Денят е понеделник. Времето в китното градче Несебър е сурово и тежко, напомнящо за пристигащата зима. През облаците, стелещи се по цялото небе, плахо се прокрадват слънчевите декемврийски лъчи.

Може би заради ранния час или студеното време, хората по улиците изглеждат сякаш някой ги е накарал насила да се събудят. Необичайно за празника няма много ентусиасти, търсещи риба по магазините. Кого ще срещнете по улиците, ако се загледате?

По левия тротоар върви леля Живка, тя е блага и мила женица, която се усмихва така топло, че можеш да забравиш собствените си проблеми. Русите й къдрици и нежната руменина по носа и бузките й я правят още по симпатична. Тази толкова лъчезарна дама изглежда прекомерно щастлива, но никой не знае, че съпругът й чичо Данчо, почина преди два месеца и тя за първа година ще е сама на Никулден.

Малко зад нея върви чичо Богдан, той е вечно начумерен и сърдит. Походката му е тежка, когато човек го види, минава на другата страна на улицата от страх. Днес по това сбръчкано изстрадало лице е изписана лека небрежна, дори глупашки- самодоволна усмивка. Каква е неговата история? Чичо Богдан се бори от три години с рак. Коварната болест го бе превърнала в този буреносен облак, тя го беше отдалечила от приятелите и малкото му останало семейство.

Днес рано сутринта на прегледа в болницата му бяха споделили, че лечението  е успешно. На този Никулден той щеше да празнува, макар и да не бе негов личен празник .

По десния тротоар върви Руми, тя е ученичка в четвърти клас. На нежното  й детско  личице можете да видите най-красивата усмивка на света. Защо ли е така? Тя отива на училище за пръв път от два месеца, бърза, защото нейната детска любов Ники я чака там. Щастието и въодушевлението й са толкова големи, че няколко пъти се препъва в неравния калдаръм от бързане.

Тук, в малкия град хората са различни, по-спокойни и смирени. Всеки носи своя собствен товар, без да се оплаква. Само ако можеха да усетят колко различни емоции връхлитат телата им, колко различни чувства изпитва всеки един от тях, щяха най-вероятно да се поспрат и да се откъснат от своята малка Вселена ...Уви, никой от тях не го правеше. Дали бяха загубили умението да общуват с ближния? Или просто живееха във времена на отчуждение и студенина.

За щастие още съществуват хора като бай Кольо, старият рибар. За него се носят слухове, че е на шейсет години вече от десет години. Разказват се истории за няколкото му лодки в миналото и как от всяка ловял най-малко тридесет килограма риба на ден. Днес той както обикновено помъква старите си раздърпани, но здрави мрежи до своята последна мъничка бяла лодка с черен грамаден надпис „Надежда“.

Облечен е с вече окъсаната, „дваж-триж окърпена” синя куртка. На врата му виси верижка с дребен златен кръст. Прошарената му коса  сама разказва за множеството му приключения и пътувания. А очите му...тези светли кристални очи, когато ги погледнеш, сякаш виждаш цялото море събрано в тях. Има нещо в благата усмивка на този достолепен рибар, каращо те да настръхнеш и да изпълниш очите си с неочаквани топли сълзи.

Гледаш го старец като старец, но криещото се зад измършавялото му отслабнало тяло е голямо. Цяла една ера на уважение, доброта, честност и трудолюбие. След като изхвърли мрежите в лодката си, се върна до схлупената си кирпичена къщурка с падащ покрив и олющени бели стени.

Бяха му предлагали апартамент в Бургас в замяна на парцела му, щели да построят рибен ресторант, защото къщата му била точно пред морето и не трябвало да загрозява града. Ала бай Кольо бе замесен от друго тесто, ето защо изгони предприемачите, без дори да ги изслуша. В този малък дом бе преминал целият му живот. Огледа се за секунда в мръсното си прашно огледало, облече връхната си дреха и заключи входната врата. Пресече тясната уличка и седна в лодката. До него застана чичо Богдан.

-Старче, пак ли ще ходиш да мръзнеш в  морето? На колко години трябва да станеш, за да спреш да се излагаш на риск?- каза му той с лека загрижена усмивка.

-Не бой се за мене, аз съм старо куче, мен болести не ме ловят - отвърна му рибарят с още по-сърдечна усмивка. Как мина днес в болницата, ще я бива ли? Ако не, да не си правя труда да ти заделям риба - каза той с очакване да чуе добра вест.

- Добре съм, добре съм, ще живея и този, и другия, и всички месеци! - сподели му през смях щастливият, огрян от надежда мъж.

- Браво, моето момче, Бог да е с теб, ще ми се да си побъбрим още, ала бързам, че да се върна навреме преди залез - набързо изрече Кольо и помаха за сбогом на приятеля си. Отвърза въжето и запали двигателя.

- Докоро, като се върна следобед, да си ми уловил някоя голяма риба, все пак ще празнувам! -ентусиазирано подхвърли Богдан.

- На теб само дребен чернокоп, драги ми приятелю, доскоро! - докачливо се пошегува дядото.

Въпреки студенината и влагата Кольо прекара почти целия ден в морето. Беше се отдалечил от брега и възнамеряваше да се завръща вече, защото усещаше как студът пронизва цялото му тяло. Бе събрал както обикновено страшно много риба, мрежите му бяха препълнени. Понечи да пусне двигателя, но за негово нещастие той не сработи. Последваха още мнозина опити, резултатът бе същият. Навярно старата машина  се бе повредила.

Останал на средата на нищото сам в морето той се бе замислил колко пъти го бяха съветвали да не се качва на лодката и да си остане вкъщи. Най-накрая разбра защо хората му говореха все с такава загриженост. Не беше нервен, нито се срахуваше за себе си, единственото му притеснение бе, че хората ще го чакат на кея, а той не ще пристигне и няма да може да им занесе прясна риба. Въпреки окаяното си положение той не загуби самообладание и запази здравия си разум.

Загледа се в заобикалящата го красота - розовия залез, кристалната вода и вече прояснилото се небе. Почувства спокойствие и реши да поседи още малко, докато измисли решение. Докосна с пръсти ледената вода, отстрани изглеждаше така, все едно си принадлежаха. Всички знаем за стареца и морето: това бяха те - старият дядо и неговото море.

За секунда дори бихме помислили, че морето едва ли не му се подчиняваше, нито една вълна не се появяваше, а вятърът бе спрял. Когато се загледа във водата пред него, видя малка оранжева рибка, толкова магично изглеждаща, че човек би я объркал със златната рибка от приказките. Той потопи цялата си ръка и я улови, като остави вода в дланта си, за да плува спокойно.

-Защо не бягаш от мен, красавице, та ти си истинско богатство?-продума той и усмивка отново озари лицето му. - Сега, ако те помоля да стигна до брега дали ще изпълниш желанието ми?-шеговито каза той. -Хайде бягай- той я пусна и тя бързо отплува.

След това старецът отново се опита да запали двигателя. Когато чу ръмжащия звук и усети, че лодката му се движи, той едва не падна в морето от изумление.

-Но това не е възможно...но как ?- възкликна той.

Двайсетина минути по-късно пристигана на брега. А там вече го чакаха чичо Богдан, леля Живка, Руми под ръка с една възрастна, червенокоса дама и куп други хора.

- Някой май за пръв път закъснява. Да не би да си се отбил при Нептун да си поговорите?-подметна шеговито леля Живка.

- Нали знаеш, Живе, и на най-добрите се случва. – още по-шеговито отговори той

- Айде, после ще се разберем кой е крив и кой е прав, сега показвай какво ти даде днес морето?- нетърпеливо се обади Богдан.

- Ей сега ще ви дам да си изберете всички - отговори той с топла усмивка.

След като разпродаде рибата, най-накрая слезе от лодката, извади мрежите и я завърза стабилно. Запъти се към Руми и жената до нея.

- Дядо, дядо, мога ли аз да взема мрежите ,моля те!? -с въодушевление каза момиченцето и заподскача.

- Естествено, слънце мое, естествено. - отговори гордият дядо. - Ех, Надежда...казах ти, че не е нужно с малката да идвате вън да чакате, студено е. – Кольо сбръчка вежди и я погледна укорително, но от очите му струеше нежност.

- Чакам те вече петдесет години, всеки ден, какво е още един ден ?-отвърна неговата съпруга и прокара пръсти през бялата му коса, хвана го под ръка и заедно тримата се запътиха към мъничката си къщурка да отпразнуват Никулден, както всяка година. 

Автор: Александра Бахчеванова, 16 год, Немска езикова гимназия-Бургас

Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и: