Жаркото слънце надделяваше над замисленото чело на Мартин. В премерената си, почти изчислена походка надолу по благоуханната главната улица, той използваше всяка възможност да спре и да погледне зад себе си - там, където дъха на синьо-зеленото море постепенно се изпаряваше към червеното небе.

Докато слънцето безмилостно се спускаше по добре оформения му гръб, шайка гларуси избухна в глъч от дясната му страна и се сля с вълната от шумотевица на бягащи деца. Окото му бързо и леко се присви и след секунда се усмихна. Стана му приятно да си спомни как една истинска юнска вечер се усеща след десет години прекарани на север.

Мартин продължи да върви спокойно надолу по улицата, но за момент се забави и се вцепени. Ароматът на липите, тълпата, шумотевицата, музиката от ресторантите - всичко спря в замразен, почти пожълтял кадър. Като че ли времето потъна в обятията на приглушен тътен. И тогава се сети - имаше уговорка да се срещне с Божидар на старото място; там, където годините са безсилни над игрите, прекарани в корабостроене и глупави момчешки шеги, които запълваха безкрайните им летни дни.

Погълнат от момента, Мартин усети как студена водна капка удари китката му. Пое си въздух и шията му затуптя равномерно. Без да продължи и крачка напред, се обърна наляво, където вече отчетливо съзря жълтата полу-светеща табела. Беше пристигнал. Възтопла въздушна вълна с примеси на изпарена рибна мазнина лъхна лицето на Мартин още на дървеното стълбище пред входа. Мястото беше почти празно и необичайно тихо. Приглушената светлина от надвисналите единични крушки придаваше леко дезориентираща атмосфера, подсилена от еднообразните очертания на масите и столовете. “Не е като преди”, помисли си Мартин като придръпна един от лепкавите дървените столове.

Интериорът беше пропит с многолетен аромат на морска храна и петна от разлята бира се открояваха на фона на скърцащия кафеникав под. Въпреки това, почти всичко си беше на мястото - голямата 70-литрова стъклена бутилка с корабен макет, плюс няколко паяжини; ръждясала котвата от рибарска лодка подпряна в десния ъгъл на стаята и прашасалият махагонов шурвал, извисяващ се на фона на белещата се синя стена. Фокусиран върху размитите детайли, Мартин усети движение около крака си. “Шшт!”, изсъска той към рижавата котка, която му се умилкваше изкусително.

- “Меню? Или чакате някой?”, попита сервитьорката с леко дрезгав глас.

- “Две халби жива бира, порция калмари пане и порция цаца”, отсече Мартин. По половинчатата й усмивка знаеше, че го разбра за цацата - хрупкава и леко препържена с белезникав отенък. Въпреки, че не беше стъпвал на това място от години, знаеше, че някои неща трябва да останат същите. Включително и вкуса на топящата се в устата прясно изпържена цаца.

- “Бирата…”, каза сервитьорката неочаквано скоро, докато поставяше препълнените халби с адекватно разпенено полу-мътно пиво.

- “Мхм”, измъмри Мартин.

- “След малко ще донеса и останалите…”

- “Ще вали май..?”, недоизказано попита Мартин

- “А, водата нас не ни плаши, нали?”, погледна го риторично сервитьорката с усмихнати очи. Мартин се опита да й се усмихне, но устата му беше залепнала. Струйка студена пот се стече по гърба му.

Половин-литровата халба със студена бира се беше запотила страстно. Взирайки се в хаотичното движение на мехурчетата към повърхността, Мартин повдигна халбата. Точно преди да отпие, слаб далечен гръм се чу през отворения прозорец и екотът в залата бързо утихна. “Юни е дъждовен”, помисли си той, жадно отпивайки няколко големи глътки. Леко гъделичкащият вкус на живата бира се спусна по задната част на небцето му и продължи надолу като приток на необичайна свежест и нов живот. Хареса му. Тъкмо да отпие отново, ослепителна светкавица озари невзрачната кръчма. Едва поставяйки халбата на масата, Мартин с премрежен поглед долови мъжки силует седнал срещу него. Гръм не се чу. И гостът му не беше Божидар.

- “Татко..?”, смотолеви Мартин

- “Айде бе, още ли не сте го сглобили?”, сепна се Никола на двамата малчугани, надвиснали над половинчатия корабен макет. “Днеска - свършите, не свършите - идвате с мен на лодката. Да заложим преди вятъра. Нямам цял ден…”, довърши строго Никола с нотка на загриженост. Децата щяха да са с него за пръв път откакто с раздели с Ралица.

Свежа утрин се разгръщаше в средата на септември. Лодката беше потегната и мрежите закърпени в очакване на есенния риболов. По това време Мартин, или Марто, беше седем годишен, а брат му Божидар - десет. Не обичаше да нарича Божидар “брат”, защото знаеше, че има друга майка. “Ти си ми петдесет процента брат!”, обичаше да се заяжда Мартин, докато правеше знаци с кльощавите си ръце. “Да, бе! Много си умен…”, беше честият и самоуверен отговор на Божидар. Имаше право - без да предполага, че Мартин щеше да завърши един от най-престижните инженерни университети по корабостроене.

В късния следобед на същия ден, тялото на бялата лодка с тримата рибари се плъзгаше като лебед по тъмно-синьото море; вълните леко я разклащаха в ритмична прегръдка на фона на безкрайния хоризонт. Времето беше спокойно, а небето започваше да придобива тъмно-лилав отенък откъм страната на брега.

- “Божидаре, мини отпред за тежест, че Марто да седне тука”, нареди Никола. Марто се облегна плахо на ръба на лодката до баща си, който самоуверено прорязваше морето с носа.

- “Марто, дръж се здраво… А така. Утре чичо ти Динко ще се хване за главата като види колко риба сме му занесли. Дай Боже! Нека да му върви и на него.”, изпадна Никола в настойнически монолог и продължи

- ”Ако не сме ние, кой ще му занесе… в кръчмата, на място… Гледай сега как става, че един ден ще сте вие… с брат ти”. Унесен в разговорите с децата, Никола неусетно навлезе понавътре от обикновено, а вече беше излязъл вятър.

- “Айде, тука хвърляме, че много причерня откъм брега. Божидаре, дай голямата първо”. Никола спусна котвата със замах. Междувременно, Божидар започна да му подава мрежата поетапно, но за момент осъзна, че единият й край беше много заплетен.

- “Малко се е заплела…”, каза Божидар с треперещ глас, опитвайки се да разнищи краищата. Въпреки че беше закотвена, лодката беше загубила предсказуемата си посока. Вятърът, като пред силна буря, разпиляваше чупливите прошарени коси на Никола, който загуби търпението си. Пределно изнервен от ситуацията, той тръгна с тежка стъпка към Божидар, разклащайки цялата лодка. От немайкъде, единична вълна се блъсна мощно в лодката. С умножена сила греблото се изметна право в лицето на Никола.

Ударът тласна тялото му и то се хлъзна през ръба на лодката, повличайки Мартин като вакуум след себе си. Приглушен тътен. Като насън, когато се опитваш да избягаш от нещо, но не можеш, защото тялото ти е покрито с лепкав клей. Колкото повече бягаш, толкова повече осъзнаваш, че си безсилен и това е края. Или, може би няма начало и няма край. Може би, като бебе в утроба, времето беше спряло или просто не съществуваше. За Мартин, това беше време на себеосъзнаване, време на новорождение.

С широко отворени очи той гледаше как неподвижното тяло на Никола се спускаше към тъмнината на необозримото дъно. Ивици от светлина в ефимерен калейдоскоп се процеждаха над двете тела и се загубваха постепенно в черната бездна под тях. Хиляди мехурчета продължаваха да се издигат шумно към повърхността. Мощна ръка сграбчи Мартин за рамото и го издърпа. Орнаментите по стените на кръчмата се разклатиха от земетръсен гръм и Мартин разля бирата си.

- “Господин петдесет процента! Хаха! Или Сър… е по-модерно?” - изсмя се Божидар, сграбчил Мартин за рамото. “Как си, братле? Сто години не съм те виждал!” Няколко секунди бяха нужни на Мартин да се върне в тялото си.

- “Добре съм”, отвърна лаконично той, полагайки ръка върху тази на брат си. “Тъкмо сядам”.

- “Че, как! Пак сме тук! Само да можеше да ни види стария какви сме цъфнали. Хаха, брат!”, изсмя се Божидар и добави с мистериозен тон, “Искам да те светна нещо”, посягайки към цацата. Традиционни морски шлагери, приглушени от глъч на ентусиазъм, се лееха измежду облаците тютюнев дим в кръчмата. Почти не бяха останали свободни места, а диалогът между братята, въпреки тих, се разпростираше отвъд ширината на масата им.

- “Няма да повярваш какво стана”, каза Божидар, и продължи, “Собственикът на тая барака иска да се отърве от нея. Проблеми с жената, искал да се мести”.

- “Аа…?”, Мартин слушаше вглъбено и учудено.

- “И, какво направи батко ти Боги? Хаха, сложи депозит за сградата!”, горделиво отсече. “Брокерът ми е познат, работи с бившата… ама нали държим връзка с нея от време на време… хаха! Пак ще спасяваме ситуацията”, и апетитно сдъвка паниран калмар. Докато осмисляше вкуса на панировката, добави: “Татко мечтаеше за това място. Какво ще кажеш?” Мартин, още в шок от всичко случило се, погледна брат си с повдигнати вежди и каза:

- “С теб съм”

(Една година по-късно)

Беше около седем и половина вечерта в края на юли. Тълпата от хора едва се разминаваше измежду препълнените метални маси около входа на ресторанта, където бяха насядали млади и стари. Дървеното стълбище отново приканваше любителите на местни рибарски ястия към основната зала, чиито стени сияеха с приятно-бял тон. В центъра на залата, разноцветни светлини обагряха прозрачната стъклена бутилка с корабния макет. Те многократно се пречупваха около корабчето, докато бавно се усилваха и затихваха като светлинни морски вълни.

Котвата блещукаше в десния ъгъл на стаята, а махагоновият рул, полиран като огледало, се извисяваше на стената над централната маса. Вляво от руля беше окачена просветлена и леко обгоряла чернобяла снимка на трима мъже до бяла лодка.

- “За здраве!”, възкликна Божидар, надигайки тост над препълнената маса. Мартин, подал глава навън към входа, ги погледна из рамо и повдигна чаша, фокусирайки снимката отзад. После погледна напред и нагоре към небосвода.

 

Автор: Пламен Кожухаров

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 13-ото издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, както и: