Тази невероятна история се случи преди около седем години. Помня, че него ден в рибарското селище празнуваха Илинден и повечето лодки останаха край брега, а момчетата се бяха се настанили в кръчмата, сякаш ще векуват. Аз пък реших да вляза в морето. Не от лакомия, просто не вярвам на суеверия, а и съм си малко луда глава, тук си ме знаят…
Напуснах залива. Чудех се накъде да поема. Взех да се приготвям с мрежите. Без да бързам, а и за какво. Улисах се нещо и като погледнах нагоре – тъмни облаци покриват небето , а в далечината се гъне вихрушка. Стъмни се и настъпи затишие. Сега ще удари, помислих си, ама че късмет – да попаднеш в окото на бурята.
Притегнах такелажа. Насочих лодката на изток и зачаках. Удари ме рязко – едно мъгливо валмо от студен дъжд и вятър. Грабна лодката и я залашка като орехова черупка. Носеше ме навътре. Тръгнах да изправя руля, но в този момент една вълна така шибна левия борд, че загубих равновесие. Строполих се на палубата. Мярнах, докато падах, че към лодката лети разпенена страшна вълна… Това е краят, помислих си, миг преди да припадна. Стори ми се, че във водовъртежите проблесна огромна златиста опашка…
Освестих се по едно време. Лежах по гръб. Вятърът бе намалял и в далечина святкаха глухи мълнии. Чуваше се някакво свистене. Лодката се движеше сама, сякаш някой я дърпаше на буксир. Явно здраво се бях цапардосал в главата, щото ми се привиждаха разни неща. Надвесих се над борда и изтръпнах… Отдолу, на няколко метра дълбочина, заплетена в мрежите видях жена с дълга червена коса. Тя също ме гледаше.
Изстинах. Следващия миг обаче сграбих яростно въжето и задърпах. Не помръдваше. Дяволска работа. Напънах пак и взех да навивам въжето. Мярна се златиста рибя опашка, запляска по ватерлинията и потъна. Прилоша ми. Повърнах солена вода. И пак изгубих съзнание.
Сънувам, че плувам под вода, а край мене се стрелкат делфини и някакви светещи риби. И в този момента видях пак лицето й – прекрасно, неземно, отнесено. Очите и ме дърпат към дъното, някаква чудна мелодия изпълва главата ми и аз без да му мисля, поемам след нея. Тя пляска със златистата си опашка и ме влече надолу…
Сепнах се. Няколко нежни ръце бяха обвили тялото ми и се мъчеха да ме прекатурят през борда. Замахнах и успях да уловя за червените коси една от русалките. Сториха ми се цял рояк, другите заплуваха около лодката и пронизително записукаха. Аз обаче не изпусках посестримата им. Тя диво се дърпаше, но успях да я сграбча през кръста и я измъкнах в лодката. Кожата и отблизо не беше толкова гладка и приличаше на напукан порцелан. Хвърлих мрежата отгоре и. Дълбоките й сини очи святкаха от гняв, ръцете и искаха да ме издерат… но бе безсилна да ми навреди. Усуках опашката й с въжето и я вързах за мачтата. Изведнъж лодката се залюля и се чу пак онова страшно свистене. Грабнах греблото и започнах да удрям по водата, русалките образуваха кръг и заплуваха около лодката. Опитах се да запаля мотора, но не щеше. Най-сетне закашля и тръгна. Карах пълен напред, без да зная накъде. Русалките плуваха паралелно и пищяха неистово. Затъкнах си ушите с кълчища, за да не ги чувам. Дано да ми стигнеше горивото, докато се добера до някакъв бряг, мислех си, иначе бях свършен, ако тия харпии ме нападнеха. Слънцето залезе, стана страшно тъмно. Единственото нещо, което се виждаше бяха тъмните заоблени гърбове на вълните, които като праисторически зверове минаваха под лодката. Бях много изтощен вече и с усилие държах клепачите си отворени. Напевът на мотора бе единствения звук, който ме изпъваше с някаква надежда за спасение…
Сепнах се. Изглежда съм задрямал. Усетих как въжето се опъва през крака ми и оная хубавица се опитва да се измъкне от мрежата. „Няма да стане твоята, помислих, преди отново да потъна в тежък сън. Писъците на русалките бяха секнали, но ги усещах, че са навъртат край лодката. Усещах също, че сякаш погледа на червенокосата ме хипнотизира и аз постепенно потъвам в едно непробудно състояние, без да мога да помръдна и пръста си дори…
Събудих се от силни гласове, които боботеха над мен. Отворих очи. Видях познати лица. Надигнах се и видях, че лодката е забила нос в пясъка. Момчетата ме гледаха съжалително и сигурно си мислеха, че съм мъртво пиян. Над тях ниско светеше огромна червена луна. „Къде е – попитах – къде е оная пущина?”…, „За кого питаш? За рибата ли? Къде я улови тая голямата риба…”, „Оставите го да поспи – чувах гласа на Боцмана, най-стария рибар в селището, не го ли виждате, че бълнува… русалки, красавици, тайфуни… само не ми е ясно отде се е взела тая риба меч в мрежата му… в нашето море такива не виреят…”
Затворих очи. Нямаше смисъл да им разказвам какво се бе случило… Главата ми пак се изпълни с оная чудна мелодия от дълбините… И онези сини искрящи очи, които ме дърпаха надолу, към дъното… А, там, кой знае, там може би ме очакваше стаено онова смътно чувство, за което винаги мечтаем да ни сполети от деца, а то никога не идва и не идва…
Автор: Иван Сухиванов
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: "Бургосстрой", ГЕРБ-Бургас, АБВ-Бургас, народният представител от ДПС Севим Али, "Артстрой 1 Кънстракшън".
Благодарим и за неоценимата помощ на:
