- Половин тон риба е това, не е ала-бала! Ти можеш ли да се похвалиш с толкова? – пенеше се един червендалест набит и почти четвъртит мъж, някъде към 60-те, докато бирата му изтичаше от ръба на масата, по която не на шега бе ударил и, слава Богу, за малко не счупил своята голяма халба. Казваха му Попчето, въпреки че името му бе Милчо. Тук името не важеше и почти бе забравено, както неговото, така и на останалите, които сега шумно спореха в спартанската атмосфера на крайбрежната кръчма – свърталище, сборен пунк, умален размер на квартален парламент и нюз рум едновременно за всички рибари в града. – Знаеш ли, че през целия си живот Карабатака имаше най-много улов? - продължи Попчето, - Записваше си старателно в един тефтер, дето баща му го бе оставил с неговия запис на улова. Лично съм го виждал. За петдесетте си годините в морето, без да броим детските му, беше хванал тонове риба. Аз шапка му свалям на майсторлъка! И на търпението, и на ината дори! Ти къде си тръгнал да се мериш с него, бе Му́фа?...На колко си? На 30? Хлапе си още, хлапе! Даже и нишаните още не ги знаеш всичките.

Му́фата само погледна братовчед си изпод вежди и реши тактично, по роднински, този път да си замълчи. Имаше да му връща пари, които протакваше, а иначе все повтаряше, че при следващото влизане морето ще изчисти държимото. Ще изчисти, ама не бе влизал отдавна, защото мързелът при него бе по-голям от срама, пък било то и срама да висиш на някой с пари. Възползвал се от мълчанието му Ангуля – висок, здрав исполин, почти на годините на Попчето, измържа:

- Аз ги знам всичките нишани, Попче! Че и някои други неща. – заяви той със самочувствие в гласа, но и с доста заваляни думи - нормалното му състояние след неизброимото количество алкохол и дългите спорове, в които бе заседнал още от сутринта. - Бог съм в управлението на новите джаджи, забрави ли? Или да ти изтрия точките на GPS-а да видиш къде зимуват раците? – разсмя се гръмко исполинът. Лекият смут, настъпил след думите му, бе нарушен от влезлия направо с вратата Торук, който крещеше:

-Излизайте да видите какво чудо е измъкнал брат ми. Излизайтееее!

Главите насъбрали алкохол, колкото за цяла гръцка сватба, изведнъж отрезвяха, любопитни какво толкова е станало. Любопитството тук, трябва да се вметне, е като на уличните гладни котки – неконтролируемо, първично и не-пре-одо-ли-мо. Именно то вдигна на крака рибарските тежки характери, дето иначе докато не изпият науменото, не стават за нищо на света.

Рибарите, които допреди минута си чешеха езиците в обичайните си теми, сега със същите тези езици цъкаха невярващо, а един от мъжете, за малко не станал поп, се прекръсти три пъти. Гледката, която се бе разкрила пред тях, беше като от филм: братът на Торука, известен сред своите като Думана, стоеше победоносно на носа на своя РК „Корсар“, дето много искаше да кръсти „Черната перла“, но не му достигна смелост, защото не носеше на майтап сред рибарите. Моряшката му фланелка се вееше като знаме, а до него бяха наредени петимата му моряци, толкова ухилени, че зъботехник с едногодишна практика би могъл да им възстанови без проблем дефектите на зъбните редици. До тях в трала, наред с останалия улов, се бе хванала огромна риба, не риба, ами цяло чудовище, по-известно като моруна. Такъв екземпляр да се види на живо беше рядкост, въпреки че в историите в морските кръчми често бе тема на разговор. Обаче сега си беше съвсем истинско изживяване. За няколко минути корабът се напълни с рибари, които щъкаха около рибата. Някой извади и метър и тъкмо да я премери, чу:

- Няма нужда, ще ти кажа: точно 3 метра е моруната. Мога да ти кажа и колко тежи - 200 кила. - рече един от моряците. (По-късно стана ясно, че от тези 200 кила, осем са хайверът на рибата.) Цъкането на езици се засили,  увеличиха се и ръцете опипващи морския звяр. Някой се провикна:

-Браво, бе Думан! Да ти се ненадява човек. Къде я хвана тази моруна?

Казвай!

И докато Думана разказваше с ръце, крака и всички налични продължения на тялото си, как точно се е случило това чудо, (за което той нямаше никакъв принос, но това беше друга тема) новината за неговия улов обиколи целия град и се върна като в играта на развален телефон - рибата бе нараснала на 5 метра и тежеше половин тон.

Му́фата, след като видя моруната, бе осенен от една суперидея, според опиянения му разсъдък, допълнително обременен и от борча му към Попчето. Прибяга до Думана, измъкна го от навалицата и му рече на един дъх:

- Продай рибата, ще й вземеш добра цена.

- Абе, ти луд ли си? - пресече го Попчето, дочул с половин ухо предложението, - трябва незабавно да се върне в морето! Не знаете ли, глупаци такива, че това е забранен вид?

- Абе, ти не си добре! - измържа една мържкарана с прякор Мо́мето, дето единствена бе допусната до този рибарски микросвят и й се чуваше думата. - Подкрепям Му́фата. Рибата вече е умряла. Давайте да се продава бързо и никой няма да разбере.

- Никой, никой, само целия град знае, ама карай! - направи крива физиономия един друг рибар - Тиквата, ама той по рождение си беше крив като цигулка, та почти не му пролича гримасата.

- Тогава - какво?! - попита припряно Думана.

- Как какво?! Казах ти вече - да я продадем. - рече с меден нюанс в иначе стържещия баритон Му́фата.

Умуването продължи, възгласите „За“ и „Против“ бяха почти наравно, когато добродушният, но не много досетлив, млад и неопитен рибар по прякор Геманди, рече:

-Абе, дайде първо да си направим една снимка за спомен, пък после ще му мислим.

Предложението му се прие като никога до сега - и то без никаква критика и без подигравки. О, Боже! Още едно чудо! Настана суматоха докато се определи кой да е фотографът, кой до кого да застане и къде да хване чудовището, та да се виждат я ръката, я главата на сниманите. Щрак, щрак, щрак! – 3 снимки за спомен и дано няма мигнали, че язък за приготовлението и повода. Тъй рече Геманди, който, като предложил снимката, категорично бе избран за фотограф.

- И сега – какво? - пак подпита вече с тревожен тон Попчето. Ще я върнем ли в морето?

- Я се махни с твойто връщане! Думан, да звънна на едни хора? Веднага ще вземат рибата! – Му́фата притисна капитана на „Корсар“ и като го заведе отстрани на кърмата на кораба започна да го омайва с подробности за цената, естествено със своя дял в цялата работа.

И като човек е на зор, а и единият, и другият бяха - кой заради мързел, кой заради широките си пръсти, взема нелогични решения. Докато Думана и Му́фата чакаха купувачите, които вече пътуваха към тях, на Геманди му дойде на ум, че има един приятел, познат, де, в една медия и му се прииска по детски да му се похвали – ей тъй, че е на гребена на вълната. Най-накрая и той, като никога, е очевидец на интересна история! Звънна му и му разказа с възторг случилото се. Журналистът изпадна в още по-голям възторг и от него и, без да му казва, че има идея за новина - не новина, а цяла сензация, щото това му бе в кръвта, да търси сензации, го разпита лукаво за подробностите около това чудо на чудесата. Геманди, изведнъж станал център на вниманието, разказа чистосърдечно всичко, което бе научил. Накрая изпрати и снимка - един вид доказателство, че чудовището съществува. И не само че съществува, а е пред очите му.

Купувачите, дошли в скъпите си коли, направиха пазарлъка, взеха рибата с хладилен автомобил и си заминаха доволни. Доволни бяха също Думана и Му́фата, които наум вече бяха разпределили изкараното. Моряците на „Корсар“ бяха в приповдигнато настроение - с дял от днешния улов, че и с премия заради моруната. След еуфорията на палубата, страстите се пренесоха в крайбрежната кръчма, която, както стана ясно в началото, бе свърталище, сборен пунк, умален размер на квартален парламент и нюз рум едновременно. Предстоеше дълга вечер с разширен и напоителен - в буквален и преносен смисъл, разказ за станалото. Разбираемо – това си беше новина и то каква! Съдържателят от умиление някакво - състояние, което му бе чуждо, реши да направи 5% отстъпка от сметката на Думана, защото той бе един вид герой, все пак чуводище не се хваща всеки ден. Да не говорим, че истории от такъв вид и то от първо лице рядко се чуват.

На другия ден, шефът на агенцията, имаща отношение към рибарството и аквакултурите, тъкмо да се наслади на първата си глътка кафе от току-що инсталираната нова-новеничка италианска машина, когато изведнъж му пречерня и припадна на бюрото пред него: отваряйки любимия си информационен сайт погледът му се закова на новината-сензация: „Щастлив улов! 300 - килограмова моруна хванаха рибарите от...“ ... и не я дочете, защото в главата му нахлу цялата кръв от тялото му изведнъж - като мегащурм на Бастилията, на Берлин и Одрин едновременно, и после сякаш се оттегли нанякъде - къде и той не разбра, защото загуби картина. Секретарката му го едва го свести, да го успокои – не успя. Тя почти избяга от кабинета му – не особено пъргаво предвид 102-та си пухкави килограма, когато усети надигналата се буря в гласа му. А бурята  беше неописуема – едва дошъл на себе си, изстрелял 10 бързи цветисти благословии, директорът грабна телефона и навя, и нася няколко пъти във възходящ ред и обратно подчинените си в града, в който бе произведен този скандал. След като ги заплаши с уволнение и ред други по-гадни неща, се разпореди инмидиатли (незабавно) да се заемат с този срамен и уронващ престижа на институцията случай.

След време в кръчмата в крайбрежния град - свърталище, сборен пунк, умален размер на квартален парламент и нюз рум едновременно, с прискърбие се говореше, че на Думана така са му нагряли лагерите заради хванатата забранена 300-килограмова есестрова риба, от която 8 кг. хайвер, (и не само хваната, ами и разгласена като новина), че му запечатали кораба, на косъм бил от вземането на лиценза за риболов, а парите от продажбата - неговите и на Му́фата, барабар с дяловете на моряците, отишли до стотинка за плащане на глобата.

Съдържателят на кръчманта обичаше да преповтаря историята и на семейни събирания, и сред приятелите си, защото беше необичайна – и заради самия размер на рибата, и заради смелостта, пардон, глупостта да се продаде този застрашен и забранен за улов вид есетрови риби. Накрая на историята дръпваше една поучителна реч, някаква измислена от него притча за благоприличието и почтенността, като за авторитет обясняваше, че я е чел в Библията, а гостите му, вярващи хора, но разделили се с четенето още в 12-ти клас, кимаха с глава и цъкаха в език в знак на съгласие и одобрение.

А дали се е случило всичко гореописано или  не, никой не може да потвърди, но историята се разнася от малката кръчма до пристанището, през целия град, та и отвъд.

 

Автор: Мария Ганчева

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 13-ото издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, както и: