Хемито, моряк с голям стаж по траулерите,  след разграбването на Океански риболов остана без работа. Изгоря с три заплати, но някои изгубиха по седем, така че може да се каже, че е късметлия… Стана рибар. Поставяше даляни в залива край спортната база в Равда, но един ден пристигнаха мутрите и той се пресели по на юг…

Есента започваше. Хемито постегна лодката, застана на брега, присви сивите си очи и се загледа на изток. Все не можеше да се накани да навлезе в морето. Явно остаряваше. По цял ден кибичеше в кръчмето с чашка узо Мелтеми и наблюдаваше другите, които бухаха белот. Историите им му бяха втръснали, но се правеше, че проявява интерес...

Той обичаше шаха, но нямаше равностоен противник. Единствено Барбаяни успяваше да вземе по някоя игра. Стратегията на Барбаяни беше проста: разсейваше другия играч и безскруполно му открадваше царицата. След това обираше противника до шушка и го матираше със садистична методичност. Веднъж обаче, в бързината, откраднал царя. Хемито видял, но си замълчал. Накрая  завършили реми. Барбаяни не можал да го матира. Нямало как.

Той също разказваше истории, но рядко - и неговите бяха за други морета и океани. Дестинациите, които споменаваше звучаха екзотично и примамливо за въображението.

Последната история, която им разказа се бе случила край бреговете на Бразилия: “От три месеца плаваме без почивка и преследвахме пасажи. Времето не беше добро. Хубаво, че имах една котка в каютата, та да си правим компания. На борда имаше и куче. Беше се сприятелило с котката и заедно обикаляха кораба.

На котката обаче бързо й омръзваше и ходеше да дебне птиците, които кацаха на горната палуба. Тактиката на котката бе следната. Не, че бе гладна, но инстинкт, майка... Правеше се на недъгава и се влачеше като че ли е със счупен гръбнак… Птиците се разсейваха. И  като ги наближеше достатъчно – скок… и финито! Няма по-голям звяр от котката, ще знаете. То и ние сме малко като нея – с пречупени гръбнаци, ама…“

 „Хайде, хайде – подканяха го момчетата - разказвай!“, „Кво да разказвам… то няма какво?!“- забавяше темпото Хемито. „Ами имах една мечта… Да уловя голяма риба, като оня кубинския рибар…“, „Е, да де, ама в Черно море риби меч не виреят“- ритуално заключаваше Барбаяни. „Е, то се не знае, знае ли се…“- казваше Маринчо и цакаше с купите.

„Така си мислите – почваше отдалече Хемито – ама аз я видях на месечина. Плавах навътре, покрай Шабла към Русалка... По едно време лодката се разлюля. Поглеждам зад борда – колкото гръб на подводница. Ама не беше подводница. Риба. Като оня кит от Библията… А окото й  страховито – погледна ме и изстинах. След това се потопи. Грабнах куката, но къде ти…“ 

Рибарите се бяха смълчали. „Де ще я търсиш тая пущина…“- изхъхри Барбаяни и отпи направо от бутилката. „То това му е майката, да си малко луд…“- допълни Маринчо. „Пък ти си много…“ – отвърна Барбаяни и другите се изсмяха.

„Рибата е от времето на потопа… излизала веднъж годишно на повърхността, точно на Илинден…когато морето се обръща – продължи в унес Хемито – хората разправят, че тогава взема по една жертва, някой рибар, дето си е въобразил, че ще я хване…“

„Че защо да не я хване, толкоз ли е едра?“- попита простодушно Маринчо и се озърна.

„Че къде ще се скрие… 200 метра надолу е само сероводород“

„Тя е от друго измерение, мойто момче… – отрони Хемито – но ще я хвана аз, каквото и да ми коства…“  Рибарите се спогледаха и заклатиха глави.

Илинден се случи мъглив и неприветлив. Ръмеше. Хемито бутна лодката в морето и помаха към невидимите рибари, които гледаха през прозорчетата си. Плава дълго, все по-навътре в морето. Вълните издигаха тъмнозелените си гърбове, но нищо не се виждаше повече. Някъде изкрещя гларус. Скоро всичко заглъхна в мъглата…

Тогава я видя – рибата се подаде на повърхността и се гмурна. Стори му се като голям делфин, но като че ли по-едра… Тръгна подир нея. Тя ту се появяваше, ту изчезваше. Той приготви една голяма кука, имаше и харпун, сега безполезен…

И в този момент като че ли чу детски плач. Ослуша се. Нищо. Ветрецът отново донесе глас, само че от обратната посока. Разиграва ме, помисли си.

Плава дълго през водна пустиня. В мъглата се мярна нещо тъмно, което се люлееше от вълните. Наближи. Дете, вкопчено в почти потънала гумена лодка…

Измъкна го през борда. Сложи го върху мрежата. Детето се бе вкочанило и зъзнеше. Беше посиняло и почерняло като циганче. „Сигурно е от ония мигрантите, дето идваха откъм Турция“- помисли си. Започна да го разтрива с ракия, но то продължаваше да трепери и да го гледа мълчаливо. „Какъв си ти, бе, апап?“- питаше Хемито, но то не отговаряше. Зави го с ватенката. Видя го, че се унася…

Щом влезе в залива с лодката разбра, че са го видели, защото всички се бяха скупчили на дървения пристан. „Айде бе, човек, изкара ни акъла… Какво улови?“- извика Барбаяни. „Нося аз, улов от другия свят…“- помисли си Хемито и побутна момчето по рамото. То отвори очи и се понадигна да седне. „Това да не е Асенчо… сина на Айшето?“- извика Барбаяни. „То, то ще е…“- чуха се гласове. „От оня ден го търсят, излязъл с лодката на дядо си…“- обясняваше Маринчо. „Бягай, викай Айшето, че у тях огън гори от три дена…“

„Рибата! Това искала да ми каже, пущината… Плувай, Рибо, няма да си ти от тоя свят…“- мислеше си Хемито, докато навиваше въжето около кола.

Автор: Иван Сухиванов

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и: