепне по кожата ми. Загледах се в нейните дрехи - всъщност беше облечена леко, като че ли беше излязла за малко и  всеки момент щеше се прибере. В стомаха ми се обади паниката.

-По дяволите - измърморих. Започнах да се въртя без посока. Очите ми гледаха ту нея, ту морето. Настръхнах, мускулите ми се сковаха в очакване всеки момент да се изстрелят, за да я хвана.

-Ти май си мислиш, че съм се качила за да скоча, а? - Прекъсна ме тя, с все така равния си и уверен глас.

-Не знам. Но честно казано ме притесняваш. Не искам проблеми.

-Няма да ти създам такива. Не мога да скоча! Просто исках да видя морето наистина. Не бях го виждала такова.

"Морето, помислих си. Морето беше навсякъде и гледаше от всякъде."

Не се стърпях и й казах:

-Има толкова много нарисувани картини на морето. Едно и също е.

Тя помълча съвсем малко:

-Обаче сега виждам, че не е! Сега виждам колко са празни всички онези картини, въпреки че ги има толкова много, навярно хиляди и виждам, че нито една от тях не е истинска. Убедена съм, че никой не е седял на лодка в морето докато рисува.

Не знаех какво трябва да отговоря. Не разбирах нито от картини, нито от художници. Гласът й отново прекъсна мислите ми:

-Днес почитате Свети Никола, нали? Свети Никола Чудотворец, но ти не празнуваш?

- Чудотворец ли? - Повдигнах рамене и се изсмях. 

- Чудесата му са неразбираеми за мен. Не ги отнасям до себе си. Трите дъщери, трите деца и спасените моряци. Звучат ми като зле разказана народна приказка.

-Чудесата и обикновените хора не вървят един до друг, а?

- А защо да вървят заедно? По нищо не си приличат. -Така казах.

-Че кой има най-голяма нужда от тях? За какво са им на необикновените хора чудеса?

Тя се засмя. Отново. На мен обаче не ми беше никак смешно, напротив. Исках вече да се върнем обратно. Без да казвам нищо завъртях лодката обратно към брега. Цялата ситуация ми приличаше на зле скалъпена шега. Сведох поглед в страни и се замислих. Не обичах да мисля прекалено много. Болеше ме да мисля. Затова обичах да влизам сам в морето. Когато бях сам мислите не ме плашеха. Идваха и си отиваха като възпитани гости. От устата ми се отрониха няколко думи, които самият аз чух в последствие:

-Защо ще даваш на един обикновен човек чудо - за какво му е. Какво ще направи с него? Нищо, най-много да се опита да го изяде!

- Даваш това, което е нужно. Онова, което желаят най-искрено, без значение колко маловажно звучи. То е част от живота, а животът в крайна сметка е най-важен, не защото е най-смислен, а защото е неповторим. Не мислиш ли?

-Не знам. Не искам да мисля за чуждите мисли. Може и така да е, може и да не е.

Тя мълчеше, аз пушех, а наоколо ни тишината бушуваше. Морето беше притихнало, съвсем равно, като че заспало, за момент ми се стори, че и то слушаше с интерес двамата актьори на неговата сцена да репетират своите роли. Спрях мотора на лодката и се облегнах. Времето беше утихнало и застинало, чакаше да види края на пиесата.

Тя ме погледна. Не разбрах как изведнъж започнах да говоря. Наведох се към водата и я докоснах с върха на пръстите си. Думите ми заставаха една след друга, подреждаха се, все едно не бяха мои:

-Влюбен съм в тази вода! Понякога ме се струва, че тя ме гледа с такова обожание, че забравям че не сме едно цяло. Изкушавам се да я сграбча докато ме поглъща, докато ме разтваря в себе си без милост, тихомълком, без следи! Въпреки, че сега тези води са студени и приличат на мъртвец изяден от рак - и през ум не ти минава да го докоснеш.. 

Погледнах в тихата вода, загледах се и видях, че луната е изгряла, а отраженията й заплуваха върху вълните. Приличаха на птици, които търсеха храна. Гладни птици. Стори ми се, че тя се надигна леко към мен.

-Вече не бързаш ли да се прибереш? - Гледаше все така неизпускаща моя поглед. Само че сега нейният не беше вече толкова уверен. Бяхме си разменили ролите. Беше се изплашила за мен. Отпуснах се, спрях да бъда силен и цялата ми мъка се разпиля пред нея:

-Не ми се прибира! - въздъхнах. - Винаги ми казват, че мириша на риба. Писнало ми е от всички! Стоя като прокажен в собствения си дом, заобикалят ме, подават ми каквото поискам, само за да не пипам нищо наоколо - срамуват се от миризмата, която се носи по ръцете ми! Не им се сърдя, разбирам ги, някога и на мен ми миришеше.. 

Тя ме прекъсна:

-Време е значи да започнеш да месиш хляба! Иначе никога няма да им покажеш, никога няма да успееш да им обясниш. Трябва да ги храниш от ръката си!

Аз се изсмях.

-Това остава, да меся хляб. Сякаш няма какво друго да правя! - Озъбих се. 

-Никой не се гнуси от това, което яде. -Гледаше ме като от упор, но всъщност вече ме беше застреляла.

-Не? Наистина ли го вярваш? - Смехът ми ме накара да обера емоциите си.

-Разбира се! Нима ти си забравил? - Тя се усмихна.

Моторът на лодката отново забуча. Прибирахме се. Аз бях вкочанен от студ, за нея не знаех, тя не трепереше, сякаш студът не успяваше да я докосне. Зачудих се дали морските сирени нямаха нещо общо с нея. Трябваше да я попитам:

-Откъде ме познаваш?  - Избоботих някак сърдито.

-Живея до кръчмата, в която ходиш. Виждала съм те много пъти. Често ходя след теб. Ти събираш храна от масите и храниш птиците.

Разплаках се. Признавам си, успя да ми бръкне в душата. Но предполагам, че не е толкова трудно да разплачеш един рибар. Все пак съм един обикновен човек попаднал в нощ пълна с чудеса.

 

Автор: Анастасия Стайкова

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, община Бургас, "Черноморски риболов" АД, Медицинска лаборатория "ЛИНА", Синхрон-Спорт, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.

.