Антон беше мъж на двадесет и осем, живеещ близо до езерцето на градчето им. Той обичаше да лови риба – всяка сутрин от шест до осем и после отиваше на работа. Не бе нещо ново или необичайно за него – напротив, той даже бе в дадения бизнес от поне едно деситилетие.

  Антон беше събуден от звука на лампата, която падна на пода. Той отвори очи и огледа мрачната стая, която леко се тресеше от силната гръмотевица навън. Неговото куче скимтеше в края на леглото му и затова той го прегърна, целуна по главата и реши да зачака кротко докато стихне бурята.
 

След половин час, всичко започна да се връща към нормалното. Антон се изправи от леглото и погледна към часовника. Беше само четири часа. Той трябваше да става след един час, но реши, че няма смисъл да ляга отново и затова започна деня си по-рано. Оправи се, закуси и разходи кучето и точно в пет часа бе на езерото, сложи своето столче и седна.
  Първите тридесет минути бяха спокойни и нищо различно или вълнуващо не се случваше.

  В края на окото си той забеляза жена, която току що пристигна и седна на пейката. Изкара от чантата си торба, която беше пълна с нещо, което Антон не можеше да види. Тя започна да хвърля трохи на птиците около нея. Това грабна вниманието на Антон, който за момента бе забравил, че ловеше риба и когато въдицата му трепна, той се стресна леко и отдели поглед от жената, която започваше да навлиза бавно в мислите му.

  Двамата непознати продължиха със заниманията си в продължение на двадесет минути, докато Антон накрая реши да спре да я поглежда от време на време, понеже щеше да изпусне удоволствието от риболова – именно спокойствието, което придаваше даденото хоби/работа.
  - Знаете ли, не е хубаво да заглеждата една дама и да не я заговорите. – чу се ангелски глас до него.

  Антон погледна към непознатата жена и моментално попадна в плен под нейната красота. Тя имаше къдраво кестенява коса, която не бе много дълга-нито къса, искрящо пъстри очи, лек тен прегръщаше кожата й. Облечена в красиво бежово палто, бял прилепнал панталон и черни ботуши. Перфектното облекло за сутришната есен, която вече беше в средата си.
  - Простете ми госпожо...
  - Георгиева – Милена Георгиева. – довърши тя.
  - Милена. – името се носеше по езика му, все едно бе шоколад. – Всяка сутрин ли идвате тук да храните птиците?

  Тя се усмихна и погленда към малките и сладки животинки.
  - Толкова невинни и красиви, а толкова сами в този ужасяващ свят. Всяка сутрин в пет и десет съм тук до седем и после отивам на работа.
  Антон попадна в капана й. Капанът на нейната красива и необятна душа, която искаше да се погрижи за тази животинки, които хората подминават всеки път без дори да се замислят.

  Така започнаха техните срещи рано сутрин на езерото. Тя хранеше птиците, а той си стоеше на столчето и ловеше риба. Антон започна да става по-рано заради нея и да носи по втори стол, за да му прави компания Милена. Влюбваше се освен в нейната пленителна красота, но и в нейната душа и вечно щастливо държание.

  Обаче един ден от работата му казаха, че бе време да се върне в морето. Нещо, което Антон, за първи път, не искаше да направи, но трябваше. Обещаха си, че ще си пишат. Все пак една година не беше толкова голямо време.
  - Усмихни се Антоне! – потупа го по рамото Боби – неговият най-добър приятел.
  Намираха се на палубата и гледаха морето, вълните, които се образуваха заради кораба и птиците, които летяха над тях.
  - Не мога Боби. Мисля денем и нощем за нея.

  Приятелят му се усмихна по-широко.
  - Ще се прибереш при нея след девет месеца и ще я поканиш на среща, а тя ще приеме и после ще си заживеете щастливо.
  - Стига си се шегувал! – скара му се Антон.
  Усмивката на Боби спадна от лицето му и на нейно място застана притеснената.
  - Не се шегувам. Наистина искам да си щастлив. Заслужаваш го. По душа винаги ще си рибар, но сега вече има друга жена, която иска да се нареди в тази студенина, която наричаш сърце.

  „Скъпа Милена,

Морето е бурно, но не за първи път и рибата напоследък е малко, което не е хубаво, но това не спира бушуващите мисли по теб и какво правиш. Как си? Знам, че си писахме преди три дена и знай, че пазя всичките ти писма и ги чета когато ми залипсваш. Само още девет месеца и се връщам. Обратно при нашето езерце и нашата спокойна сутрин.

                                                                                                            С обич,
                                                                                                            Антон“

  Те не спираха да си пишат в продължение на месеци, докато един ден Милена спря да го търси. Той се притесни за нея, но знаеше, че нямаше какво да направи освен да изпрати още няколко писма, които бяха върнати без отговор. Накрая и той се отказа от това да й пише. Нямаше смисъл когато тя не го търсеше така както той нея.

  - Най-после сме си у дома! – възкликна Боби.
  Антон вървеше замислено зад него. Нещо го притесняваше. Дали Милена е добре? Дали той бе направил нещо, за да се отдалечат по този начин?
  - Стига си мислил за нея. – каза му Боби. – Ако толкова искаш да разбереш какво се е случило, просто отиди и я потърси.
  Антон кимна и след като остави багажа си в тях където не го чакаше кучето му, понеже родителите му се грижеха за него. Той се запъти към магазина да напазари и по пътя мислеше как да намери Милена. Не можеше просто да цъфне на верандата й, нали?
 

За щастие не му се и наложи, понеже тя бе в същия магазин като него. Само, че с някакъв мъж до нея, който я държеше за ръка. Те разглеждаха зеленчуците и не бяха забелязали Антон, който анализираше държанието им. Когато мъжът я целуна леко, той знаеше, че твърде много се забави с признанието на чувствата си. Можеше да й ги сподели в месеците, в които се виждаха всяка сутрин, но не го направи. Не можеше да я вини, понеже тя не бе длъжна да го чака, но болката, която почувства в сърцето бе неописуема.

  Антон се върна у дома след като напазари набързо от друг магазин и просто се надяваше утрешният риболов да оправи леко настроението му. За него тя бе перфектна и нямаше жена по-красива от нея или забавна и добра. Само ако беше достатъчно смел да й каже как се чувстваше.
  На следващата сутрин той бе в пет на езерото, отново със своята въдица, две столчета и масичка, пълна със закусата, която си бе приготвил. В пет и десет той имаше малка надежда, че тя ще се появи, но това не се случи. Минутите течаха и скоро стана шест сутринта. Дали тя се бе променила? Дали вече не хранеше птиците? Дали бе спряла да става рано, заради онзи мъж? Въпросите не спираха да навлизат в главата му.

  - Ако продължиш да се мръщиш ще хванеш бръчки. – засмя се тихо Милена и седна до него.
  Антон я погледна шокирано и отново бе пленен в нейната красота, която дори не бе мръднала за това изминало време.
  - Милена... – невярващо прошепна той. – Какво правиш тук?
  Тя се усмихна и си взе малко от яйцата, които си бе направил той за закуска.
  - Видях те вчера в магазина и ти не дойде да ми кажеш поне едно „здравей“.
  Антон реши този път да бъде искрен с нея.
  - Забелязах, че си с един мъж под ръка и реших да не ви се натрапвам.
 

Милена се намръщи леко.
  - Това е Христо. Моят... ъм... съпруг. – последното бе прошепнато, но Антон я чу.
  Да, сърцето го заболя и то много, но той реши да се усмихне въпреки това.
  - Радвам се за теб.
  - Дали? – попита го тя.
 

Той кимна.
  - Разбира се. Заслужаваш някого, който да е до теб постоянно и да те прави щастлива.
  - Този човек си замина за година без дори да ми остави нещо, с което да чакам неговото завръщане с нетърпение.
  Настъпи тишина, в която те просто се гледаха и тогава Антон разбра. Тях ги свързваше риболова, птичките, езерото и ранните сутрини, които действаха като малки моменти, в които крадяха няколко часа спокойствие, тишина и утеха.
  - Тогава този човек е идиот, понеже е изпуснал жена като теб.

  Всяка сутрин Антон идваше на езерото да лови риба. Всяка сутрин си носеше масичка и две столчета, заедно със зауска приготвена от него. Всяка сутрин от пет до седем. Всяка сутрин беше невероятна дори и да не хванеше някоя риба. Всяка сутрин бе придружен от Милена. Всяка сутрин си взимаха малко моменти, които ги крепяха до следващия ден. Защото всяка сутрин не можеха да бъдат заедно, но можеха да прекарват поне малко време един до друг макар и да са разделени. Всяка сутрин от пет до седем Антон се чувстваше жив и най-после сърцето на един самотен рибар не туптеше само за него, морето и рибата.

Автор: Иглика Пулева

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, община Бургас, "Черноморски риболов" АД, Медицинска лаборатория "ЛИНА", Синхрон-Спорт, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.