Живяло някога далече, далече едно момче. Домът му бил на брега на едно море, което всички наричали Черно. Момчето имало дълги, буйни, руси коси и черни като маслини очи. Ян обичал всичко, което живеело на земята, но най-много обичал своята по-голяма сестра. Майка им починала скоро след раждането на Ян и Кристина отгледала братчето си. Тя била синеока и със същите руси коси като на брат си, още по-буйни и къдрави, дълги до коленете й.

Баща им често отсъствал от къщи. Той бил рибар и сутрин рано отивал навътре в морето за улов. Старата му лодка все още издържала и го отвеждала до местата с рибни пасажи. Понякога оставал дълго време там, но се връщал с толкова малко риба, че тя едва стигала за дома. А за продан не оставало нищо. Трудно живеело семейството. Но когато бащата оставал вкъщи, настъпвали радостни мигове за децата. Тогава той посвещавал всичкото си време на тях.

Особено хубаво било, когато им разказвал легенди за морето. Случвало се децата да не могат да различат кога разказва легенда, кога казва истина. През една зимна вечер бащата разказал за един дворец, който се намирал дълбоко в морето. Някакъв мъж живеел там.

Наричали го Морски цар. Случвало се, рибари да се срещат с него. Но преди да се появи, ставали странни неща. Многоцветни светлини отразявали морското дъно. Появявал се шум, от нещо, което сякаш засмуквало водата. Надигало се морето, вълните му ставали огромни.

Ако някой бил наблизо с лодката си, трудно било да се каже, дали ще оцелее. Понякога в такова време откъм скалите се чували песни. Имало една особено красива. Който чуел тази песен, обиквал завинаги морето и започвал да вижда подводния свят. И бащата им запял тази песен. Тя била толкова красива, че децата поискали да я научат. Често Кристина приспивала своето братче с нея.

Двете деца били красиви, расли свободно – оправяли дома си, после тичали край брега, разхождали се, разговаряли, играели, смеели се. Обичали да казват свои думи по обратен ред. А когато били уморени, сядали край скалите и запявали оная песен от морето. Така неусетно растяли и ставали все по-хубави.

Разчуло се за красотата на сестрата. Един ден дошъл млад рибар, от другата страна на морето. Поискал я за жена. Бащата се съгласил. И тя заминала. От тогава Кристина не идвала при тях. Ян тъгувал за нея. Всяка вечер скрито плачел за сестра си. Започнал да излиза с баща си за риба. Когато бил вкъщи, отивал на скалистия бряг. Дълго стоял, загледан в хоризонта, отатък морето.

Хората свикнали да го виждат там и скоро го приели като част от брега. Когато го нямало на това място, те знаели, че той е в морето с баща си. Често двамата се връщали с богат улов. Рибата сякаш започнала сама да влиза в мрежите им. Виждали другите рибари, че където са те, винаги има риба. Дори когато студът превземал брега, пак се връщали с пълна лодка .

Била светла, топла вечер, когато Ян отишъл на брега. Луната се къпела в тъмните води на морето. Вълните кротко шепнели нещо на скалистия бряг. Ян замечтано попивал красотата на морето. В далечината дочул нежен глас, който пеел Песента на морето. Запял неусетно младият мъж и сякаш пречиствал душата си. Песента му била изпълнена с красота, обич и зов към света. Поело морето красивата песен и вълните сякаш пеели с Ян. А другият глас бил като на Кристина – сякаш тя пеела заедно с него. Ян се изправил, огледал наоколо, но не видял жива душа. А песента се чувала все по-ясно. Слушал Ян ненаситно Песента на морето и споменът за сестра му напълнил със сълзи очите му. Замлъкнало морето. Вълните спрели своя бяг. Пълната луна застанала на едно място. Греела по-ярко и сякаш отправяла любопитен взор към брега.

Водата пред Ян засияла в многоцветни светлини. Нещо раздвижило отразената лунна светлина и от водата изплувала русокоса хубавица. Макар и мокри буйните й коси обвивали цялото й тяло. Тя пеела и протягала белите си ръце към него. Внезапно засвирил рог. Вдигнала се огромна вълна. Изправил се Ян, но вълната грабнала жената и я отнесла към дъното. Задухал вятър. Вълните тревожно забучали. Бил омаян и уплашен от преживяното.

Тази нощ той едва заспал и ето пак – морето и онова красиво видение. Но сега успял да види лицето й. Това била сестра му, която в съня му проговорила: „Аз съм, братко! Идвай на скалите, когато изгрява нова пълна луна. Аз ще те чакам на брега!“ Събудил се Ян и дълго мислил над своя сън.

Когато новата луна изпълнила кръга си, Ян бил на скалистия бряг. Просветнало морето, вдигнала се голяма вълна, и върху нея пристигнала сестра му и запяла тяхната песен. Той също запял. Тя погалила Ян с нежните си пръсти и той скочил във водата при нея. Прегърнал силно сестра си. Плачел и се радвал... Но огромна вълна заляла и двамата и той усетил, че се движи бързо над дъното в прегръдките на сестра си. Когато спрели, Ян видял, че се намират пред много високи стени. Сестра му вдигнала дланта си. Нещо засмукало водата, завъртяло и двамата. После за него всичко изчезнало...

Когато отворил очи, видял прелестно място. Бил в невероятно красива стая – просторна, стените й били от седеф. Той лежал в легло от сребро. Завивките му от лъскав сатен. Над него стъклен купол отразявал мека слънчева светлина. Там плували различни морски обитатели. Надигнал се Ян. В момента, в който стъпил на тъмно зеления под, се разнесла прекрасна мелодия. Запели птици, задухал нежен бриз. По стените имало огромни огледала, които отразявали всяко негово движение. Ян си помислил: “ Къде ли съм? Как попаднах тук?“– Спомнил си – сестра му, пътуването под водата, стените на дъното на морето. Тъкмо си помислил за нея и тя се появила – същата красива жена, но сякаш не била Кристина. Тя го помолила да я последва. Влезли в голяма зала, цялата в морско зелено, със същият стъклен купол. В средата на залата имало огромен, сребристо-седефен трон с голям бисер в сребърен обков. Тук тихо се чували звуците от морето. Една от стените се отворила и от нея се плъзнали две удобни кресла, в които потънали брата и сестрата. Той мълчал объркан от много въпроси. Кристина се усмихнала и казала:

– Виждам твоето недоверие... Ян, не се съмнявай в мен!

– И тя започнала да му припомня детството, спомени които никой друг не можел да знае. Отпуснала се душата му, изчезнали съмненията му. Сестрата погледнала брат си в очите и бързо казала обратно думите, на които и двамата се смеели, когато били заедно.

Засмяли се както някога. От радост Ян прегърнал сестра си и я завъртял в кръг. Когато спряла да се смее, той я попитал:

– Сестрице, мила, как попадна тук и какво е това красиво място, в което живееш? – Тя притворила леко очи, въздъхнала и казала:

– От момента, в който излязох от къщи ми се случиха много странни събития. Помниш, човека, който ме поиска за жена. Той беше рибар. Бяха първите дни от престоя ми там, когато излязохме заедно с него в морето. Беше красиво, топло, ранно утро. Пуснахме мрежите. Слънцето още не беше се показало. Хоризонтът розовееше, когато към нас се зададе голяма черна лодка, с тъмни мъже в нея. Те сякаш бяха пияни – подвикваха нещо на неразбран език и се смееха грозно. Носът се вряза в нашата лодка. Когато се свестих, бяха подминали, а лодката и мъжът ми – потънали. Беше пусто и страшно.

Започнах да викам. Изведнъж се появи голяма вълна, която ме грабна, завъртя ме и аз изгубих съзнание. Събудих се в това легло, в което ти прекара нощта. При мен дойде висок, хубав мъж. Каза ми, че се намирам в неговия дом. Някога неговите деди отхвърлили лошия човешки свят. Имали много, много пари и построили под водата този дворец. Заживели тук, далече от човешките страсти. Всеки от тях излизал на брега тогава, когато пожелаел, но трябвало да спазва определени правила, за да не научат хората мястото. Всеки мъж си вземал жена от сушата. Тук те привиквали към новия живот. Той разказа, че можел да наблюдава сушата. От там се виждал нашия дом. Отдавна искал да му стана жена, но знаел, че баща ни няма да се съгласи. Сега случайността му помогнала. Имала съм нужда от помощ. И той ме довел в дома си.

Щял да бъде щастлив, ако аз реша да остана при него. Остави ме да помисля. След три дни поиска да знае, какво съм решила. Казах, че оставам и от този момент животът ми се превърна в един красив сън. Царят на морето ми стана съпруг. Постепенно привикнах към живота на морските хора. Всеки ден можех да гледам към сушата. Виждах ви, как работите. Как баща ни се мъчи, как се просълзяват очите му.

Чссто помагах в неговите мрежи да има много риба. Знаех, че ви е тежко. Гледах, как ти растеш. Една вечер, когато можем да излизаме, те видях на скалите и не издържах. Ти беше толкова близо. Затова запях нашата песен. Останалото го знаеш. – Замълчала Кристина, загледала с обич своя брат. Усмихнала се и казала:

– Днес, ще те представя на моя съпруг. Имам и една голяма изненада за тебе. А сега да те разходя из двореца. – И тя се плъзнала безшумно по зеления под. Ян видял толкова интересни стаи с украсени стени, съкровища стояли на елегантни поставки.

Навсякъде било утно, светло и топло. Красотата живеела в този дом. А когато отворили вратите на последната стая, той ахнал от изумление – виждал брега, недалече от него родната му къща. На двора бил баща му, който оправял мрежите след днешния улов. Обърнал се към

сестра си:

– Как става това ? –Тя се усмихнала и обяснила:

– Това е само едно отражение на нашия бряг. Уреди увеличават много пъти видяното и го приближават до нас. От тук има изход, който води до скалистия бряг. Аз ви виждам всеки ден. Зная как живеете. От днес нищо няма да ви липсва. А сега трябва да се връщаме, защото ни викат. Кристина завела брат си в една кокетна малка стая. Ян бил особено изненадан. Там той срещнал малко момче, което приличало съвсем на него. Щастлива, сестра му, обяснила, че това е неговият племенник Ян. А детето го прегърнало така, сякаш познавало Ян още от раждането си. И как няма! В неговата стая били окачени портретите на Ян и на неговия баща. А на екрана пред тях се виждала картината от брега. Усмихнал се големият Ян и прегърнал малкото момче. Заговорили се двамата. Сестра му неусетно ги оставила сами. Те поиграли заедно, посмяли се. Попитал Ян племинника си, знае ли някоя песен. Детето веднага запяло не друго, а Песента на морето. Ян запял заедно с него. Пристигнали при тях Кристина с мъжа си. Те също подели песента. Бил прекрасен момент.

Останал Ян още ден у сестра си. Побързал да си ходи, да разкаже всичко на своя баща. Заплакал старият човек от щастие. А после гостувал в двореца на Морския цар. Прегърнал дъщеря си и внучето си. Когато пожелаели да се видят, някой запявал Песента на морето. Това било знак, че трябвало да се срещнат.

Още дълги години там, на брега чували тази красива, омайна песен. Запяли я и другите хора от този край. Израснало голямо и красиво селище. На скалистия бряг изградили храм, посветен на Морския цар. Когато запявали там Песента на морето, с тях пеели и вълните. И всички били щастливи.

Ела и ти и погледни към скалистия бряг, когато изгрее нова пълна луна. Ще видиш един красив силует. Седни край брега и се вслушай в Песента на морето... Ще те омае нежната й мелодия. И ако научиш Песента на морето и я запееш с пълно сърце и ти ще бъдеш щастлив!

 

Автор: Виолета Асьова

 

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: