Страхил е стар познайник. Той живее сам с вътрешния си глас. Обича да си налива акъл и да сънува. След като си налее достатъчно количество от бурето в мазето дори програмира сънищата си.
„Програмирал, хайде моля ви се - негодуваше вътрешният му глас. Твоите сънища са толкова сбъркани.“
Страхил се правеше, че не го чува и се чудеше коя муза да избере за вечерния си сън, защото сънуваше и на обяд, нали по два пъти претакаше зелето. А музи и други сложни думи научи от майка си, която знаете беше даскалица и поетеса. Когато отлетя поетичната ѝ душа Страхил се отдаде на денонощно опиянение. Толкова глупости беше сънувал, че можеше да напише сценарий и то за сериал. Да спечели някой лев, пък и да види майка му, че не е толкоз прост.
„Какъв сценарий ще напишеш бе, кой ще чете глупостите на един пияндурник?“ - хокаше го вътрешни му глас.
„От моите сънища ще излезе нещо. Защо да не стана българския Хичкок. Тоз откъде ли съм го чувал? Трябва да се е появил, докато сънувах безразборно.“
„Не, запознахте се, когато придружаваше Джулия Робъртс на филмовите награди в Кан. Нищо не помни, сценарий ще пише. И Хичкок е режисьор, не сценарист. Най- много да станеш българския Хоп Троп. Бутилката свърши, стига си тропал, затваряй долапа. Помнел той. А помниш ли, когато клечахме на езерото Титикака да ловим риба без захранка и стръв, защото кондукторът я изхвърли от влака. Цял сак. Чел бил Страхил, че кълвяла на омлет с прясно мляко, сельодка и малки раци. Всичко стрито на прах. Всичко в кофички от кисело мляко, плюс скариди за стръв. Чел ама не си дочел, че това е за улов на пъстърва през зимата. А ние пътувахме за Перу през лятото. В купето беше 40 градуса, прозорците заключени, на втория час замириса на сяра, пътниците започнаха да плачат и подсмърчат. Набързо извикаха същия онзи кондуктор да отключи прозорците, смили се човекът и не ни изхвърли заедно с багажа.“
„Ей, многознайко такъв, спомняш ли си, когато улових златната жаба и тя ме прати на риболовен кораб. Толкова риба не бях и сънувал?“
„Помня, те и читателите на конкурса помнят. А ти помниш ли, Страхиле, когато сънува, че ловиш щука на тапа, щото било фасулска работа. И от лакомия взе голяма каракуда за стръв. С три кила каракуда нахранихме щуките, а те за благодарност ни скъсаха влакното. Защото не разбираш, че се иска майсторлък и търпение. Обаче ти като видиш плувката да мърда и дърпаш въдицата. Щуките излязоха по-умни от тебе.
„Не бе просто трябваше да взема кука тройка, ама колегите после ми казаха.“
„Кои колеги, дето умряха от смях, щот хвана една куца щука, а те си напълниха кофите. Хайде да лягаме, че ще съмне.“
„Чакай да си поговорим още, че да се настроя за сън.“
„Добре. Помниш ли, когато лови шаран с протеиново топче, хит сред рибарите. Чул, че някъде имало шарани големи колкото прасета, ти си пожела да хванеш най- едрия. Дето не се е закачил на никоя кука. Чул Страхил, ама не дочул, че те не живеят в развъдник, а в язовир. И запали нашият колата и ето ни на мястото. Хапна една чорба в ресторанта, махна табелата „Забранен е улова на шаран“ и пред слисаните погледи на английски туристи, които разглеждаха, метна серкмето. Шефът на комплекса наблюдаваше от терасата на хотела докъде ще стигне наглостта ти. Изчака да напълниш касетката с риба и изпрати охраната да те изхвърли. Но първо хубаво те поступаха.“
„Това въобще не искам да си спомням.“
„Искаш, искаш“ - злорадстваше вътрешният му глас.
„А когато хванах пет килограмов толстолоб, това забрави нали, многознайко?“
„Как да забравя. Разбрал той, че хванал трофей*, но откъде да разбере, че може само да се снима с рибата и трябва да я хвърли обратно. Украси раменете си с толстолоба, като със сребърна лисица и важно закрачи, докато пазачът не те подгони… А когато хвърляхме за сом?“
„Оф, остави се, многознайко! Бая зор видях. Как налапа сомът стръвта и задърпа въдицата! Аз дърпам навънка, той дърпа навътре. Аз навънка, той навътре. Истински хищник. Викам си няма отказване. С тоз улов ще стана рибар на годината!“
„Ти не разбра ли, че с мечти рибар не се става. С мерака да станеш „Рибар на годината“ се подхлъзна и падна във водата.”
„Няма да забравя тоз кошмар, многознайко. Дробовете ми се напълниха с вода, загубих съзнание, потъвах все по-дълбоко. Видях тунели, светлина, дори срещнах мама…!“
„Водата до брега е само метър, Стахиле. Но ти лежеше по гръб в калта, пляскаше с ръце и крещеше за помощ. Рибарите помислиха, че ще снимаме филм.“
„Аз като ти казах, че ще стана българския Хичкок, ти не ми вярваш.“
„Хайде, брой риби и заспивай!“- засмя се вътрешният му глас в очакване на нови приключения.
Автор: Нели Арнаудова
Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-то издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и:
