Пясъци

Вратата на дървената кръчма изскърца и прага прекрачи Иван. Зимната виелица на вън почти го запрати през входа. Загърнат в тъмно-сива шуба, заметнал главата си в качулка той се запъти към печката по средата на кръчмата. През синият му, привидно празен като лед поглед, вятърът навън беше издухал мислите му. Той свали ръкавиците от ръцете си и ги остави върху празната маса. Бавно ги доближи към огънят, докато търкаше дланите си една в друга. Топлината отпускаше тялото му, а сините му очи вече изглеждаха повече зелени и по-малко студени. 

Той седна на масата и отпусна гърбът и главата си назад, погледът му заби в тавана. Ръцете си постави върху мастата, по която пръстите му трополяха. Тихо, един по един, пристъпвайки внимателно и бавно хората го приближаваха, наобикаляха го, рояха се пред него потънали в недоумение, което единствено,ги спираше да докоснат късният гост. В минутите, тишината загясяше заплените свещи наоколо. И тази картина щеше да стои прекрасна и застинала, ако някои от героите й не беше проговорил: 

-Иван! Ти ли си, Иван? 

Мъжът се размърда бавно, като затвори очите си. Докато свеждаше глава към насъбралите се около него хора, той сваляше качулката от главата си. Когато го направи, отвори очите си. Из въздуха полетяха въздишки. 

Мъжът, който беше попитал, разцепи тълпата и внимателно седна срещу него. 

-По дяволите, Иван! Ти си жив?! 

Мъжът го погледна и без да му отговори поръча: 

-Чорба, гореща като Ада и мастика, голяма, като Бога. 

Луничавото момиче, дъщеря на хазяина изтича в кухнята. 

Мъжът срещу Иван изчака детето да се върне. На масата сега освен ръкавиците, стояха чаша с мастика и купичка с гореща рибена чорба. Мъжът посегна към чашата и изгълта половината на един дъх. След това взе лъжицата и я потопи в супата. Докато бъркаше в нея, гледаше към парчетата риба и почти се усмихваше. След това засърба. През времето, в което се хранеше, всички мълчаха, въпреки, че стояха все така изправени по местата си, чакащи да узнаят повече. Само един ги напусна и седна на масата зад тълпата, като извика луничавото момиче: 

-И аз ще пия същото. 

-Без чорба ли? 

-Без. 

Когато Иван изяде всичко погледна хората и се засмя широко, с цялата си мощ. Веждите на лицето му почти се докоснаха. 

-Какво седите на главата ми? След това бръкна в джоба си и извади намачкани няколко мокри банкноти. Подхвърли ги и стана, за да застане отново до печката. Заслушан в топлината й, Иван се обърна отново към събралите се човеци: 

-Махайте се!Жив съм!И за това ли искате обяснение? 

Насъбралите се, се пръснаха тутакси, като един по един заеха местата си -кой в кухнята, кой по масите, някои дори си тръгнаха. 

Когато човешкото ято се разсея, пред Иван стоеше лицето на мъжът, чийто глас първо чу. А зад него, гърбът на мъжът, който не вярваше в чудеса. 

-Михайл, върви и кажи на нашите, че съм жив. 

Михайл беше мъжът, който гледаше старият си приятел и въпреки, че не искаше, сълзите си не можеше да спре. 

-Но, как? Толкова време - къде беше? 

Иван го прекъсна 

-Отиди, кажи им! Кажи им и да не ме търсят, да не идват тук. Кажи им да ме чакат. Както преди , така и сега.! 

-Но... 

Иван отново го прекъсна 

-Отиди, Михайл, само теб мога да помоля. Разбира се - ако не искаш, не мога да те принудя. 

-Но..Елисавета.. 

Иван не го остави да довърши: 

-Тя е силна, не е по силите ти, затова, каквото реши - все ще е правилно! Върви, Михайле! 

Мъжът, зашеметен на пръв поглед стана от масата и извади шапка напъхана в джоба на якето си. Сложи я и на главата си без да се обръща се изстреля към вратата. 

Пред погледа на Иван, остана единствено гърбът на непознатият, който допиваше мастиката си. Нещо в коравият и широк гръб насреща прикова вниманието му. 

-Е, чу ли ги? 

Иван се наведе леко напред, все едно не беше чул добре. Вихрушката в главата му вече не беше суха и снежна, а влажна и солена. 

Мъжът, който все още стоеше с гръб се извърна леко, почти в профил и заговори отново: 

-Попитах те, дали ги чу? 

-Чух ги. 

-Пееха ли? 

-Пееха! 

-Какво? 

Иван седна обратно на масата и покани мъжът от другата да седне при него. Когато го направи, той се изправи, наведе се към него и му прошепна: 

-Коледни песни! 

-Коледни песни, по дяволите! Непознатият плесна с ръце във въздуха, което накара единадесетгодишното момиче да се приближи към масата 

-Донеси по още едно! 

-От всичко ли? 

Мъжът се засмя 

-Кръвта вода не става, а? НЕ, само от Бога, донеси! 

Момчето се върна, като носеше върху малката си, детска табла две големи чаши пълни с мастика. 

-Как ти е името? 

-Петър. 

-Аз съм Иван. 

-Наздраве, Иван. 

-Наздраве! 

Двамата стояха и мълчаха докато и последният клиент не се залъкатуши към къщата си. Хазаинът, който през цялото време подреждаше чашите, сякаш вече събрал смелост, се приближи към масата на окъснелите мъже и застана по средата им, прокашляйки се: 

-Затваряме! 

Иван изкара от джобовете си необикновени пари, които се разтъркулиха по масата. Хазаинът ги погледна и за секунда ги преброи. Злато. В зениците му, лъскавината им придобиваше стойността си. 

-Това са много пари. 

Иван го прекъсна: 

-Остави ни до сутринта. 

Хазаинът потърка челото си, като бършеше с ръката потта, която внезапно беше избила по лицето му. Краката му потрепериха едвам, но той успя да скрие смущението си от закъснелите си гости. Погледът му за секунди се плъзна по блясъка на масата, след което се заклещи в очите на рижия мъж, който драскаше с нокът по ръба на масата. Колкото повече го наблюдаваше по сигурен ставаше, че в зениците му долавяше нещо различно. Нещо, което предстоеше да открадне сънят му. Той стисна зъби и едвам мърдайки устата си изсъска: 

-Добре, но на сутринта, преди да дойда да сте си тръгнали. 

След, което се обърна, сграбчи момичето за ръката и с бързи крачки тръгна към вратата. Иван го спря, в момента, в който единият му крак вече беше прекрачил прага: 

-Няма ли да вземеш парите? 

Мъжът поклати глава: 

-Няма да ги взема! Толкова пари у умрял човек! Дяволска работа! Нищо не пипам! Сутринта да ви няма обаче! И двамата! И със замах тръшна вратата зад гърба си. 

Иван се засмя ядно. 

-Парите, с които му плащат тук да не би да са по-различни? 

Петър се наведе към него и взе една от жълтиците в ръката си, след което с двата си пръста я завъртя. Докато тя се въртеше и дрънчеше, той погледна събеседника си и му каза: 

-Не са по-различни. Само, че до сега той не знаеше, че и "оня" свят съществува. 

Тишината отново ги погълна. Само пукането на дървата напомняше, че не са сами. 

-Парите от къде са? 

-Не знаеш ли? 

Не, аз не стигнах до там.. 

Иван го погледна и повдигна рамене. Пръстите на ръцете му някак неуверено заопипваха златните монети по масата. Петър гледаше как погледът му пожълтява и позлатява. След това продължи: 

-Не стигнах! Точно когато чух , че някои пее, вече знаех, че съм повече жив, отколкото умрял. Въпреки, че само допреди минута се давех на педя от обърнатата си лодка. Отпуснах се, оставих потока да ме понесе. Интимно. От ръцете му се отпуснах едва на брега, където и се свестих. Около мен беше изхвърлен заедно с вълните и най-големия улов, който някога съм виждал. Скочих и трескаво засъбирах рибите, които се мятаха на брега една по една, за да не ги отенсат вълните на прилива. Помня, че дълго време изхвърлях телата им навътре по пясъка. 

Странно нещо е това рибата - хем е живо, хем не е. Ще кажеш, че друга душа носи. Неземна. По-вкусно е от прасето, а по-малко те е жал за него. 

Тогава се замислих за Христос и за неговите риби. Искал е да ни покаже повече, отколкото за онова време сме могли да прозрем. Оттогава ям само риба. И оттогава не спирам да се питам.. Петър млъкна. 

-Какво се питаш? Иван чакаше да чуе краят. 

-Накрая ще ти кажа, ако намеря повод. И завърши разказа си със звучна глътка, след която се прокашял. Иван го гледаше недоумяващ и нервен. Краката му тракаха под масата. 

-Твой ред е! 

Едрият мъж поиска цигара. Червенокосият извади пакетът от джоба си и го сложи на масата. След това потърси огънче. Намери в джобовете си само кибрит. В него бяха останали две клечки. Той извади едната от тях и запали свещта на масата, а другата му я подаде. Когато червеният восък пророни първата си сълза, Иван проговори: 

-Коледните песни бяха първото, което чух, преди да отворя очи, само дето пред мен не се оказаха мраморни риби, а хора. И аз ни жив, ни умрял - студ не усещах, както и в този момент, въпреки, че сега и топлина не усещам.. 

Мъжът вдиша за миг от въздуха и породължи - Вървя си аз по дъното, а над главата ми - небе от мрежи. А долу, на земята - пясък. Мек, стъпваш на него и потъваш бавно. Събух се и ми стана по - леко. Така продължих да вървя, и да се вторачвам пред себе си. Погледа ми се проясни, с времето виждах все по-добре и все по-надалеч. 

Иван прекъсна монолога си. Вместо това каза: 

-Жаден съм. Пие ми се. 

И стана, за да донесе бутилката. Хазаинът предвидливо я беше оставил върху плота, заедно с още една до нея - неотворена и бутилка вода. 

Когато едврият мъж седна обратно и напълни чашите, удари собствената си, в тази на рижият човек отсреща му, каза едвам чуто "Наздаве" и изпи половината, след което я допълни. 

Петър го гледаше, безизразен и тих, сякаш не искаше да го прекъсва, за да не забрави, онова, което предстоеше да разкаже. Иван избърса устата си с ръка и продължи: 

- И така, вървя си аз по дъното, страхът, който до преди малко ме беше хванал за гърлото ме отпусна и инстинктите ми си дойдоха на мястото. Пред мен - шир, като в пустиня. Вървя през пясъците и мачкам крехките им гръбначета, а пръстите ми потъват в плътта им. Само дето лъчите на слънцето не виждах, но чувството беше същото. 

И така - вървях без посока, докато погледа ми не срещна ей тез жълтици. Тогава забих колената си в пясъка и загребах с ръце. Пълзях и събирах монетите, една по една докато джобовете ми вече не можеха да поберат повече.. 

Сега като се гледам в онзи момент - не пълзях, ами по скоро лазих - като безгръбначно.. 

Иван напълни още веднъж чашата си и този път я изпи на екс. 

- Когато се изправих, залитнах леко в страни - тежко ми беше с толкова много имане в дрехите. Златото не се шегува с нас! Тежко ти, ако ти стане господар! 

Вървях все по напред и все по-надълбоко краката ми се забиваха в пясъка. Вървях, докато почвах да разпознавам силуети. Мъже, жени - все хора като мен. Ще кажеш, че сме от един сой - забили дълбоко крака в пясъка, гледахме напред. А пред очите ни, като в музей - пълно с предмети, с картини, със склуптори. Набиваме крака и обикаляме около тях. А те, предметите - всякакви. Каквито си представяш, че и повече от това. Вървим и ги гледаме, а себе си не поглеждаме. И така гледахме ги и обикаляхме. Не помня колко време - може и малко да е било, а може и цяла вечност. Докато не стигнах мъжът в клетката. 

Иван спря разказа си за миг и погледна в изцъклените очи на Петър, който попиваше с наслада думите му. Иван си помисли"Никой не устоява на изкушението да бъде очарован", след това присви вежди и продължи: 

-Не знам как се казваше, защото не го попитах. Седеше в единият й ъгъл, а ръцете и краката му - омотани във вериги и заключени в дузина катинари. В устата си беше захапал халка с нанизани ключове и в китките стискаше книга. Разтворена горе-долу на през половината, а погледът му закотвен в нея. Размърдваше се единствено, за да обърне страницата. 

От монетите ми натежа и седнах на пясъка до него, за да ми е по-удобно да го гледам. Стана ми любопитен. По-късно разбрах защо. 

Седях си в мекият пясък и гледах право в изгнанника. Умът ми не побираше гледката. Не се сдържах й го попитах дали иска да му помогна да се отключи. 

Той тъкмо разгръщаше поредната страница когато ме чу. Вдигна едвам погледа си към мен и ме огледа още по -бавно. След това се наклони на страни, към мен, затвори книгата си внимателно я постави до себе си, на пясъците. 

-А нима аз искам да ме освободи човек, затънал до шия в пясъка? 

Да бях затънал в пясъка - не бях. Краката ми леко се забиваха, но все пак успях да се изправя и да доближа клетката му. Хванах решетките и се облегнах напред. 

Той ме погледна и очите ми доловиха едвам проявила се в него усмивка. 

-Джобът ти е скъсан. И сведе погледа си надолу, където светкавично го последва и моят. 

Само, че джобът ми си беше съвсем здрав. Едната ми ръка пусна решетката и се зае щателно да проверява по краищата му. 

-Шегаджия си ти май! Или май по-скоро ми се струва, че си шут! 

Мъжът се завъртя отново на страната, в която го сварих да лежи и се усмихна. 

-Шут, шегаджия, все едно и също значат за мен тези думи. Въпреки, че тук само аз се усмихвам и по-подходящо е да ме наречеш клоун. 

-Добре, клоуне, защо седиш тук, целият стегнат в синджири? Нима кафезът не ти е достачен? 

Не можех вече да се сдържам, любопитството си. 

Сега вече мъжът се смееше. Ключовете дрънчаха заедно със смеха му. 

-Заключен, кафез, затворник, килия! Всичко това виждаш ти и аз разбирам, че именно този цвят ти убягва. Сега си мисля, че ако можеше да влезеш при мен щеше да ме отключиш, макар и против волята ми. 

Смехът му се разнасяше из цялата шир. Огромни риби залетяха от нищото около главите ни. Кръжаха в кръг и от време на време някоя от тях слизаше почти до главите ни, сякаш за да ни провери. 

-Позволи ми да те попитам нещо? Гласът му долавях, но погледа си закован в грамадните им бели кореми не можех да откъсна: 

-Питай! -Подканих го, макар, че в онзи момент повече ме интересуваха зверовете над главата ми. В умът ми се загнезди безопасната картина отвътре в клетката. 

-Къде ще ме отведеш когато ме отвържеш? 

Не бях мисли, а и тогава не ме интересуваше нищо. Единственото, което устата ми роди бяха думите: 

-Пусни ме да вляза при теб! 

Клоуна се засмя още по-гръмко и все повече от рибите взеха да слизат на метър от главите ни. 

-Не мога, ще ме отвържеш. 

-Няма! Пусни ме, моля те! Ще ме разкъсат! Страхът смучеше от разсъдъка ми, както отливът изсмукваше водата между камъните. 

Заблъсках по решетките с ръце, заритах ги с крака, докато силите ми свършиха и коленете ми се забиха в пясъка. 

"Да става каквото ще!" Помислих си на ум и затворих очи. В съзнанието ми изпулва последният въпрос, който бях чул "-Къде ще ме отведеш когато ме отвържеш?" 

Почти изкрещях: 

-Никъде не мога да те отведа, защото и аз не знам къде съм! Не знам къде отивам, не знам и дали ще се върна там откъдето съм дошъл! Дори не знам жив ли съм, сънувам ли или е далеч от това! Предложих ти помощ без да знам дали ти трябва. Намерих ти решение, след като вече ти имаше такова. Погледнах те със съжаление, заради неравностойното ти положение. Исках да ти покажа, колко съм могъщ без да си давам сметка, че съм на това място съвсем пресен. И не помощ трябваше да те карам да искаш от мен, а трябваше съвет да те помоля ми дадеш... 

И се разплаках. За първи път се разплаках без угризения и там под водата, сълзите ми се струваха съвсем естествени. 

Когато вдигнах глава клетката беше изчезнала, а заедно с нея и върхушката от риби. Мъжът беше там, на същото разстояние, все тъй пестелив в движенията си и ме гледаше седнал върху една обърната лодка, подпрял главата си с ръка и се усмихваше. Беше облечен в дълга риза изтъкана от люспи, лъскава с цвят на злато. 

Всичко наоколо беше изчезнало, освен морското дъно такова, каквото го познавах. 

Каза ми: 

-Върви! Щеше да бъдеш сполучлива, жива статуя, обаче - върви си! Не си съвсем умрял! 

И аз тръгнах. Не посмях да го погледна повече, нито да го питам нещо друго. Просто тръгнах. Замятах крака един връз друг и крачех по дъното, крачка по крачка, отдалечавах се от чудото и от чутото. 

Пейзажът пред мен не се променяше. Едно и също под краката ми, едно и също напред под носа ми. И съвсем по човешки погледнах нагоре. Нещо ме теглеше натам и за пръв път откакто морето се беше превърнало в покрив се сетих, че можех да плувам. 

Опитах да размърдам краката си, но успях съвсем леко да се оттласна от дъното. Нещо ми тежеше. Бръкнах в джобовете си - беше златото. Извадих няколко монети и ги хвърлих в краката си по пясъка. След това се опитах отново да се отлепя от пясъците и този път отскочих малко по - високо. Бръкнах отново и изхвърлих още от него. И пак опитах. Опитвах и опитвах, докато в джобовете ми остана съвсем малко от него - това, което сега и ти можеш да пипнеш. 

Иван посегна към кутията с цигари на масата и извади една от нея. После посегна да вземе кибритът, който когато отвори и видя, че е празен хвърли при дървата до печката. Обърна се към масата и като се наведе леко, запали цигарата си от пламъка на свещта. Като всмукна няколко пъти подред доля чашите до горе. И започна да засъбира парите по масата, като ги пускаше в гърлото на прозрачната бутилка, докато дъното й съвсем се покри. След това продължи: 

-И така, плувах и плувах, докато главата ми не се показа над водата. В момента, в който съзрях брега заплувах още по-бързо. Колкото повече се приближавах, толкова и силите ми отслабваха и умората, която чувствах спираше въздуха в гърдите ми. Едвам се довлачих на брега, на който легнах по гръб и докато мускулите ми отмаряха започнах да идвам на себе си. 

Лежа си аз там, на познатият бряг, а погледа ми се рее в небето. Имах чувството, че виждам как молекулите му се преплитат една в друга. Лежах и гледах птиците как прелитат над мен. Гледах ги докато се свечери. Когато слънцето се скри станах да си ходя. Да се прибера. Краката ми, боси се забиваха в хладния пясък. Малко по-нагоре намерих обувките си. Морето ги беше изплюло сякаш от преди цяла вечност. Бяха сухи. Обух ги. И те ме доведоха тук. 

Петър беше подпрял ръцете си на масата и гледаше как свещта догаряше в металния малък свещтник. Иван заел почти същата поза гледаше в погледа на Петър. 

-И сега какво? 

Рижият мъж отлепи погледа си от светлинката и отговори: 

-Сега обратно на лодката. Какво друго? 

Иван повдигна рамена: 

-Знам ли... 

-Знаеш, знаеш. Морето не дави два пъти! 

Иван се засмя. 

-Така е! Но се питам, морето, достатъчно ли ще ни бъде? 

След това преглътна усмивката си. 

-И аз това се питам. Откакто съм се върнал все това се питам - достатъчно ли е? 

Иван наведе глава и погледна в краката си. През очите му белите кореми на рибите засвяткаха. Под тях в рибешката си кожа стоеше мъжът подпрял тялото си на обърната лодка. От устата му се отрониха няколко думи:

-Пътят ако ти се струва къс - ще продължиш. Морето ако ти се струва плитко - ще слезеш по-надълбоко. Храната ако е малко - ще намериш повече. Достатъчно има премного навсякъде, осен единствено при възможностите. 

 Двамата станаха, стиснаха си ръцете и излязоха през вратата, всеки по пътя си. Докато свещта догаряше вътре, навън слънцето изгряваше.

 

Автор: Анастасия С.

4.