Седемнадесетгодишна
Морето беше “тава", както казваха бургазлии. Приличаше на пригладено с ютия от някоя прилежна домакиня и толкова синьо, че ѝ посиня пред очите и изгуби силуетите на корабите. Те чакаха на място навътре около остров Света Анастасия. Баща ѝ я беше научил да ги разпознава и от малка прекарваше часове, като ги наблюдаваше. Имаше танкер, траулер (риболовен) и карго (транспортен).
- Корабите ли гледаш? Аз съм Генади! - Млад мъж с черни очи, моряшка фланелка и ведра усмивка подаваше ръката си.
И без фланелката щяше да познае, че е моряк. Те бяха от друга порода - силни, непринудени и със страхотен загар.
- А аз съм Ася!- Подаде ръката си и усети, че се влюбва без пеперуди в стомаха, без трепване на сърцето… Просто оглупя, а това не се беше случвало.
“Момичето на татко”, добра и разумна, винаги ѝ се беше искало да направи нещо, “което не трябва”. Сигурно сега е моментът, защото когато Генади я покани да разгледа влекача, на който работеше, се съгласи без да мисли...
Не беше стъпвала на кораб от десетгодишна. Спомни си снежната декемврийска вечер, когато чакаха на пристанището. Морето беше яростно, огромни вълни се разбиваха с тътен и ледени пръски в стената на вълнолома.
Първата лодка се люшкаше като пияна и приближаваше кея, когато хвърлиха въжетата и сред викове и подсвирквания, моряците започнаха да слизат. Това се повтори със следващата, но баща ѝ не слезе и от нея. Предложиха им да отидат до кораба, където бе останал дежурен. Много се страхуваше, когато се качваше по трапа, защото в открито море вълните бяха по-големи. Дори закотвено чудовището се люлееше. От баща си знаеше, че наричат нашето море „черно”, защото е опасно и коварно.
- Ей, къде се отнесе?
Бяха стигнали смешното корабче с много гуми. “Влекачите са малки кораби, които придружават (дърпат или тласкат) големите, когато влизат в пристанището”.- обясни Генади.
- Кое обичаш повече, корабите или морето?- попита той, докато ѝ приготвяше кафе и сандвич, а тя разглеждаше малки, изящни, дървени фигурки.
- Обичам татко, а той обичаше и корабите, и морето. Беше моряк, пътуваше с риболовни. Кой е правил тези красиви морски звезди, корали, делфини?
- Аз! И аз пътувах на риболовни преди. Как се казва баща ти?
Като чу името, Генади се плесна по челото.
- Бай Илия, познавам го, той ме кръсти, когато минавахме екватора. Още пазя кръщелното - Косатка. Кръсти ме Косатка. Това беше първият ми воаяж. Как е той, пенсионира ли се?
- Не, върнаха го болен от Фолкленските острови. Почина шест месеца след това.
Очите на Генади се напълниха със сълзи, нейните също. Седяха двама непознати и плачеха. Генади отвори бутилка “Бяло Конче, разля чаша за баща ѝ и се качи на вахта. Тя се отпусна в койката. Нищо не приспива така, както люлеенето на вълните. Последното, което си помисли беше, че знае защо срещна Генади. Татко ѝ го беше пратил.
Влюбен в морето
Като всяка моряшка съпруга Ася се надяваше, че любовта и децата им ще го задържат на едно място. Генади не можеше да живее на брега… имаше любимата си работа, имаше любимото си хоби - ловеше риба на палубата с кукички закачени на пръстите на краката си, защото с ръцете си дялкаше фигурките. Носеше у дома пълни кофи, събираше съседите. Шегуваше се, че рибите се бият коя да се закачи на неговата стръв, разказваше смешни истории, но беше тъжен. Морето на сушата не беше неговото море. Той не можеше само да го наблюдава и да му се възхищава, като обикновените хора. Генади изпитваше необходимост да го диша, да му се покорява, да го подчинява. Да се събужда и заспива с уханието му.
Ася научи, че заминава от бележката, която получи от неговата инспекторка. Не се противи, виждаше, че се измъчва. Помогна му да приготви багажа, дори му сложи любимото ножче. Когато обичаш някого, му подаряваш свободата…
На летището посрещаше и изпращаше един човек, който се отчуждаваше все повече и повече. Не помогнаха сълзите и прегръдките на децата. Пропускаше рождените им дни, не отговаряше на писмата и телеграмите им и се връщаше все по – рядко. Казваха, че живее по корабите, прехвърля се от един на друг…
На вратата стоеше млад елегантен мъж. В ръцете си държеше протрит сак.
- Това са вещите на Генади. Съжалявам много за загубата ви.
Светът падна в краката ѝ. Вратата, стълбището, стаята се преобърнаха. Събуди се с мокро лице, някой разтърсваше раменете ѝ и крещеше. Пое чашата с вода, която непознатият ѝ подаваше и стисна зъби. Отвори сака. Имаше няколко избелели моряшки фланелки, семейна снимка, безброй дървени фигурки и любимото ножче.
- Познавахте ли го?- попита през сълзи Ася.
- Да, на последния му кораб деляхме една каюта. Говореше за вас. Беше болен и изтощен. Отказваше да се лекува. Искаше да умре на кораба, за да получите всички пари от застраховката му. Помоли да ви предам, че винаги ви е обичал… Пожела да го опеем и хвърлим в морето…
На Никулден морето винаги е тъжно. То плаче за моряците и рибарите, намерили смъртта си в него, за баща ѝ, за Генади… Ася отиде на брега да се прости със съпруга си. Хвърли цветята във водата, а ножчето запази за бъдещия им внук.
Автор: Нели Арнаудова
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 12-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, бургаският народен представител от ДПС Севим Али, както и:
