Страст

-Гледам го първом, господин лейтенант и си думам, че туй е немска подводница. Ама пак гледам… каква ти подводница в реката, че и немска на всичкото отгоре… а то какво? Сом, господин лейтенант, сом – Ванчето Петров яростно дърпа от фаса си и гледа омагьосан в нищото сякаш вижда брега на Сава. -  Ама огромен е гявола, О-ГРО-МЕН! Ще да има поне пет лакътя най-малко, проклетника му с проклетник!

-Да бе, сто лакътя – подхвърли сержант Ганчев.

Другите момчета от отделението се позахилват. Аз обаче слушам като омагьосан. Ванчето Петров има цяла торба кусури, които май основно се дължат на това, че е шоп и то от най-натуралния вид. Точно за хора като на него Дядо Вазов си е писал разказите. Само, че Ванчето е стар войник, преживял двете Балкански и Европейската война. Беше твърд и сигурен като наковалня и никой в отделението не си и помисляше да постави това под съмнение. И щом казваше, че е видял сом четири лакътя значи наистина е видял сом четири лакътя.

Пет лакътя. Меря ги наум. Преди седем години край Козлодуй изкарах сом три лакътя. Два часа ме мъчи, проклетника. Ама пет лакътя… това не е сом, а цял звяр. Още малко и може наистина да се окаже някаква подводница дето немците изпитват.

Над главата ми изсвирва снаряд и всички в укритието неволно свеждаме глави. Взривява се на стотина метра встрани. Във въздуха изригва гейзер пръст. Случайно камъче звънва по каската на сержант Ганчев. Габровецът я свали, оглежда критично прясната драскотина и се намръщва.

-Миналата седмица ми я зачислиха – измърморва и пак я слага.

Малка му е, като всичко по него. Ганчев е голям като мечка и като позабрави да се обръсне наистина заприличва на такава. Габровци, какво да ги правиш.

Подавам глава над укритието. Немците са си там, където и през последната седмица. Бяха заели възвишението в северна посока, на около два километра без да дават никакъв знак, че скоро ще се разкарат оттам, нахалниците му с нахалници. Очевидно ги командва човек, който не е идиот, пусто да опустее. Оттам спокойно контролират цялата равнина. Още не са ни попилели с артилерия, защото пестят снаряди. Тяхното снабдяване е по-скапано даже от нашето. Е, от време на време гръмват, колкото да напомнят, че са още там. Трудно щяхме да ги разкараме. Фронтална атака без танкове, каквито не се очаква скоро да ни пратят и авиация, каквато също не се мярка наоколо, ще е истинско клане. Който не е виждал как MG42 реже пехота не знае за какво говоря.

Рахата на фашистите, а покрай и тях – и нашия, ще да свърши. Доколкото знам другите момчета от дивизията напредват здраво и вече застрашават Болевац, дето се намира точно от другата страна на реката. Превземем ли го, на тия юнаци ще да им се наложи да се изтеглят, ако не искат да се окажат обкръжени.

Вдигам глава над укритието. Хълмовете щръкват над равнината на има-няма два километра. Дотам – само шубраци, колкото да се промъкнат двама-трима, ама за цяло отделение или не дай Боже – рота, и дума не може да става. Сава се гъне на север от нас, на около километър, идва от запад точно иззад заетите от немчугите височини и изчезва на изток, за да се влее в Дунав. Брегът е гол като кубето на полковник Павлов и само тук-там малко папур, ама колкото да не е без хич.

 „Мечтата на снайпериста и мокрия сън на артилериста“ – щеше да каже сержант Ганчев в някои от онези негови моменти на творческо вдъхновение.

Ама пет лакътя сом… ей, Богу, пет лакътя са това!

-Петров – ръчкам аз стария ефрейтор, - кажи, къде точно го видя.

-Лейтенант… - обажда се тревожно Ганчев.

Усетил е нашия габровец какво ми се върти в добруджанската чутура, щото и той си мисли същото. И двамата сме рибари, ама той има повече здрав разум от мене. Той Ганчев затова не се набута в офицерската школа.

-Петров! – ръмжа аз и го гледам ветерана с подобаваща на командващ офицер строгост.  

-Само дайте карта, господин лейтенант…

Вадя картата и Петров сочи с мръсен пръст.

-На стотина метра от хълма, под носа на Немеца – констатира Ганчев. – Аз тая риба не я ща. Не си струва да ми напълнят гъза със снаряди.

-За стотина метра фашистите хич няма да си хабят снарядите за твоя гъз – отбелязвам аз умислено. – Ще ти пуснат някое куршумче. Снайперистите им добре мерят, знаеш.

Ганчев стърже наболата си брада с нокти. Че и него го гъделичка, рибарската страст – гъделичка го.  Че не си струва да се мре за такова нещо – не си струва.

-Ванче, ще намериш ли точното място? – питам и виждам как Ганчев се опулва.

-Ще го намеря, господин лейтенант.

-Ама, лейтенант… – обажда се Ганчев.

-Мълчи. Не ща бунтове в частта. Аз тука офицера ли съм или лукова глава?

Всички в укритието мълчат и гледат умно. Ако ги замлатя с каската, проклетниците...

Остатъкът до вечерта прекарвам в изработка на самоделна въдица и снабдяване с жива стръв. Най ме измъчва влакното, ама и такова намирам. Да се чуди човек с какви ли неща из джобовете не ходят на война хората.  Ванчето спи в укритието, което е най-умното, което може да направи войник, когато не е пост. Стара пушка е, Петров, разбира ги тия работи.

Нощта се спуска над Сърбия. Нощите на късната есен са все още топли, сред облаците се опитват да се покажат звездите и четвъртинката луна. Тук-там избухва бухал. В мрака се стрелва прилеп. Човек ще реши, че война няма. Всичко това обаче е измамно. Нашите постови се взират в мрака с ръце върху пушките и автоматите, точно както в момента правят и немците на хълма. Повечето момчета предпочитат да спят през деня. Страх ги е от нощни атаки. Сигурен съм, че там, на високото, е същото.

Събуждам Ванчето. Оставяме шмайзерите и паласките в укритието. Махаме всичко, което трака, скърца или блести. Запазвам „Валтер“-а, а той – верния очукан „Наган“. За всеки случай пъхваме в коланите и по една граната. Не, че би ни свършила работа срещу окопаните на хълма немци, но проклет да съм ако се оставя да ме хванат жив или по-лошо – цял. Скатавам някак и самоделната въдица. Ако дядо – човека, който за пръв път ме заведе за риба, ме видеше какво съм измайсторил, щеше да ми я счупи в главата. Ама какво да се прави, военновременни условия.

Ганчев ни изпраща с едно загрижено „и да се върнете, че после какво ще обяснявам на полковник Павлов“. Придвижваме се бавно и предпазливо през равнината. Там където можем – притичваме от храст на храст, а където не можем – пълзим. Около нас цари позната нощта тишина. Бухалът все така огласява мрака и се чудя откъде тази енергия в туй пиле баш по това време.

До мен Ванчето се промъква като призрак. Нито стръкче трева не изшумолява под ботушите му, не закачи дори едно клонче. Затова винаги го изпращам на разузнаване. То ако немците ни спипат няма да е заради него, а заради мен. Опипвам гранатата отзад на колана. Да ми прости Господ ако се наложи да я ползвам. Ванчето Петров не заслужава да умре от ръката на другар.

Усещам вече миризмата на кал и влага. Близо сме до Сава. Каква река е това. В България даже Искър не може да се мери с нея. Широка, наглед тромава и ленива, а всъщност могъща и смайващо красива. Това е река, която бих могъл да съзерцавам с часове и пак да не мога да се нарадвам на красотата ѝ. Ей, тия пусти сърби, за едно нещо да им завидиш.

Земята леко се спуска надолу и пред мен се ширва Сава, толкова широка, че сякаш разсича целия свят на две. При все мрака от нея сякаш се носи бледа светлина. Лежа във влажната земя и просто зяпам. Ех, да не беше тая пустата война. Не може ли немците да си отидат у дома и просто да оставят тия изтормозени Балкани да си живеят както си знаят? Тогава щях да дойда посред бял ден, да заметна въдицата без да ме е страх ни от артилерия, ни от снайперисти и просто да си гледам живота.

-Ей там беше прокленика – сочи ми Ванче някъде вляво.

Промъкваме се натам, където ни чака сякаш направено за нас островче папур. Местенцето си го бива, преценява веднага, докато развивам влакното. Около мен Сава все така шумоли в коритото си, а миризмата на влага ме обгръща като парфюм на любима жена.

-Аз ще ида на пост – прошепва ми Ванчето Петров и изчезва като призрак в мрака.

Оставам сам сред рехавия папур, който ще ме пази от чужди очи. Златен е Ванчето, знае, че риболова е самотно занимание. Леко замятам, връвта просъсква в мрака и след миг куката с тежестта тихо цопват в могъщото, лениво течение. Отпускам се на влажната земя, стиснал в ръка смешното парче дърво дето трябва да минава за въдица. Вадя намачкан цигара от джоба си и посягам за кибрита, но се усещам навреме. Захапвам я незапалена. Немците само чакат нещо да им светне в тъмното. Не са чак толкова свидливи на снаряди. Ех, тая пуста война, що трябва да е тъй.

Впервам поглед в потрепкващия по реката мрак. Изядената луна се опитва да пробие през облаците, но не успява и отблясъците ѝ само от време на време се плъзгат по водната шир. Ех, каква красота, Боже, каква красота.

„Пет лакътя, а? – мисля си и вътря в уста незапалената цигара. – Айде да те видим тебе!“

Колко време има до разсъмване? Четири часа? Повече от достатъчно да го видим този гигантски сом.

Вдигам поглед към тъмното небе. Четвъртинката луна просветва през облаците и пак загасва. Войната е останала далеч-далеч и за пръв път от месеци в душата ми цари спокойствие. Стисвам по-здраво въдицата, въртя в уста незапалената цигара, дето така сладко ухае на тютюн. Животът наистина може хубав… та дори и да е за малко.

 

 Автор: Калоян Захариев

Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и: