Зимата се заинати и отказа да си тръгне навреме тази година. Времето беше толкова капризно, че трудно се определяше с точност сезона. В краят на март валеше сняг на парцали. Необичайно за Бургас, притихнал в студената примка на кишата и пронизващия черноморски вятър.
Тита се прибираше пеш след нощна смяна и едва се преборваше със сутрешния трафик. Не усещаше умора, успя да поспи в стаята за почивка и сега бързаше, за да успее да си вземе последно сбогом с дядо си. Вероятно цялото й семейство вече я чака там. Със сестра си, пристигнала късно през нощта, поддържаше почти непрекъсната връзка по телефона.
Елена трудно се справя с такива емоции, пък и живя там повече от мен, сигурно и тежи. Почувства жал към сестра си и ускори крачка.
Старецът се залежа тази зима, което допълнително усложни заболяването му. Последният път, когато Тита го посети, той изобщо не я позна, но успя да запази самообладание и не си призна – усмихваше се и говореше някак служебно, като с крайчеца на окото си изучаваше „непознатата”, която настаниха до него и която го целуна по бузата, преди да седне.
Тита осъзнаваше това, но за да запази достойнството му също изигра театъра. Заболя я и още тогава си даде сметка, че без съзнанието си ние сме просто едни празни черупки, непознати и отдалечени от останалите, подмятани във вълните на времето и спомените си.
Интересно е, че дори погледът на човека се променя, когато загуби себе си. Кой може да знае какво му е приготвил животът?
Докато вървеше през полузамръзналите локви си спомни за един далечен и много по-различен театър, който играеха някога.
Когато бяха деца, тя и по-малката ѝ сестра прекарваха всяко лято при баба си и дядо си. Най-свободните и щастливи години на Тита преминаха с тях. Дядото работеше като миньор и се пенсионира рано. Отдаде се изцяло на риболова. По негови думи морето му носеше спокойствие, тишина и простор след толкова години в мината. Само там дишаше с пълни гърди и успяваше да преживее болезнените травми по рано остарялото си тяло.
На вечеря говореше с бабата, като от време на време стрелваше децата със сърдити очи, и обсъждаше плановете си да ходи за риба сутринта.
- Да си почина малко от тези двечките, че освен техните гласове в къщи нищо друго не се чува.
Тита и сестра ѝ това чакаха да чуят. Едва се сдържаха на масата, хващаха си ръцете под покривката и се поглеждаха заговорнически. Започваше една тайна подготовка на въдици, вадеха нещастните дъждовни червеи под плочките на двора и ги пускаха в стъклени буркани, за да послужат за стръв, подготвяха си сандвичи и пъхваха всичко в раниците. Стягаха багажа за нула време. Разбира се, с тайното участие на баба им, която си мърмореше под носа:
- Виж го ти! Той да си починел. Аз ли да ви гледам? Я с него на морето и двете, от вас не мога да си изчистя в къщи. Пръснали сте се навсякъде и минавате като вихрушка по стаите. Вижте какво сте направили – и помести една торбичка с моливи – то няма къде да стъпи човек!
Рано сутринта дядото влизаше шумно в стаята на момичетата, все едно не помнеше, че те са там и се сепваше престорено:
- Ееее, ама вие тука ли сте легнали?! Аз не знаех и влязох да си взема шапката, че ще ходя за риба. Хайде спете, спете...
И излизаше от стаята толкова бавно, че двете изхвърчаха боси и рошави преди него в салончето на голямата къща. Стъпките им отекваха по дъските на пода и създаваха усещането за преминаващи диви коне.
В кухнята бабата шеташе, обгърната от аромата на закуската. Лангиди…обожаваха ги, следяха всяка лъжица тесто, цвъркаща в малкия тиган, която се превръщаше в топяща се лангидка, намазана със сладко и поръсена със сирене. Слагаха раниците и тръгваха.
Вървяха с дядо си по Богориди към морската градина и моста. Тита обичаше сутрините през лятото, кристални и студени в ранния час. В необичайната пустота и тишина по големият булевард се мяркаше по някой забързан работник и се чуваха сутрешните крясъци на гларусите, накацали по покривите и уличните лампи.
След час-два ще бъде пълно с хора, ще разцепят кристалния въздух с гласовете си и ще го притиснат аха до облаците, където търпеливо ще чака да замлъкне и последния развеселен турист, за да спусне хладната си прегръдка над града, нажежен от горещия августовски ден.
Едно подсвирване ги накара да се обърнат и в отговор дядо ѝ също подсвирна на продавача на вестници. Не можеше да му махне, момичетата бяха хванати за ръцете му.
Продължиха през заспалия град до терасата на Казиното, откъдето морето се виждаше като на длан, а ранното слънце го превръщаше в диамант. Миризмата на море ги обгърна и проникна в тях до мозъка на костите им. Малките го гледаха хипнотизирано – още спеше, едва-едва залюляваше морските птици с дъха си и приличаше на голямо разглезено дете, което чака приятелите си, за да сътворят някоя беля.
Моста в краката им кипеше от рибари.
- Дядо, хайде по-бързо слизай! Тези ще изловят рибата! Гледай как са се натрупали! – и взимаха стъпалата надолу по две.
Тичаха по моста, избираха си място, на което да се разположат. Състезанието започваше още с първата хваната рибка. Брояха си уловените попчета, мереха ги - чии са по-големи, спореха и пищяха щом извадеха лапина, която силно се мяташе и бодеше пръстите. Дядото беше повече рефер, отколкото рибар.
Моста оживяваше, а плочата превръщаха в място за скокове, с които неистово се опитваха да разбудят заспалия огромен малчуган, който лениво им подаряваше водорасли и ги поемаше безброй пъти с невидимите си нежни ръце.
Не като сега. Тита се заоглежда неразбиращо и усети тръпките на необясним ужас по гърба си. Стоеше права на последното стъпало към плочата и около себе си виждаше единствено висулки от лед, провесени по парапета и стъпалата.
Погледна към брега и го видя в сянката на падащата вечер – далечен, с отблясъците на уличните лампи, които бурно ръкомахаха и я приканваха да бяга към тях, колкото я държат краката.
Но студът я закова на място, пропълзя през дрехите и я стегна в прегръдката си, а жестокия морски вятър я заблъска от всички страни и създаде усещането, че я води към бездна - онази черната пред нея, в която я чака сърдито морето.
В черните му очи се четеше обидата на забравения приятел, на отхвърлената с лека ръка безгрижна детска любов. Гледаше го - бурно и ядосано, че е навлязла толкова смело във владенията му и с всички сили се опитваше да се качи до нея, за да я повлече със себе си.
Изведнъж се сепна, отърси се от хипнотичната му сила със съзнанието на възрастен, осъзна положението, в което се намира и се вкопчи за парапета. Сам-самичка е, няма жив човек по алеите на морската градина, а какво остава на моста. Заледените стъпала превръщаха елегантните и ботуши в кокили.
Бавно се обърна и предпазливо, с огромни усилия, се изкачи по стълбите, като се ядосваше сама на себе си. Как стигна до тук без да се усети?! И как дори не залитна, та то всичко се е превърнало в пързалка! Добре, че се освести навреме иначе… Какво иначе? Докъде щеше да стигне? Дали можеше да скочи…при него…Господи, то сякаш я помнеше и я чакаше!
Телефонът в чантата ѝ иззвъня и я върна в настоящето. С една ръка прерови джоба си трескаво. Елена.
- Да! Идвам!
Гласът на сестра ѝ се чу на пресекулки и сякаш от друг свят заради силния вятър.
- Тита, къде си? Не бързай повече, Тита, дядо си отиде… Дойде за малко на себе си, но после започна да говори много несвързано. Бълнуваше нещо, бързаше за морето, че някой го чакал там. Не разбрах нищо. Никой не му разбираше, говореше небивалици. Ало? Тита? Много е лоша връзката, едва те чувам. Ти чуваш ли ме? Пътуваш ли, къде си, че пращи така силно в слушалката?
Тита отново се огледа около себе си. Гласът на сестра ѝ в слушалката със сигурност е истински, но се усъмни във всичко останало. Внезапно я завладя чувство на безтегловност и необяснима сигурност. Светлините на уличните лампи вървяха към нея и вече не махаха отчаяно.
Жълтата им светлина се усмихваше обикновено, както всяка вечер. Вече не стискаше неистово замръзналия парапет, за да напряга ръцете си в борбата с леда, погледна парапета… още ли държи парапета или нечия сигурна ръка държи нея и я издърпва от ледената хватка с цената на последните минути от живота си?
Обърна се назад и огледа за последно отдалечаващата се сутрин, чиято тишина вибрира от смеха на децата, а рибарят монотонно почуква с пръсти по дъното на морето.
Автор: Светла Стоянова Чапкънова
Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и:
