Ангелина само се викаше тъй. Инак хич не беше ангел. Като начумереше тез ми ти две черни гайтан-вежди, като направеше ръцете на голямо „Ф“ – същински фатмак! После надигаше тая хубава обла гръд, разтваряше тия сладки уста, дето що момци навремето ги сънуваха, че ги хрускат като две шекерени пръчки, надвисваше над тях двете сочни бузи-праскови, издуваше една синя жила на тънката бяла уханна шия, и наддаваше вой до Бога! Ма грозна работа, ви казвам! Павлин да беше знаял, сам нямаше да си повярва – тая хубава Ангелина, пък така грозно да гълчи!

         Навремето, като се любеха, не беше тъй! Ангелинка беше тихо, хрисимо девойче, дето на мравката път сторваше. Майка й, старата Мариница, беше голямо зло – саде навикваше мъж си, калеко Марин, бащата на Ангелина, а девойчето, като чуеше гласа й, се шмугваше, където завари. Не беше кротка жена Мариница, ала като момиче Ангелина не й приличаше хич! За туй и Павлин не се и замисли, като я взимаше за булка, ама хич и не му дойде на акъла, че може да е прихванала от майка си! Сигурен беше, че Ангелинка се е отвратила от кавги и глъч, та нивгаж няма да му викне и лоша дума да му каже!

         А Ангелина гълчеше. Гълчеше и пустосваше. Бетер старата Мариница беше станала, ала Павлин даваше вид, че не й забелязва. Тя му викне, а той си седи, мирен и кротък. Навел глава и забил поглед току под носа си. Тя вика и пустосва, фучи като фурия из вкъщи, тряска и джаска, а той си седи кротко и си гледа под носа. Тя се ядосва повече, че не получава барем една дума от него, ама той хич и не я чува сякаш. И продължава да си гледа под носа.

- Пуста ти опустела и риба, белким паднеше у вира и се удавеше, да не ме мъчиш вечък! Ама не – не падаш, мизернико! Ходиш и се връщаш, че и таз вонлива риба ми носиш, дето душата ми е умирисала вече! Че запри се у къщи, бре! Запри се или пукни, да ме отървеш от себе си!

         Една радост имаше Павлин, и то добре, че тя беше – да ходи за риба, щом Ангелина се разлютеше. Че то инак края му не излизаше! Ако останеше вкъщи, Ангелина се гневеше още повече, посягаше му, захвърляше го с посуда и като нищо пак ще останат без една паница, а от де пари за нова? Тъй и стори тоя път – сбра си такъмите и кротко-кротко пристъпи прага на портичката под съпровода на крясъците на жена си. Тамън затвори вратнята, от другата й страна се чу нещо да хлопва и да се пръсва по нея – Ангелина беше го замерила с новата стомна, дето й я взе завчера, като спука старата в стената на два пръста над главата му.

         Седя пак на вира цял ден и се върна по мръкнало, когато Ангелина беше вече заспала, кротка и усмирена. Уми се на двора при чешмата, влезе при жена си, приседна на крайчеца на леглото и я погали кротко по главата, преди да се сгуши на другия край на постелята.

         - Не пукна, да ме отървеш от себе си, ми ме мъчиш тука! Да беше се гътнал, щях да се оженя пак и да ми тръгне животът! Ама не – мъчиш ме тука, и ше земеш да пукнеш, като остарея, никой да не ме иска!

Ангелина пак фучеше, сложила двете си педи на кръста на буквата „Ф“. Зад нея се подаде рошава главица:

- Уу, како! Стига викала, ма!

         От как се споминаха Марин и Мариница, Петърчо, изтърсачето, живееше у сестра си Ангелина и Павлин. Те нямаха деца, та каката започна да се грижи за братчето си като за свое си. Единствено с него тя беше гальовна, единствено него не гълчеше, само за него се усмихваше и даже спираше да нарежда по мъж и комшийки, когато рошавата му главица се покажеше от къщи и се провикнеше „Како, стига, ма!“ Ех, защо по-честичко Петърчо не викаше на кака си „стига“...

         - Петърчо, каки, ти събуди ли се вече? – Мед и масло капеха из устицата на Ангелина, като говореше на хлапака. – Виж там, на печката, опекла съм ти мекички, да хапнеш със захар, детето ми, стига тоя поганец да не ги е оплюскал сичките – измени тя рязко и тона, и лицето си още на средата на думите си.

         - Хапнах вече. – Петърчо, хлапак къде шестнайсетте, беше вече като тия младежи, дето като видят мръвка, я хвърлят в бездънната си паст, и веднага щом залчето изчезнеше, все едно нивгаж не са вкусвали нищичко, ами питаха за още. Ангелина, люта и свидлива, дорде братчето й не заживя с тях, готвеше през куп за грош – я постна чорбица, я бобец, дето зрънцата му се четяха на пръстите на ръката. Ала щом младежът се пресели у тях, не можеше да свари да му угажда – баници, клинове, погачи, катми, на ден поне три яйчица ще му чукне в тиганчето, а поне веднъж на два-три дни и кокошка му колеше, да го подсили. Изкла курника, тая люта жена, ама голям мъжага отгледа!

         Петърчо, дето беше мушнал главата си през вратичката, сега вече се изсули целия през нея, разгъна снага и висна цяла глава над кака си и батю си. Тоя мощен момък вече имаше кръв-огън, дето кипеше у жилите му като младо вино, ала в село нямаше за него де да я уталожи. Тук само старци и баби бяха останали. Нямаше с кого да се сбие, нямаше с кого да прескача плетовете, да бере хорските овошки, нямаше с кой да пакости, а и нямаше за кого да се надува. Моми тук не се бяха раждали от поне четвърт век.

         - Ай, кака – иди се разкарай с батю си! Гледай го, той пак награби въдицата! Хайлазин с хайлазина му! Пак ще ми докара тез вонливи риби, да ми овони душицата! – както ласкаво подхвана Ангелина, така и смени, като зърна Павлин да прехвърля вратника.

         Петърчо се навърташе около батю си, ала щом кака му гълчеше, инстинктивно заставаше на нейна страна. Нищо не казваше, ни в нейна защита, ни да я укори, задето ругае батю му. Ала ако се озърне човек, все ще го види да седи по-близо до Ангелина, отколкото до Павлин, когато жената вдигнеше врявата. Затуй, като му каза кака му да иде с Павлин, той моментално се насочи към вратника – не само защото обичаше мълчаливо да споделя компанията на мъжа, а и защото кака тъй беше му казала. Смейш ли да не сториш, каквото ти е казала?

         Павлин и Петърчо крачеха един до друг, мълчаливо, в неделим мъжки сговор, далеч от гълчавата на Ангелина. На тях друго, освен тишина, не им беше нужно. Вървяха – Павлин, нарамил въдица, кепче, живарник и торба с такъми, и Петърчо, понесъл напъпилата си мъжка сила, вървяха към синия вир, който от години спасяваше навиквания съпруг от гнева на жена му. Петърчо не беше ходил там. Тръгвайки с батю си, той инстинктивно усещаше, че отива в по-мирен свят, в свят, далеч от истинския, който също го гнетеше и тровеше. Защото ако и да му беше кака и да го обичаше безумно, Ангелина задушаваше Петърчо с тая нейна сестринско-майчинска обич.

         Двамата стигнаха до реката. Стигнаха, ала не до вир, а просто до местенце с удобно място да сложат въдицата. Петърчо се озърна, ала нищо не каза. Батю му постави на земята торбата с такъми, зае удобна позиция и метна въдицата. Подпря я на камък, и чак тогава започна да се занимава с удобствата на мястото. Най-напред топна живарника във водата. Ала течението на два пъти го отнесе. Павлин едва го спаси, че иначе де щяха да слагат рибките. После, докато се залисваше да събира съчки за огън, се видя принуден да се върне на няколко пъти при въдицата, тъй като течението отнасяше стръвта твърде надалеч. И накрая, като чакаше при въдицата вече час, така и не извади и едно рибенце, закачено на кукичката. Явно нещо не беше като хората, и то май не нещо, а нищо не беше на тамън. Като че ли Павлин въобще не познаваше това място, дето уж редовно ловеше риба.

         - Бате, не е ли туй твоя вир?

         - А... бе то все тая...

         Петърчо се нацупи. Гледай сега... батю му да пази тайна от него своя вир, все едно е чужд човек. Ми няма да му излови рибата, я!

         - Бате, не е хубаво туй, дето правиш.

         Павлин премълча.

         - Аз, бате, нали съм ти брат! На кака ми си мъж! Аз няма да ти изям вира! Аз ако ходя за риба, все с теб ще ходя, нали сме от една къща! И сам да ида – кво! Все вкъщи ще се прибера с тая риба! Не е хубаво туй, дето правиш! – Петърчо се нацупи още по.

         Павлин мълча, мълча... Изтегли въдицата – стръвта се беше откачила от кукичката. Ясно беше, че тук риба не се хваща. Поседя, поседя малко, пък после поогледа наоколо. Ни огън успя да стъкне, ни живарника да топне. Само варди тая ваджишка въдица, да не я отнесе течението. За какво ли дойде с него хлапето, да се срами пред него...

         Стана и събра такъмите.

         - Айде! – и тръгна напред, Петърчо заподскача щастлив зад него. Отиваха на вира, пък... ако ще и Ангелина да го убие после!

         Друга работа беше тоя вир. Беше разположен дълбоко под едни високи равни скали, където сред буките имаше удобни местенца де да седнеш, да подложиш въдицата и да стъкнеш огънче. Седиш си, къцаш въдичката, а под теб зелените бавни води се сбираха в огромното корито, кротко лежащо и кътащо скрити тези, дето седят горе на скалите – зер, да не ги видят рибите отдолу... Седяха Павлин и Петърчо тук, на скалите, стъкнали огън върху старо огнище, порнали по една риба и набучили я на леска, печаха я на огнените езици, докато им замирише на вкусно. Спокойно, тихо беше наоколо, ни глъч, ни грак. Даже птиците не пискаха толкова силно, колкото на друго място. Павлин само дето се оглеждаше сегиз-тогиз притеснено, все едно чакаше да изскочи нещо от нейде си. Ала Петърчо не му забелязваше – толкова хубаво му беше на вира!

         Странна работа – изведнъж, както беше тихо, се чу момичешка глъч. Петърчо се ослуша. Като че ли приближаваше, ала не беше сигурен. Дали не му се причува? Момичета – тук, в гората, на вира! Не, няма как. Той склони поглед пак към огъня и продължи да върти пръчката с рибата над пламъците.

         След миг само отново се наежи – няма шега, момичешки гласове са! Ала не можеше да разбере от де идат. Погледна батю си – сякаш нищо не чуваше. Само дето твърде упорито загледа огъня. Дали и той чува? Или се прави на ударен? Ако ли да, то защо така? Петърчо се вслушваше в идващите по-близо гласове, но и се взираше в лицето на Павлин. Съвсем скоро гласовете взеха да идват отдолу, откъм вира под скалите.

         Петърчо стана и се отдалечи от огъня. Отиде до сами ръба и легна на земята. Погледна надолу, към водата. А там... там зеленото око на вира беше побеляло от гола момичешка плът, набраздена от черни и руси кичури коси, спуснати по гладки рамена, гърбове и гръд.

         Колко време Петър стоя на ръба, той не знаеше. Не знаеше дали е минал час или минута, нито дали е сън или истина това, което виждаха очите му. Не знаеше и кои са тия чудни самодиви, дето се къпеха голи във вира, току под тях, само знаеше, че за първи път вижда голи жени, и то не една, а много, много... Тези същества бяха неземни, те не бяха от този, неговия свят. Те не бяха нещо, което можеше да съществува, но той ги виждаше с очите си, тук и сега, и тази гледка принадлежеше на ума му, така закопнял за младежки щуротии, ала лишен от тази тъй естествена за възрастта му дейност. А от де се взеха, за пръв път ли са тука, дали Палин е знаел, че ще дойдат – това въобще не вълнуваше съзнанието му сега.

         - Ученичките от лицея – чу Петър гласа на батко си. Далечни и глухи, думите на Павлин стигаха бавно и трудно до съзнанието на младежа. – Която не е заминала у дома си за края на седмицата, е останала в общежитието. И идва с дружките си на излет.

         Недалеч от селото, в отдалечен край на планината, държавата беше направила девичи лицей за госпожици от богаташки фамилии. Далеч от градската суета, девойките тук се обучаваха да бъдат дами, но и ги пазеха от суетата и изкушенията, държаха ги в смирение и скромност. Напъпилите девойчета излизаха от тук моми за женене, и много скоро тяхното образование не, ами по-скоро произход и зестра подлъгваха богати доктори, архитекти и адвокати да ги вземат за господарки на сърцата и домовете им. А обучението в лицея им беше само в плюс за бъдещия им живот на госпожи – денем и в делника благородните матрони-възпитателки ги обучаваха на етикеция, домакинство и умения, а в празник или по нощите младите дамички се учеха да любят изкусно офицерите от гарнизона на Негово величество, дето беше на другия склон до селото на Павлин.

         Петърчо се диви още много време, докато самите момичета не погледнаха нагоре и не го видяха. Ала вместо да се разпискат срамежливо и да се скрият, какво чудо – завикаха и замахаха весело към младежа!

         - Здравей, рибарче! Хвана ли рибка, момче? – една от девойките се провикна и излезе гола-голеничка от водата. Петърчо си глътна езика, и разтревожен, че са го разкрили, и притеснен дали и какво трябва да каже на тази неземна жена. Погледна объркан към Павлин, който все още стоеше до огъня. Батю му се подсмихваше, дялкайки, незнайно защо, още няколко пръчки от леска като тия, на които бяха набучили рибите си за печене.

         - Кажи им, че риба има, да дойдат – продума той накрая.

         Петърчо се обърка съвсем. Какво му казваше батю му – че тези голи хубавици ей сега ще излязат от вира, и не само ще излязат, ами и ще дойдат при тях? Обърна се пак към тях и заекна, опитвайки да викне немощно:

         - Има, има риба... – ала да ги викне да дойдат не посмя. Павлин продължаваше да се подсмихва при огъня, дялкайки леската.

         Момичетата наизлязоха от вира и започнаха да обличат белите си момински ризи. Както си бяха по тях, се заизкачваха по стръмната пътечка към скалите. С разпуснати коси, мокри и на кичури, пляскащи тънките им бели ризи с мокри плясъци, те идеха, като орда бели самодиви в дългите си ризи, да им вземат не рибата, а разсъдъка; весели и кикотливи, пристигаха с игрива стъпка, сякаш от много време все така са идвали при огъня на Павлин да се сгреят и да ги нахрани той с риба, докато те щедро показват своите млади прелести, прозирни през мокрите им бели ризи. Петър беше омагьосан и макар че те вече бяха при огъня, той все още лежеше на ръба на скалата, полуизвърнат към тях, зяпнал и затаил дъх.

         - Чичо Павле, хванал ли си ни рибка? – едно чаровно русоляво девойче с вирнато носле се присламчи до Павлин, сякаш го знаеше от мъничка. Петър се стресна – ама тия девойки май не срещаха мъжа на сестра му за пръв път!

         - Хванал съм ви, миличко – е тая пръчица е за тебе, а аз сега ще очистя малко рибенца и ще ви ги нанижа, да си хапнете, чичовото!

         Петър не можеше да познае Павлин. Той, все така кротък, все така благ, но някак по-изправен, дори по-висок, че и приказлив! Говори тихо и меко, ала не мълчи, както мълчи кротко пред кака му. Говори свободно, без свян, пред момите, и им се радва с поглед, докато им чисти рибета и ги ниже по леските. А те се вият  около него в мокрите си ризи, закачат се и гледат да се надлъжат коя да вземе по-бързо пръчка с рибка и да се настани около огъня. Двайсетина девойки бяха – твърде много, да ги възприеме наведнъж съзнанието на Петърчо, ама и твърде хубави, за да му дойде нещо на акъла от туй, което щеше да го жегва после за дълго, за дълго време напред.

         Седяха така час ли, два ли, дни ли – Петърчо не знаеше. Знаеше само, че когато си тръгваха, се надяваше светът да спре и те да останат тук, при тях. Докато бяха край огъня, се закачаха с тях, говореха по между си, а една даже разроши косите му на шега – шега, която заби една сладка, но остра игла, право в сърцето му! Тя беше кестенява, с големи кафеви очи, и гледаше като кошута. Не беше градска госпожица тя – истинско горско митично създание беше! Изкусително и сочно, без свян и с много, много огън под тънката й млечна кожа! Младежът знаеше, че дълго време ще я вижда в тъмното в стаята си нощем, когато кака му и батю му заспят, а той, прекипял от сила, не може да намери покой и сън. А когато си тръгнаха, Павлин го погледна изпод вежди, и мълчаливо, както преди, се посви и тръгна да събира въдичка, такъми, рибки...

         Мълчаха, вървейки по течението на реката. Павлин гледаше в краката си, сякаш нищо не е станало. Петърчо не можеше да забрави случилото се. Една змия обаче се настани в душичката му, там, дето се опразни, когато момичетата си тръгнаха за общежитието. Тия девойки познаваха батю му и го зовяха по име. Те си знаеха, че той ще е тук, и че ще им опече от рибата, която е хванал. Тези чудни, омайни, но безсрамни девойки не за пръв път виждаха Павлин и не за пръв път идваха при него на вира! Ето защо мъжът на сестра му първо го заведе на погрешно място – то беше ясно защо! Павлин опита да се скрие от Петърчо, че при него, докато лови риба, идват жени! И черна мътилка се надигна в душата му... Ами кака му?

         - Ами кака? – Петърчо беше спрял насред пътя, на крачка-две от Павлин, и го гледаше с причернял поглед.

         Павлин се спря, извърна се и погледна Петърчо. Поседя малко, гледайки с отсъстващ поглед очите му, пък се обърна и тръгна пак по пътя си. Нищо не каза. Младежът кипна. Чакаше да чуе нещо, което да оправдае тая низост на батю му към собствената му сестра. Ала такова нещо не чу. Като се обърна Павлин и си тръгна по пътя, Петърчо изригна и закрещя:

         - Ами кака? Кажи бе? Ами кака ми?

         После се стрелна към него и го заблъска с юмруци по гърба.

         Павлин сякаш не се изненада от ударите. Тялото му дори не трепна, когато юмруците на младежа потъваха в плътта на гърба му. Мъжът се извърна и хвана Петърчо за китките. Стисна го силно, ала нежно – както се стискат ръчички на детенце да не пипа остро или горещо. Погледна го благо, мълчаливо. Петър, все така ядосан, отпусна юмруци. Мъжът го пусна, обърна се и продължи пътя си. След него, като буреносен облак, крачеше младежът – забравил чудното видение при вира и размътил душата си от гняв срещу мъжа на сестра си, който явно лъже кака му.

         Прибраха се по мръкнало. Мълчаливо се умиха на чешмата в двора. Павлин нищо не казваше през цялото време; Петър също мълчеше, ала душата му крещеше гневни ругатни и закани. Влязоха вкъщи, в малката схлупена одая. Ангелина спеше на кревата. Един лъч се процеждаше през заперденото прозорче и те я виждаха – спяща и отпусната, със спокойно, все още младо лице. Когато спеше, Ангелина все още показваше своите благи, нежни черти – тези мили черти, които Павлин така беше обикнал.

         Петърчо сърдито легна в ъгъла и рязко хвърли завивката върху себе си. Извърна се към стената, да не гледа как тоя безобразник батю му си ляга при сестра му, която беше мамил пред очите му, срещайки младите полуголи гимназистки при вира. Така и не видя колко нежно, приседнал на крайчеца на леглото, Павлин погали Ангелина по спящото лице.

         Минаха седмица, две... Ангелина все така си гълчеше по Павлин.

         - Как не пукна, проклетийо! Как не те отнесе реката, дето само киснеш там! Да се беше удавил, да се оженя пак, ама няма – ти ще пукнеш само като остарея, да не ме вземе никой!

         Павлин вече не излизаше тихо от вкъщи в посока реката. Не поглеждаше към такъмите си. Когато Ангелина се разфучеше, той просто отиваше към курника и почваше да си чопли нещо из него – я полог ще напълни със сено, я ще потегне мрежата, да не излизат кокошките. Ангелина се гневеше още повече, защото го чуваше и го усещаше наблизо. Започна отново да чупи из вкъщи.

         - Ай стига, ма, како! – Петър се показваше от вкъщи и опитваше да я усмири. И на него му додея да я слуша да крещи като изоглавена. Тя поне се спираше, като й каже така братчето й. Умиляваше се. Ала две седмици Павлин тъй и не мръдна от вкъщи и това я напрягаше. Преди, като се махнеше, и тя се успокояваше, като няма кой да й се пречка пред краката. Сега той седеше вкъщи, мълчалив, но отсъстващ, без да й отвръща, без да й забелязва – все едно я нямаше. А да не я забелязва на нея не й беше добре – тя беше жена му, и докато му е пред очите, той трябваше да й обръща внимание, дори ако това значеше да отбива ударите й с паници по стените около него!

         - Стига си ми стигал... стига си ми стигал, и ти мъж, който те види – кресна неочаквано по брат си Ангелина. Така да се беше запенила, та забрави колко й е мил брат й. – Да ми се махаш от очите, че ей сега и на теб ще ти кажа, поплювко с поплювкото ти! Седиш ми тука цял ден, пречкаш ми се в кратата, хубаво те научи батю ти! – и една глинена чаша прелетя покрай рамото на Петър.

         Младежът изумен проследи полета на чашата. Тя се разби на пода недалеч от него. Той върна поглед към сестра си – невярващ, неочакващ, сащисан от внезапния гняв, изсипал се върху му. Какво съм ти направил, питаха очите му, ала тези на сестра му не даваха отговор, а само сипеха омраза – неясна, неизвестна.

         Петърчо се почеса по главата. Погледна разбитата чаша. После пак погледна сестра му, насочила вниманието си вече към мъжа си. Погледна сянката на Павлин, мяркаща се през оградата на курника. Сетне потъна в малката къщурка, за да излезе след минута с въдицата и торбата на Павлин с такъми. Отиде до курника и отвори вратичката.

         - Бате, айде. Тръгвай.

         Павлин, приведен над един полог, се надигна и погледна Петърчо. Почуда, искрена почуда предизвика младежът у него – не беше му говорил, откак се връщаха от вира.

         - Тръгвай, бате! Дай да идем за риба! – Петърчо кротко погледна батю си, тихо шептящ благи думи към него, сякаш отдавна вече не беше в тоя малък двор, където гласът на Ангелина грозно гълчеше по двамата мъже.

 

Автор: Гергана Стоянова

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: "Бургосстрой", ГЕРБ-Бургас, АБВ-Бургас, народният представител от ДПС Севим Али, "Артстрой 1 Кънстракшън".

Благодарим и за неоценимата помощ на: