И аз като всички хора имам рожден ден. И аз като всички хора го отбелязвам и празнувам (то пък сякаш е повод за празнуване, че си навъртял още една обиколка на житейския километраж, ама какво да правиш- традиции! Та на последния ми рожден ден един мой приятел, Станчо, в пристъп на оригиналност ми подари въдица и риболовен билет.
Хем да хващаш „мренки„, пожела ми той, като не знам защо „мренки„ бе в кавички, хем да имаш желязно алиби, ако ти потрябва свободен уикенд. Благодарих му ,но в интерес на истината ми подариха и викингски кораб за сглобяване с 537 части, та забравих бързо за въдицата и прилежащия и документ. Но, хайде опитай да избягаш от това което ти е писано, да те видя! Няма шанс!
Дойде 15 юни и аз зяпайки напосоки из вестника по време на обедната почивка, чета- „Откриват риболовния сезон„. Като мълния ми просветна, че аз имам въдица, имам си и билет………и започна един двубой в изтерзаната ми душа. „Прясна рибка, златисто- хрупкава, и кана Шардоне с капки пот по нея и плаващи резенчета дюли вътре „… Абе тръгвам. „Жужащи и хапещи комари, гадни червеи, които трябва да пипаш с ръце, пълно отсъствие на киносалон и питейни заведения в близост„ ……Къде пък на майната си тръгвам……….и така, голям мисловен двубой. Хектор и Ахил се бият в клетата ми глава, а аз се чудя що ми трябваше този пусти вестник.
Обаче в един миг ми просветна „ще си имаш убедително алиби”. А алиби винаги може да потрябва, така съм чел. Сега, вярно е, че аз за риба съм ходил два или три пъти в живота си, на сериозната 6-годишна възраст, като участието ми се изчерпваше с подаване на бурканчето с червеи на Стефчо (корифей в рибарлъка, две години по- голям от мен, но пълно профи), едни намокрени къси панталони и два шамара зад врата от баща ми ( заради панталоните, помисли, че съм ходил на басейн). Както и да го погледнеш- скромен опит, ама пък що да не се ъпгрейдна и да се развия и в това направление. Отивам си аз в къщи и обявявам със сериозен вид на жена ми – „ Искам за събота една баница и един кекс, отивам за риба. Не знам кога ще се върна, но ти купи олио, ако е намаляло и гледай да има място в хладилника.
Тя ме погледна (как само умее да те погледне тази жена, леле майко, с един поглед ти цитира енциклопедия „Британика„ ,трудовете на Фройд, и възпитателната методика на Макаренко), и някак си чета в очите и странен коктейл от смях ,съжаление и лек гняв към глупостта ми, и каза с леко изнесен алтов тон- „Ти? За риба? И даже намекваш, че ще я пържим после? Че ти, скъпи мой, даже и грип не можеш да хванеш, камо ли риба. Сръчен си само когато пускаш кубчета лед в мастиката си . „Зад всеки успял мъж, стояла силна жена….абе да ви кажа, то и зад всеки неуспял, седи една, ама хем силна, хем ехидна. Ама това само ме амбицира. Изгледах я с мрачна надменност и обявих – „Ще донеса шаран„.
И бързо излязох. Все пак последната дума трябва да е моя. Дойде събота. Станах рано (не ми се срещаше пак с онзи пълен с многопластова информация поглед) , взех въдицата, червеите, които бях купил вечерта (да живее прогреса, хич не ми се копаеше пътьом в някоя ливада), МП 3- ката заредена с музика, една пура за разкош, надуваемия си фотьойл, купих от фурната баница и кекс (царицата на сърцето ми, така и не повярва, че ще отида, и не счете за нужно да изпълни указанията ми), метнах се в колата и запраших към Хаинбоаз.
Бях проучил, че близо до хижата на върха има симпатично езеро, в което рибата тегли номерче, коя е наред да се закачи на въдицата ти. За няма и два часа пристигнах на „ обекта”. Тишина, спокойствие, никой не те притеснява, никой не те гледа с „онзи” поглед, абе идилия. Усещах, че започвам да се пристрастявам към новото си хоби. Пък и така и така не колим прасе- нека има рибка във фризера! Надух фотьойла, закачих червейчето, метнах го във водата, запалих пурата, пуснах си „Дайър Стрейтс” и се отдадох на хедонизъм. По едно време плувката заподскача нервно, аз супер професионално, навреме и прецизно „засякох” ( така се казвало) и доволно почнах да навивам спининга. И след малко се показа Тя- лъскава, блестяща на слънцето, чиста и прекрасна- моята кукичка. А на нея- нищо. Ама от онова, голямото нищо, даже червея го нямаше.
Но мен някакви временни неуспехи не могат да ме сломят. Повторих упражнението петдесетина пъти, смених и музиката- викам, ако я чуват, трябва да е нещо по- спокойно. Пуснах „Би Джийз„. Резултатите обаче, противно на логиката, останаха непроменени. Тоест- все едно и също- гола кукичка. Плувката вибрира, червея изчезва, а живарника ми остава празен. Започнах да опъвам замислено от пурата си, правех колелца от дим и обмислях къде бъркам, когато гледам……….не, не, това не го виждам. Обаче все пак гледам……няма грешка. Там е – във водата до мен и ме гледа и той.
Ама ме гледа ти казвам, с очите на жена ми. Един голям, голям шаран. И седи някак важно и ме зяпа. „Май не те бива много в това, а? Похапнах аз, сега оставих младите да се забавляват с идиотския ти начин на закачане на стръвта. Така като те гледам, ако от това ще се прехранваш, Сомалийския глад ще ти се види като коледен банкет на „Джей Пи Морган”. „В първия момент помислих, че всичко това ми го внуши с поглед”. Навик. Тя нали моята царица така ми говори- с очи! Да, ама не….чувах го……малко бълбукащо, щото от водата, но си говореше. Брех, да не съм станал втори доктор Дулитъл, мама му стара! Все пак, с несигурен глас се престраших да попитам:
- Абе ти нали си риба, как така говориш?.
Аа, ти затова ли извади такъв оцъклен поглед, аз помислих, че нещо перисталтиката те предава- отговори ми шарана.
От 1986 насам, нещо стана. Мутирахме и вече мозъка ни запаметява говора и на по- низши видове, та почнахме да ви разбираме .
Такааа, този въпрос да речем, че го изяснихме. Щом е мутация, нека си е мутация (а казват Чернобил бил далеч)….ама на мен ми трябва шаран. А този какъв беше само- едър, ама едър, поне четири килограма си беше и накъмто метър дълъг. Абе, направо Любо Ганев на шараните.
Абе ти що не кълвеш- хванах аз бика за рогата. Не обичаш ли червеи?
Обичам бе, и както виждаш- ями ги, ама ти си смотан и ги закачаш удобно за изяждане, без да налапам кукичката.
Ясно- подиграва се с уменията ми. А най- лошото е, че и говори, и може да разкаже на кого ли не колко съм лемав. А рибарите, както знаете, не са от най- мълчаливите и дискретни хора. Изобщо- трябва да го хвана и неутрализирам. Належащо е, с оглед на ситуацията и на бъдещите последствия в дългосрочен план. Задърпах настървено пурата, обмисляйки стратегията.
А каква е тази дебела цигара? Такава не съм виждал досега. Тя като японски сумист, баце. Няма изпушване. И има друг аромат някак.
Кубинска е. Пура се казва. Приготвя се от специален тютюн, на другия край на света, а млади мренки я увиват с телата си, за да има аромат и форма.- поизмених малко генеалогията на „Кохиба „ - та аз.
Бах мааму, то ще е нещо топ яко- блеснаха очичките на шарана. Дай да опитам! Моля те! После ще ти направя два скока във водата да направиш снимки.
Бе, то да ти дам, как няма да ти дам. Истинските мъже никога не отказват тютюн на приятел, ама имам лумбаго и баш сега ме сецна. Не мога да стана и да дойда до водата. А ти пък няма как да излезеш на сушата. Дейба и късмета му, не ти е ден.
Направо му потънаха гемиите на Любо ( така му виках наум, щото е като Любо Ганев нали ). Тогава се плеснах по челото- чакай бе, ще я закача на въдицата и ще я метна, а ти ще си я вземеш, както ми взе червеите.
-Верно бе- рече Любо- велик си ей. Като за аджамия си направо два пръста над върха!
Закачих аз останките от пурата здраво за кукичката и метнах въдицата. Моят нов познат доплува и внимателно опъна от пурата.
Баааси якото, то голям кеф бе!
Опъвай здраво ,да не угасне във водата”. И ако опънеш с пълни хриле, ще си като на кино- красоти ще виждаш, калейдоскоп направо и сетивата ти ще се глезят като арабски принц.
И той налапа здраво пурата и опъна с все сила. Очаквано му се замота главата. Не знаеше къде е. Аз обаче знаех- с рязко движение засякох с въдицата, дръпнах с всички сили и почнах да навивам. Усети се Любо, че нещата не отиват на добре и започна да се бори, ама на кукичките това им е лошото- колкото по се дърпаш, толкова повече се забиват. И аз ,мобилизирал целия си архив от знания за рибарлъка, навивах, разхождах го на зиг –заг, придърпвах лека полека, и накрая- хоп- озова се в живарника ми. Гледа ме с големите си очи и мъдра с уста- иска да ми каже нещо ,ама нали е сухо- зор му е. Наведох ухо към него.
-Не мога да повярвам как се хванах като последния шаран- прошепна ми той.
-Ми глей ся- риба си. А аз, братле съм бил в армията. Не къде да е а в разузнавателно поделение ( вярно, артилерийско, ама разузнавателно ). И не съм бил там на бръснаря брат му, ами командир на отделение. Шест месеца сержантска школа съм карал, това тактика, стратегия, примамване на противника, укрития- абе сериозна работа. А ти си, как да ти кажа- шаран. Печен ( тук се получи малко неловко, предвид евентуалното му бъдеще ), ама шаран.
Метнах аз багажа в колата, кой ще ти седи още след подобна победа, сложих живарника до мен ,да гледам Любо по пътя и газ към къщи. Да види моята царица, кой осигурява прехраната в това семейство.
Уви, не било писано изненадите да свършат до тук. Карам си аз и гледам Любо. И както си гледам, майка му стара, нещата не ми харесват. С всеки изминат километър и всяка изтекла минута, моя голям великолепен, четирикилограмов, еднометров улов се топи и намалява, като сняг в Сахара. Ама с темпове, като инфлацията през Голямата депресия. Докато стигнах в нас- моя Любо вече си беше една обикновена малоразмерна кротушка. Я има 200 грама ,я няма.
Сега вече проумях всички разкази на рибари. Не лъжат хората, бе! Не лъжат! Едно е да го гледаш във водата, друго е да го гледаш като го хващаш, трето като е в живарника и съвсем различно, като го видят другите. Рибарското око явно има различна оптика. Трябва да го обсъдя с някой офталмолог…по- добре офталмоложка…..по- изискано е някак си, вероятно и по- приятно. Изобщо, много неща искам да знам за очите и за погледите. Как ме изгледа моята скъпа царица на сърцето ми, как изгледа моя улов, кротушката, която бе бивш еднометров шаран, какво ми каза с очи, някак си не ми се ще да ви разказвам.
Но за да не ме мислите за някой загубеняк, ще ви споделя, че и този проблем с погледите, дето говорят повече от Фидел Кастро на митинг го реших. Как? Купих и слънчеви очила. Тъмни, най- тъмните които намерих. Сложих им етикет две хиляди лева, а когато ги сложи да ги пробва, с развълнуван и треперещ глас и обявих, че с тях ми прилича на Сандра Бълок, Джулия Робъртс и Бионсе едновременно, само дето е много по- секси от тях. Така и не ги свали. И пак си ме гледа, ама познай, аз дали виждам очите и ;)
Иначе за риба свикнах да ходя редовно. Знам и къде продават жива такава, та винаги се прибирам хем отпочинал, хем с улов. Ааа, да ! Ако планувате нещо за някоя събота и неделя, купонче, оргийка, весело парти- бройте ме. Жена ми отдавна не ме пита къде отивам ;) До скоро и наслука!
П.П. Езерото се казва „ Мандра”, намира се на около три километра по черен път от хижа „Грамадлива” и е наистина райско място за риболов!
Автор: Диан Димитров
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.
Благодарим и за неоценимата помощ на:
