"Нищо  не привлича така душата ни както  морето.
Любовта на човека към морето - безкористна любов.
Ние не можем да го култивираме, не можем да  пием водата и в неговите обятия ние търсим спокойствие…
И все пак, ако сме далеч от морето,  душата ни копнее и съхне като медуза на сухо." 

Аз  го обожавам. Когато в честите разходки по морския бряг  в търсене на релакса и още нещо навярно , понякога и аз се улавям, мечтая  да седна на някоя лодка и отплавам  далеч, далеч. Много хора се страхуват и доста  от тях са объркани от силните вълни  при лошо време, но аз ги харесвам, дори когато  на пълна скорост лети лодката в която съм, аз усещам  вятъра в  лицето си - това е невероятно.

Кратката случка се случи в средата на 80-те години, да съм била най-много на 8-10 години  тогава. Имах един съсед, бат Васко му викахме всички, та той беше запален рибар, и заедно с това че винаги преувеличаваше с мъничко почти всичко казано и разказано от неговите уста, обичаше нас, децата от махалата и често ни разказваше интересни истории. Не бях срещала човек по-увлечен и по-предан на шегата от тоя бат Васко. Второто му най-голямо удоволствие бе шегата. А за първото се подразбира, че е риболовът. Обичаше да се хвали с улова си, да спори с другите рибари и мъдро  да твърди че,  веднъж научи ли се  човек да лови риба, той ще го прави цял живот! А след това с лукава усмивка споделяше, че за най-добър и успешен улов, човек трябва да лагерува на място поне три дни, и разбира се да бъде снабден със следните продукти :  Сол, захар, кафе (чай), лук, картофи (зърнени храни, тестени изделия), смлян черен пипер, копър .... всичко останало по желание. Не разбирах за какво бяха всички тези продукти, за мен рибата бе абсолютно достатъчна…

 Аз съм израснала на крачка от морето, и то разбира се бе в сърцето ми. Често когато някои от роднините ми се наканят да ходят да половуват в някой от недалечните язовири, и аз като писна че искам с тях и аз, те склонят, па ме вземат за дружинка… Виждаха страстта и любовта към водата. Най-често натоварваха гумената лодка и рибарските си такъми в багажника на колата и към Поройския язовир.Там се започваше разтоварването на всички приспособления и лодката , чието помпене с една интересна мека и крачна помпа с маркуче, която винаги не знам защо когато я видех предизвикваше любопитната ми усмивка, приличаше ми на коруба на  костенурка. От едно влизане в язовира, изкарваха  десетки шарани, около десет и повече килограма. Малки, средни и големи риби, които ококорено се взираха някъде над мен... А тъй бленуваната от мен златна рибка, ни веднъж не се хвана в мрежата им...


 
Автор: Самира Душева

1.