Лека му пръст на наш Кольо, ама голям рибар беше – и на земята, и на оня свят чак. Правичката ви думам, що да ви лъжа?… Ей на – честен кръст! Не вярвате? Както щете, ама аз ще ви разправя каквото знам за него.
Та, живееше си той в града, баш до морето и не стоеше със скръстени ръце – мине, не мине време, ще вземе да изкара лодката и къде с мрежата, къде с въдицата - все мяташе около себе си и чакаше. Дааа! Чакаше нещо да клъвне и то нямаше значение какво ще бъде. Често стоеше по цял ден във водата, ама не се връщаше с празни ръце. Не му пречеха ни слънце, ни дъжд, ни вятър - сякаш Нептун му беше баща, а русалките сестри. Щедри бяха те и уловът му все богат - имаше риба и за него, и за челядта му, и за комшии, и за авери. То не беше цаца, не беше скумрия, попчета, лефер, сафрид или паламуд, ами и калмари, та и миди отгоре – душата ти да се нагледа и напълни… А и едни гозби въртеше, не ти е работа – облизваш си пръстите и искаш още, и още… Не сте опитвали такова нещо! За чорбата говоря. Слагаше в нея от всичко по малко – и морски дарове, и моркови, и целина, и праз, и магданоз, но без прословутия зелев сок, не ставаше. Не знам откъде го взимаше – дали неговата жена, пуста Пена, правеше киселото зеле или той, ама все го кътаха нейде, та имаше и през лятото от него. Самият Кольо обичаше повече да лови риба, отколкото да яде, но в това отношение май всички рибари бяха от един дол дренки…
Няма да говоря сега за историите, които разправяше, че те се знаят от всички и едва ли ще е интересно да слушате за котарака, грабнал печената риба от тавата или за паламуда с око като юмрук, който му урочасал мрежата и тя станала на парчета, нито за акулата, която му обърнала веднъж лодката и за малко да го изяде. Не се уплашил тогава, извадил навреме ножката от джоба си и така я намушкал, че оная навирила опашка, гътнала се и... Абе, ако не избързал да я гушне, щяла да иде на дъното. Голям зор видял, докато избута лодката и нея на брега. Изчистил акулата на скалата, нахранил другите риби с туй, що било в корема ѝ и после - направо в тая, моята кръчма. Вас лъжа, мене истина, ама с очите си видях - на гръб я донесе и то – съвсем сам. Късно беше, тъкмо щях да затварям и почти си глътнах езика от изненада. Беше вир вода от главата до петите, но той не обръщаше внимание на мокрите си дрехи, захили се насреща ми и рече:
- Туй не е нищо… Питай Пена! Нека ти каже какъв гердан от бисери съм ѝ направил. Извадих ги от десетина миди и то без чужда помощ. Тогава си изпатих много. Заклещих се в един процеп и ни напред - ни назад. Вече си мислех, че ако напъна още малко, ще остана без ръка и то дясната. На всичкото отгоре и въздухът не ми стигаше.За малко да ритна камбаната и гушна букета… Добре, че беше оня проклетник, ракът, дето все го гонех, а той ми бяга ли, бяга... Така ме щипна яко, та чак изхвърчах нагоре като тапа от шампанско...
Сладкодумник си беше човекът, не мога да си кривя душата, а аз го бях запнал и не мърдах от мястото си. Той избърса челото си и сякаш отсече:
- Уф! Отнесох се… Дай сега да напълним звяра с гъби, лук, ориз, подправки и каквото там се сетиш, че няма време. Ще го метнем във фурната – нека се пече цяла нощ на бавен огън. Утре е Никулден и трябва да почерпя с нещо… Не ме гледай така, ами побързай! Нали заведението е твое?...
Мое си е, ама ми оставаше година още, докато го изплатя. Нищо не му отвърнах, изпълних заръката, какво да правя друго… На следващия ден събрахме махалата и… Имаше ядене, и пиене на корем от сутринта, та чак до късно през нощта…
Такъв си беше Кольо – душа човек, но остаря като всички и вече ни ръцете го държаха, ни краката. Почна и рядко да излиза за риба. Мъчно му беше много. Живота си остави той тука, спомените също… Дълго мисли и накрая взе, че замина на село с жена си. Заживя на петдесетина километра от града и морето. Заби се там и май се предаде съвсем, нищо че стегна къщата и я модернизира по свой вкус, както си знаеше. Децата рядко го навестяваха, че все работа имаха, но внуците прекарваха ваканциите с него…
Дните минаваха къде бързо, къде бавно, годините също. Чувахме се понякога по телефона за малко, колкото да не се забравим и май по празниците беше само… Какво да се прави – всеки си има грижи и болки, не му е до чуждите. Въпреки всичко, научавах туй-онуй за него. Криво ми стана като разбрах, че вече не го бива за нищо – залежал се, гледал в една точка, не искал и да говори с никого, а жена му се чудела как да му угоди и какво да направи, само и само да го накара да живее…
Та, за един имен ден, Пена решила да изненада мъжа си с невероятен подарък. Купила от магазина три живи шарана и ги пуснала във ваната. Приготвила кофа и подпряла на една от стените на банята любимата въдица на Кольо. После отишла до стаята му, за да го изкара оттам с инвалидната количка и да му достави планираното удоволствие. Да, ама не станало както си мислела. Докато му направи тоалета, докато го облече, изтекло сума ти време… Отворила накрая вратата, подала му въдицата и му пожелала добър улов. Той пък, вместо да се зарадва, останал с отворена уста. Изохкал горкият човек силно и се хванал за сърцето с думите:
- Защо?... Какво искате ?... Подигравате ли се с мене?...
След това се задъхал, заблъскал, заритал и… издъхнал... Дотърчала Пена, ама късно било. Първо не разбрала причината, а после що да види - рибата не плува. Била мъртва - с корема нагоре, сякаш солидарна с положението на Кольо...
Сърцето ми се сви, като научих. Рода сме – първи братовчед ми е... Пък и приятели бяхме… Отидох на погребението и... Ами, не беше за него тая работа – не му подхождаше на характера - навсякъде черно, мрачно, грозно – не е за разправяне… И най-тъжното беше, че малката му внучка, пет или шест години навърши, не помня точно, плачеше, свита в един от ъглите. Гушнах я и се опитах да я успокоя с думите:
- Не плачи, миличка, не плачи!... Такъв е животът – раждаме се, борим се, умираме… Рано или късно, ще се случи с всеки…
Дали ме разбираше или не, само тя си знаеше, но я чух да повтаря едно и също:
- Аз съм виновна… Аз… Исках да докарам морето при дядо… Водата му е солена, а в чешмата – не… Щях да го зарадвам… Изсипах три пакета морска сол във ваната… Баба ги пазеше за зелето… Откъде да зная, че шараните не обичат такава вода…
- Е, откъде да знаеш!... Нямаш вина… Повярвай ми, сега дядо ти е на по-добро място - някъде на небето и… въобще не ти се сърди…
Детето изтри очите си, погледна ме и попита:
- А там има ли риба?... Дядо ще може ли да си налови?
- Разбира се! – бях категоричен аз, та чак си повярвах на думите, усмихнах се и продължих – Той беше голям рибар. Тук, на земята, нямаше друг като него… Сигурен съм, че ще бъде такъв и там, където е сега – в отвъдното... И помни, миличка, на всеки Никулден, дядо Кольо ще бъде с всички нас. Ще ни гледа отгоре, ще се усмихва, а ние ще се сещаме с удоволствие за неговите интересни морски истории и ще го помним с добро…
Белокосият разказвач млъкна изведнъж и въздъхна тежко. Мъжете около него стояха с отворени уста и не мърдаха, сякаш чакаха вратата на заведението да се отвори изведнъж и на прага да застане не друг, а самият Кольо с огромна риба в ръце. Дори имаха чувството, че ще я метне на тезгяха, тя сама ще скочи в пещта и ще се изпече, а той ще се захили и ще им рече: „Никулден е!... Ха, да ви е сладко!“
Автор: Рая Вид
17.
