-Ех, друго си е то чистия въздух – каза Шопа и запали смрадлива цигара.
-Давай, Шопе, пали и не го мисли, че газим върху стотина кила тротил.
-Ти немой се тревожиш, мацко. Дъртият Шоп не мой го уплашиш с таквиз лакърдии – отвърна моя колега и ми се ухили с чара на дългогодишен кашик от.
Павел Шопов, старши сержант от 68-ма бригада „Специални сили“, бе толкова шоп, колкото аз - краставица. Роден и израснал в Бургас, бе ходил в Шоплука веднъж заради гадже и втори път, когато трябваше да му направят изследвания във Военномедицинска академия. Двамата се мотаехме по язовирната стена,. Бяхме свършили работата и нямаше какво друго да правим. По цялото, почти осемдесетгодишно съоръжение, представляващо изронена, напукана и нацепена бетонна стена, скрита под земен насип, бяхме набили петдесет сонди, всяка с по два килограма тротил и капсул-детонатор.
Под кубинките ми оронения бетон хрущеше. Общинските работници грижливо бяха премахнали всичко, което може да се отреже или отчупи, за да не хвърчат твърде много парчета при взривовете. Спрях и за кой ли път се загледах в язовира. Водният басейн беше гладък като стъкло. Бреговете му бяха обраснали в папур, от които се носеха крясъците на птици, намерили кураж да се върнат след цялата суматоха през деня. Гушеше се сред ниски хълмове, чийто склонове бяха покрити с храсти, по-нагоре превръщащи се в рядка гора. На самия му връх, сред дърветата стърчеше наръфана от стихиите зидана каменна стена. Беше дълга не повече от десетина метра и в нея се бяха вкопчили бодливи храсти, но личеше, че е дело на човешка ръка.
Реката се провираше от север и подхранваше язовира с ленивото упорство на природна сила. С това беше подписала смъртната присъда на водния басейн. Язовирът изглеждаше като локвичка пред Батак, където с бившата ми приятелка бяхме ходили миналата година. Видът обаче мамеше. В него се бе приютила унищожителна водна стихия, която предстоеше да бъде пусната на свобода и Бог да беше на помощ на всичко, застанало на пътя ѝ.
-Захариев!
-Аз, другарю старшина! – козирувах.
Шопов обаче не ми обърна внимание. Беше захапал цигарата си и гледаше някъде настрани по склона на източния хълм, който потъваше в язовира.
-Абе какво е това?
-Кое, Шопе… - рекох и млъкнах.
На хълма, на около двадесетина метра от заредената с експлозиви язовирна стена, сред оголена от папура полянка, върху сгъваемо столче, кротко си седеше някакъв старец и стискаше в ръка въдица.
-Тоя дядка е откачил – изтърси Шопа, толкова смаян, че чак цигарата се изхлузи от устата му.
Скочих от язовирната стена на земята и продължих покрай малката гора от папур. Разкопчах кобура с пистолета за всеки случай. Дядото си изглеждаше като кротък рибар, но след едномесечна информационна кампания в цялата община и уличните кучета вече знаеха, че язовира ще се взривява. Никой нормален човек не би се набутал в барутен погреб само заради един-два шарана… или каквото там живееше във водата.
„Шашави хора дал Бог“ – казваше баба някога.
-Ехо, господине! – подвикнах без да откъсвам очи от стената от папур нижеща се покрай брега,
-Тихо, моето момче, ще уплашиш рибата – отвърна ми шепот.
Папурът изчезна, разкривайки разкаляна площадка дълга около 7-8 метра. Мътната вода леко се плискаше по брега и мокреше зелените гумени ботуша на стареца. Беше висок, слаб, с бяла коса, стърчаща под каскета. Беше седнал на сгъваемо столче и в ръце стискаше въдица. Наоколо бяха разпилени такъми. В потопения живарник се полюшваше едър костур. За миг се зачудих от колко ли време стареца е тук щом е успял даже да улови нещо. Никой не го е видял - нито ние, нито общинските пазачи, нито жандармеристите, които уж трябваше да държат района под око. А само на някакви си двадесетина метра беше язовирна стена, накичена със знаменца, всяко обозначаващо двукилограмов заряд тротил.
-А, ти си лейтенантчето – каза стареца добродушно. Между зъбите му димеше лула. – Чух да разправят, че две войничета щъкат по стената и залагат бомбите.
-Господине, това е забранена за достъп зона – започнах колебливо без да съм сигурен какво да направя.
Аз съм сапьор, не полицай. Работата ми е да заложа заряда и да съм сигурен, че ще се взриви в правилния момент. Не се занимавам с хора. Какво трябваше да направя – да се развикам, да тръшна стареца на земята и да му сложа белезници, каквито всъщност нямах или да размахам пистолета, с който на учебните стрелби едва хващах средния резултат?
Старецът, без да бърза намести въдицата на стойката, сложи звънче на върха ѝ, и едва тогава стана от стола си. Усмихна ми се ведро и протегна ръка.
-Аз съм Радой Стоев.
Стиснах ръката му. Представих се и докато го правих се чувствах като пълен идиот. Сякаш бях в детска градина и се запознавах с новата възпитателка. Старецът беше по-висок от мен, но по-слаб, жилав. В лицето му се бяха впили бръчки, но бялата му коса беше гъста. Беше на колко, седемдесет, седемдесет и пет? На село хората остаряваха особено. Баба ми на осемдесет можеше да носи чувал с царевица на гърба си без да мигне.
-Не можете да стоите тук, господин Стоев, ще взривяваме язовира.
-Днес ли?
-Е, не, отложиха го за утре, но всичко е готово. Ще дойдат министъра, областния управител, кмета и всички официални лица да наблюдават събитието.
-Да де, ама чак утре, нали, момчето ми? Значи има време за още няколко парчета.
-Парчета?
-Риба – той кимна към живарника. – Тук костура никне като гъби. Нали е хищник, унищожава другата риба затова гледам само него да ловя. Шараните и червеноперките ги връщам обратно, но за тия непрокопсаници никаква милост.
Звънчето тракна и бай Радой се ухили:
-Та като заговорихме за непрокопсаниците…
Той взе въдицата от стойката и започна да върти макарата като опъваше и усукваше пръта.
-Брей, тоя бил голям, проклетника му с проклетник – замърмори той под нос. – Знаех си, че трябва да туря по-дебелата корда, ама… ех, тия години, пусти да опустеят. За последно през две хиляди и осма скъсах влакно, ама тогава закачих един пън. Надхитри ме тогава онзи негодник, но и аз си бях виновен. Таман бях сварил сливовата… ама един път става такава ракия, момчето ми, един път… и бях мокър почти колкото оня ми ти Нептун ли е, Посейдон ли е.
Старецът продължаваше да бъбри, а аз го гледах тъпо като сита мисирка[1] – кочан, както казваше баба ми, Бог да я прости. Той ловко обра кордата и на повърхността блеснаха като течен живак люспите на едър костур.
-Дай кепчето, момчето ми, дай го!
Скочих и го подадох. Рибата тупна вътре и се замята в мрежата.
-Гледай го, гледай го, какъв е красавец – забъбри бай Радой докато сръчно вадеше куката от устата на рибата. – Една педя по-голям да беше щеше да ни лапне като оня кит – Йона.
Бай Радой го хвърли в живарника и двата костура заплуваха в своя затвор, търкайки люспести тела. Блестяха като сребърни на слънчевата светлина, танцуваща по повърхността. Старецът ловко сложи на куката нов червей и заметна въдицата.
-Ех, де да имаше щуки… - изпъшка той замечтано.
-Господин Стоев, скоро полицаите ще дойдат и ще трябва да…
-Онази стена горе на хълма… видях, че я гледаш – прекъсна ме старецът и погледа му се зарея над язовира. - Знаеш ли от какво е?
-Какво… не, нямам представа.
-Някога тук е имало село… моето родно село всъщност. Долната махала, така са я наричали местните, е под този язовир. Родната ми къща е ето там, точно по средата на язовира. Била е на два ката, така ми е разказвал баща ми. Дядо ми бил зидар и като всеки зидар от работа по хорското не му останало време на себе си да направи дом. Затова на стари години я вдигнал сам, с двете си ръце, от първия до последния камък – бай Радой въздъхна. – Една вечер дошли милиционери и войска. Под дулата на автомати накарали хората да си съберат нещата, да си вземат домашните животни и да се махнат домовете си. Валяло като из ведро, нощта била безлунна. Никой не им казал защо. Онзи времена не били като сега, нямало на кого да се оплачеш. Щом Партията поискала нещо го получавала. На някой другар му хрумнало, че тук, точно на мястото на нашето село трябвало да се построи язовир. Уж щели да правят електроцентрала. Никой не се интересувал какво мислят хората.
Точно в онази нощ, когато семейството ми напуснало дома си съм се родил аз. В нощта, под дъжда. Мама така и не успяла да ме устиска до болница, каквато и без това нямало наблизо. Изродила ме някаква баба и татко за благодарност ѝ подарил една от кравите ни. Кръстили ме Радой, на дядо. Няколко дни след това той се споминал. Татко казваше, че си отишъл от мъка задето загубил дома си.
Онази стена там горе, на хълма, е единственото, което е останало от Горната махала. Странно, но въпреки че те не били длъжни да се махнат хората от нея сами напуснали домовете си. Властта обезщетила жителите и на двете махали с имоти из околните села. Онези от високото се върнали колкото да разрушат сградите, за да вземат строителните материали и с тях да си вдигнат нови домове. Онази стена е била от част от църквата. Имало две тогава – една в Горната махала и друга в Долната. Онази там никой не я е съборил, божи храм, грях било да се руши. Затова я оставили сама да си падне. Само едната стена е останала, защото само тя била от камък. Хората били бедни, нямали средства затова по-голяма част от сградата била от кирпич, а той не държи на вода.
Другата църква… нашата е ето там – старецът вдигна ръка и аз погледнах накъде сочи.
Видях само спокойния язовир, по чиято повърхност се носеха леки вълни от извилия се вятър.
-Всичко е там долу, момчето ми, под водата. Цялата махала. Комунистите запречили реката и тя погълнала всички сгради. Преди доста години, заради жегите нивото на водата спадна много. Тогава видях камбанарията на църквата. За разлика от онази в Горната махала нашата била изцяло от камък. Даже и камбаната видях, беше си още на мястото, само Бог знае как. После започнаха дъждовете и язовира пак се напълни, но аз помня… помня, момчето ми. Оттогава започнах да идвам тук, въпреки че живея на десетина километра оттук. За да не ме вземат за луд казвах на всички, че идвам да ловя риба. Уж наужким, а накрая наистина станах рибар. Представяш ли си? Същата година, в която станах рибар се запознах жена ми, точно тук. Беше довела класа си на излет… беше детска учителка, Бог да я прости, и искаше някой да разкаже на децата за язовира. Тук заченахме и двете си деца, на същия този бряг – старецът се засмя и по бузите му потекоха две сълзи. – Млади бяхме тогава, диви и щастливи. Мама и тате починаха, погребах ги в гробището на Горната махала, оттатък дърветата. Те така искаха, нали тук им беше родното място. Жена ми и тя почина. Момчетата ми пораснаха и си тръгнаха. Единият е в Германия, а другия – в Англия. Остана ми само този язовир. А утре… утре и него няма да го има.
Прехапах устни. Какво можех да кажа? Че съоръжението е опасно до степен, че вече не може да се ремонтира? Че стената веднъж вече се е късала и втория път вече ще е фатално? Че на десет километра надолу е изграден нов, модерен язовир, който ще поеме водите на този?
-Съжалявам – казах само.
Старецът изтри сълзите с ръка. Погледна ме и ми се усмихна:
-Ти каква вина имаш, момчето ми? Наредили са ти – правиш го. Ако не си ти ще е някой друг. То света си е такъв, променя се. Ето, преди е имало село тук, после направих язовира. Сега е негов ред да си тръгне и на негово място, знае ли човек, ще се появи нещо друго. Може пък да е за хубаво. Татко обичаше да казва, че човек трябва да върви напред, защото само там ни чака надеждата.
В този момент чух стъпките на Шопов. И той крачеше покрай папура с ръка върху кобура с пистолета.
-Какво става, лейтенант? – попита той без да откъсва очи от стареца.
-Нищо, сержант, нищо е става. Хайде да си ходим, да не тревожим човека за нищо.
-Ама експлозивите на стената? – запъна се моя другар. - Мястото трябва да е с ограничен достъп.
-Господин Стоев е дошъл само да хване някоя риба за последно. После ще се тръгне, нали?
-Разбира се, момчета – рече стареца без да се обръща към нас.
Кокалестите му рамене под изтърканата риза потрепваха. Плачеше тихо и ненатрапчиво като човек, който се сбогува със стар другар.
Махнах на Шопов да ме последва. Върнахме се на язовирна стена. Знаменцата, отбелязващи местата на взривете, потрепваха на ветреца.
-Дай една цигара, сержант.
-Мислех, че си ги отказал…
Не отговорих. Гледах спокойната повърхност на язовира, по която се плъзгаха белите облаци като в огледало. Ухаеше на влага и зеленина. В тишината се разнесе плясък, едър костур изскочи над водата и изви тяло. Люспите му блеснаха като сребърни на обедното слънце. Кордата го дръпна към брега в битка, стара като човечеството.
Как го каза стареца? Трябва да вървиш напред, защото само там е надеждата.
Автор: Калоян Захариев
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, община Бургас, "Черноморски риболов" АД, Медицинска лаборатория "ЛИНА", Синхрон-Спорт, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.
[1] Пуйка (диалект)
