Манчо Ментата дойде с пикапа си на кея подир изгрев слънце, спря до лодката ни и каза да разтоварваме рибата. Бил тлъст и едър сафрид, бивало го за продан и чернокопа, колкото до парите, за тях да сме нямали кахър, щял да ги прибави към другите ни надници и да ни ги плати утре, наведнъж. Рекохме му, че това "утре" го очакваме вече близо месец, а той отговори, че днес българинът ламтял първо за парите, а после за работа, а трябвало да е според Карл-Марксовата непосредствена форма на стоковото обръщение Стока—Пари—Стока, тоест, Риба-Пари-Риба.
- Светът от много ученост, опростя и стана лъжовен! - каза Стоил и ни огледа, като задържа поглед на Вандо.
- Настина - потвърди плахо Вандо и двамата погледнаха в различни посоки.
Ментата ги чу, разтвори портфейла си и ни повика да погледнем в него. Отказахме. Искахме всеки да си гледа бачкарството, за което му се плаща и нищо повече. Момчето ни чакаше да слезем при него, но ние разглеждахме драскотините и мазолите ог греблата по ръцете си, и то обърна с хастара навън портфейла си, показа ни колко е празен и пак повтори, че ако до обяд не разкара рибата по ресторантите между Дуранкулак и Балчик, пак ще е без стотинка в джоба и той, и ние. Повъртя се още малко и тръгна към ресторанта на близкия къмпинг.
Стоил плю в краката си, промуши се под скрипеца, стъпи на кея и нахвърля щайгите с риба в пикапа. Работеше разкрачен, зализваше с език провисналия си мустак и плюеше често през зъби. Аз и Вандо подхванахме чипаретата. И на трите ни въдици имаше накъдрени куки, а на моята - и липсващи, и на тяхно място привързахме нови. Утре се очакваше и вятър до 7 метра в секунда, по тази причина сменихме 40-грамовото олово със стограмки, та чипаретата да устоят и на борея, и на течението.
От нас най-възрастният е Стоил, годините му са колкото и на лодката му - петдесет. Подир него съм аз, а след мене идва Вандо, който е женен за по-голямата дъщеря на Стоил. Ловим риба със Стоил откак се уволних от казармата, а от шест месеца задругата нарасна с Вандо - само тримата сме, паснахме си на характер и не ни трябва друг ум да ни дава.
Свършихме с такъмите и се захванахме да изгребваме водата от дъното на лодката. Слънцето се вдигна над Дуранкулак и през пролуките биеше право в очите. Сгорещих се. Допи ми се бира - прясна, изстудена, с хапка прясно изпържен сафрид.
- Ще се отбием ли днес при Марето?
След чипаретата всичко е шега работа, оставаше ни още петнадесет минути въртел, колкото да подредим трите хладилни чанти и изплакнатите в морето щайги, да забършем капките масло по двигателя и да пооплакнем лице, и ръце в баката с вода.
- Е? - настоявах за отговор и то не какъв да е, а утвърдителен. Бира със сафрид, поднесени от меките и заголени до рамото ръце на Марето! Виж ги ти, и двамата вкиснати, та прокиснати!
Вандо неопределено завъртя глава, спря да работи и посочи с брадичка Стоил. А оня дявол мълчеше, търкаше, приведен в кръста, лакти о левия борд и подсмърчаше на влажния вятър.
- Е, може и да не пием... - предизвиквах го да ми отговори по доста глупав начин.
- Светът от много ученост, опростя и...
Прекъснах го:
- Предлагам ви след това бъхтене, дето му хвърлихме днес, да се отбием при Марето по за една бира и мисля, че на света му е все тая прости ли сме или учени...
Стоил се изправи и се вторачи в яхта с размерите на миноносец, която се скриваше зад Буруна в момента. Вандо откопчаваше и закопчаваше катарамата на колана си.
- Как е дъщеря ти? - неочаквано попита Стоил, като продължаваше да гледа скъпарската платноходка.
- Взе си изпитите, сега почива! Студентски живот... - казах и повторно си зададох неговия въпрос. - Дявол я знае! Въртят се с майка си около печката, все готвят нещо.
- Дъщеря ми, малката, е родила в София снощи! - рече Стоил и махна с ръка на запад. - София... Трябва да има доста глупави неща в този град!
- Има и такива, къде ги няма - отговорих и обърнах гръб на северния вятър. - Остави я столицата... Разкажи нещо за внучето или за внучката, а!
- И защо все на мене да се случват тези ядове! - Стоил сплете пръсти и ставите на дланите му припукаха. - Копеле... Най-лесното е да направиш на някоя будала бебе! - той говореше и гледаше Вандо. - Нали?
Вандо се изчерви, дръпна рязко катарамата и тя остана в юмрука му.
- Нали! - повтори Стоил по-гръмко и тогава зет му го погледна.
- Аз я обичам! - каза Вандо и пот проблесна по челото му. - При нас е друго.
- Същото е! - Стоил упорито завъртя глава. - Мене затвор ме чакаше, а тебе... черната, ако бе избягал... А онова инженерче в пустата София ще излезе по-хитро от тебе, пуснало си семката и беж да го няма - ни адрес, ни паспорт, заминало си в Добрич. Разбираш ли? - попита ме той, а аз не знаех дали го разбирам. Кимнах. - Добри дъщери съм отгледал, няма що!
- Аз я обичам! - Вандо държеше той да го разбере. - И за да ти докажа, ще се махна, ще се отделя от тебе!.. Ще си купя или наема лодка и сам ще се грижа за семейството си!
- Махнете се! - рече Стоил и кожата на ръцете му се избистри в кехлибарен цвят. - А аз какво да правя тая лодка? Да се лутам сам и да вампирясам в нея ли! Или да я потопя! Това ли искате? - пак ме погледна той, аз сведох очи, после ги вдигнах към Вандо.
Вандо рипна, взе якето си, скочи на кея и тръгна към фургоните над брега. Жабнах наръча въдици и закрачих подир него. Надмина ме пикапа с Манчо Ментата. Настигна ме и Стоил, прегърна ме през рамо:
- Виждаш ли как стават тези работи? - каза Стоил и разпери учудено пръстите на свободната си ръка. - Да имаш лодка, тя да изхранва всинца ни, а тоя свят, гологлав и голобрад, върви, сякаш пътят му е право към небето... И къде да го търся онова инженерче?
- Може и да са се обичали - подхвърлих кротко аз.
- Може - каза той и отвори вратата на нашия фургон.
Внесох въдиците и ги подредих върху скования от пръти нар. Вандо го нямаше вътре. Чакаше ни при Марето, на масата светлееха три бутилки бира и изпържен до златисто сафрид. Седнахме при него и се чукнахме. Мълчахме и тримата, и затова я изпихме бързо.
Някой пусна телевизора. Говореха за Путин, Байдън и Украйна
- И тоя ще глътне вода... Нагази в морето, ама хлътна с двата крака в дънна яма и сега ни напред, ни назад...- рече Стоил и посочи с очи екрана. За кого от двамата говореше - за руснака или за янкито, само той си знаеше. После тупна Вандо по рамото, сбогувахме се и двамата тръгнаха да се прибират.
- Маре - викнах, - още една и пак двеста грама сафрид!
- Идват - отговори тя.
Доближих лице до прозореца. Облачеше се откъм Румънско. Срещу Карталбуруна се надскачаха два делфина, пореха вълните по посока на Крапец и най-вероятно набиваха сафрида към брега. Слънцето набираше височина и искреше, и се окръгляше във формата на медуза. От коляното надолу нозете ми тръпнеха и горяха. Умора или ревматизъм? И двете, мътните ги взели.
- Маре - рекох и натиснах с гръб облегалката на стола, - имаш ли щерка?
- Нямам - отвърна тя и гърдите й се плиснаха в очите ми. - Мене синове ще ме гледат... Рибари...
- Боже - поех от ръцете й бирата и сафрида, - да съм знаел тебе да взема!..
Автор: Милен Петров Нанков
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 12-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, бургаският народен представител от ДПС Севим Али, както и:
