Лято е. Време за отпуска и море. Затова багажът е натоварен в социалистическия мерцедес, тоест москвича. Също така вътре сме аз, жената, малката ни принцеса, / тогава през далечната 1992 год. синът ни беше в планов отдел/ и задължително въдицата, която изобщо не слизаше от колата без уважетелна причина. В другия мерцедес, опа, москвич ще пътуват с нас приятелско семейство с дъщеря им. Още един приятел с гаджето си и компанията е пълна, затова газ към морето. Дестинацията ми е позната и лябима -Китен.
Бабетата на входа на града ги няма, но след като обикаляме час-два, намираме хубава / за онова време/ квартира. Първият ден е за плаж, нали затова сме дошли с жените и децата, но в главите на мъжката част от групата е риболова. Гледаме, питаме, слухтим, абе разузнаваме къде можем да си начешем крастата. Вечерта, на чашка и сладки приказки, получаваме помощ от хазаина. Той ни упътва към устието на река Караагач, намираща се на юг от града. Това е повече от достатъчно за целта ни. Ставаме по тъмно, обикаляме набелязаните торища за червеи и на разсъмване сме там с набраната стръв. Мястото е идеално - на завой на реката, с почти незабележимо течение и точната дълбочина.
Вадим въдиците и хвърляме плувките, но рибите или ги няма, или са много капризни -демек, не ще да барне. Ние обаче сме упорити, захранваме обилно пред нас и въпреки че слънцето започва да ни напича яко, се инатим в очакване да направим поне сефте. Търпението ни бива възнаградено и започва да кълве, но вместо желаните риби от водата вадим... костенурки. Една, две, три, абе хайде стига вече! От къде се взеха тези гадини? А иначе е голям кеф да ги вадиш, да скърца аванса на макарата, докато не се покаже грозната им муцуна. Тръгваме си разочаровани с един трофей -най-голямата костенурка и я пускаме в коритото на външната чешма, за да си играят децата с нея. На следващия ден повтаряме упражнението, но отново се получава същият резултат.
Решаваме да сменим тактиката. Нали сме на море, ще ходим за морска риба или по- точно за попчета. Никой от нас няма опит в този риболов, но винаги има първи път и ще се учим в движение. Отново ставаме рано и този път поемаме към северния плаж -Атлиман. Газим във водата до скалите и събираме миди и каквото има там. След това се качваме на кея / мисля, че той вече не съществува/ и започваме да ловим на куршум. Пояснявам: -тежестта отдолу, а над нея две куки. И веднага се започва "баташкото клане". Попчетата не дават на оловото да стигне до дъното -удар след удар. Голям кеф, досега никой от нас не е имал такава слука. Чантата от Булгарплод /по старите читатели я помнят/ набъбва осезателно. Има риба за довечера, има и за сбирка в Пирдоп като се приберем. Вече сме напълнили чантата до половината, когато до нас застават няколко хлапета. Едно от тях ни приближава и пита най-близко стоящият -Павката.
-Чичко, защо са ви тези кучета? Какво ще ги правите?
Павката го поглежда високомерно и отговаря с пресмешка
-Кой е куче бе? Ти си куче!
Хлапето си ,,подвива опашката" засрамено и заедно с другите деца изчезват към плажа.
След още един час чантата вече е пълна, както е пълно и нашето самочувствие. В този момент някакъв възрастен човек застава до нас и ни пита същото:
-Момчета, защо са ви тези кучета? Да не храните прасета с тях?
И тримата пишман-рибари оставаме като гръмнати!
-Ама, как кучета бе, пич? Това не са ли попчета?- питам аз изумен.
-Това са лапини или както им казваме морски кучета. Не стават за ядене и приличат на слънчевките по язовирите- обяснява ни човека.
-Добре де, я погледни дали има някое попче тук- изсипвам цялата чанта пред него.
Мъжът рови, рови и отдели три риби.
-Ето това са попчета. Останалите са кучета.
Засрамени повече не стъпихме на кея за риба, кучетата отидохо в контейнера, а вечерта имаше пържени попчита от кръчмата Капитанска среща. Това е.
Автор: Васил Велков
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 13-ото издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, както и:
