Перла

Дълбокото я привличаше. Тъмната глъбина и дишащата морска пяна по снагата на водата я галеха и обгрижваха като любящи ръце. Девойката с трепет се потопяваше всеки път в тъмното и се чувстваше като у дома си. Може би защото детството ѝ беше свързано с морето, с неговата всеотдайност и обичливост. Може би защото израстването и се „разхождаше“ по морската снага и сучеше от нейната гръд. И може би затова нейните родители я кръстиха с име, което цял живот да и напомня, че е морско чедо - Перла.

Родителите на Перла бяха рибари. Всички се чудеха защо и майка ѝ ходеше за риба с мъжа си. Дори се смееха, че не смеела да го пусне сам за риба, за да не го отмъкне някоя русалка. Но майка ѝ не се впечатляваше от хорските брътвежи. На нея, както и на мъжа ѝ, сърцата им биеха с морски ритъм. Очите и на двамата попиваха морската синева и ставаха още по-сини. Двамата се залюбиха пред Дълбокото. И двамата бяха с лодките си и дълбаеха морската шир точно над пропастта, пропита с водата. Дълбокото представляваше морска бездна, издълбана под скалите на една пещера, изтърбушена от вятъра и морските сълзи години наред. Там, в тази пещера, имаше много корабни останки. Двата ѝ входа образуваха въздушен и морски тунел, който завличаше навътре в каменните си стени всеки, дръзнал да доближи нейните двери. Дълбокото беше морският магнит за смелите моряци. Всеки, носещ смело сърце, се привличаше неустоимо от мита и легендите, които се носеха за Дълбокото. Хорските приказки разнасяха славата за богатите мидени богатства, пълни с перли. Но не обикновени перли, а черни, лъскави, безценни, рядко срещани. Много моряци завинаги оставаха в Дълбокото със замрели, но вперени в желанието за богатство очи. Завинаги оставаха в тъмното лоно на един далечен, безмерен свят. Свят, заложил своите морски корени в миналото и сътворението на земята. Свят, пропит от последните дихания на човешката скръб за богатство или просто за нормално битие. А мидените перли бяха магнитът и притеглящите ръце на това магично място. Търсеха ги, но не ги намираха. Само един моряк, преди много години, намерил черния бисер, но умрял от тайна болест и всичко замряло. Така се говореше от уста на уста, но дали е било истина, никой не знае.

Славата на черния разкош се носеше и се кичеше с хорските желания и стремежи. Ден след ден, година след година, времето се изнизваше неусетно в морските пръсти и се разстилаше като ветрило над земната гръд. Бавно, неусетно, вечно...

И в този мрачен, но притеглящ рай се запознаха родителите на Перла. Допреди погледите им да се срещнат, в очите им се синееше само морската синева. След като се спряха един на друг, синьото им вече придоби нов оттенък, на обичта. Синевата в очите им стана прозрачно синя, чак плашеща. Двамата станаха едно, две тела с една глава. Обичта им беше споделена и неприкосновена. Те се обичаха силно и трепетно. Заедно споделяха живота си и страстта си към морето. Заедно бродеха по морската гръд и все се закотвяха към Дълбокото с единствената мисъл да открият нещо черно, лъскаво, безценно. Само едно, повече не искаха. Едно ще стигне за по-голяма къщичка, по-здрава лодка. Желанието да намерят безценното, се засили, когато се роди Перла. И името ѝ дойде неслучайно, защото момиченцето беше сияещо и безценно като перлите. Русата, къдрава коса се разстилаше като морска пиявица на гърба ѝ. Сините ѝ очи се смесваха с небесната магия и попиваха в морската гръд. Водните ръце притегляха малкото дете към своите двери и му обещаваха рай и непознати мъглявини, и безкрайност. Перла беше като русалка. От съвсем крехка възраст тя се научи да плува. Не излизаше от водата. Плуваше, гмуркаше се и за всеобщо учудване задържаше дъха си необичайно много. „Ти си морско чедо!“ - казваха ѝ хората от рибарското селце, а майка ѝ и баща ѝ се гордееха с нея, но и се плашеха. Виждаха морския огън в очите ѝ. Виждаха непримиримия дух, който се стелеше от сърцето ѝ, и знаеха, предусещаха, че тяхното безценно момиче ще е бисерът, който ще разцъфне в морските дълбини.

Времето минаваше и Перла растеше. С годините косата ѝ ставаше все по-руса, а очите – по-сини. Красотата ѝ беше необикновена, а обичта ѝ към водата ѝ даде прякора Русалката. За нея се заговори чак в другите села. Рибарите говореха за Русалката, докато плетяха мрежите си. Говореха за сините ѝ очи, за красотата ѝ, за времето, което прекарваше под водата. Чудна беше Перла и с право се кипреше с прякора Русалката.

Времето летеше неуморимо и изконно. Сезоните се сменяха, хората умираха, но то си беше там – морето. Вечно, истинско и неумолимо. Посрещаше и изпращаше моряците, чайките, морския шепот. Прибираше в себе си последните дихания на приласканите в морската гръд моряци. Прибираше в морското си сърце последните им шепнещи слова и завинаги ги завиваше в своята мокра мантия. Завинаги и вечно.

В един бурен ден родителите на Перла не се завърнаха в тънкостенната си рибарска стряха. Денят заграчи с тъмната си сянка и размъти синьото в Перлините очи. Размести сините пластове и доведе тъмния, черен, пропит от мъка, ирис. Перла преглътна човешките си писъци и се скри в своята майка и мащеха – водата. С бяс пореше и разсичаше нейната гръд и пищеше в мъката си в подводния ѝ свят, за да чуят, за да видят морските твари нейната тъга, нейната слабост. Перла плачеше и викаше в морската тишина и сълзите ѝ се стичаха по мокрото лице и оставяха диря. Устните ѝ се напукаха от солената вода, въпреки че бяха прегърнати от водата. Мъката ѝ се смеси с морските призраци на загиналите, но дори и те потънаха още по-дълбоко, безмълвни от мъката на човешкото дете. Тази мъка се вкоренени дълбоко в песъчливото дъно и се загнезди във вечността на земята, в безвремието на морето. Буря се надигна и наводни крайните речни постройки. Мъката на Перла се поде от вятъра и се сподели. Силата ѝ беше страховита. Дръзналите да излязат в морето рибари с мъка избягаха от морската гръд и пищенето на вятъра.

След дългите часове на мъка и буря всичко утихна, но от Перла нямаше и следа. Хората от селото си мислеха, че се е удавила. Само един стар рибар не вярваше в гибелта на момичето.

- Тя е морско чедо. Няма да загине във водата – каза той на другите рибари, взе си мрежата и излезе по все още набраздената мокра гръд. Намери я, приседнала на ръба на пещерата, точно над Дълбокото. Перла гледаше в черното пред себе си онемяла.

Дядо Симо, старият рибар, спря до нея:

- Перла, чедо. Изля вече мъката си и времето я сподели с теб. Сега погледни към синьото небе. Нека очите ти попият от него, както преди. Не тъгувай, чедо. Ти знаеш, че морето е нашата майка, но и мащеха. То взема своя дан, своите жертви. Неговият олтар е ненаситен и вековен. Вечен е и непримирим. Взема своите деца при себе си. Ти знаеш, всеки е губил нещо безценно в морската душа. Знаеш и за моята дъщеря, Перла, всичко знаеш. Примири се, чедо. Не се смирявай, никога, но се примири, за да имаш сили да продължиш да живееш. Ти имаш своята мисия, чедо, само я открий – каза това Симо и се отдалечи малко с лодката си, закотви я на една скала и зачака. Перла постоя още, заровила взора си в мътното под себе си. После стана бавно, потопи се във водата и заплува тихо и безшумно към лодката на Симо. Стигна до нея, качи се и без нито една дума заплаваха обратно към рибарското селище. От този ден нататък дядо Симо подслони сирачето и се привърза към него като към изгубената си дъщеря. Тя само мълчеше в началото и почти не се хранеше. Постепенно кратки думи заизлизаха от устните ѝ. Постепенно очите и се вдигнаха по-нагоре от тъмното под себе си. Докато в един усмихнат ден Перла вдигна най-накрая очите си към небето, протегна ръцете си нагоре. Небесното синьо попи в ирисите ѝ. Дядо Симо се усмихна и я прегърна бащински:

- Добре дошла, чедо мое!

От този ден нейната усмивка полека-лека се завръщаше. Беше плаха, тиха като босоногото момиче, което се скиташе из глухия пясък и очите му все гледаха нататък към синевата. Перла не бързаше да прегърне отново живота си. Правеше го бавно, но сигурно. Симо я окуражаваше и все ѝ говореше:

- Перла, чедо, хубавите и истински неща се случват тихо, бавно, обмислено. Затова са ценни, защото са дълго чакани, желани. Ти, момиче, върви бавно в живота си. Не бързай! Щом си се родила, значи имаш мисия на тази рохка гръд. Каква е тя, ще разбереш ти самата. За всичко има време. Ти живей и дишай земния живот и му се радвай. Радвай му се, дъще, радвай му се... – след тези думи дядото заплака, попарен от незабравимите спомени по изгубената си дъщеря. Перла наведе сините си бездни, за да не види той ручейните бисери, които се стичат по лицето ѝ. Споделена и обща беше мъката им.

Дълбокото я привличаше още по-силно. Тя усещаше притегателната му сила, идваща не от мита за черните бисери, а от безименните и непознати мъглявини, които се разкриваха пред нея. Перла искаше да се гмурка, да изследва, да попива с очи и мисъл всичко, което оставаше скрито за другите. Почти всеки ден тя се гмуркаше в Дълбокото, но не със съгласието на Симо. Той се страхуваше за нея и се боеше, че някой ден може да не изплува. Затова старият рибар я придружаваше с лодката си и чакаше, докато русите вълни се покажеха на повърхността. Тогава рибарското му сърце се успокояваше и притихваше, а русата главица на Перла само се смееше и казваше: „Нали ме наричате Русалка, явно има защо“. Симо поклащаше набразденото си от бурите лице и махваше с ръка.

В един от тези дни, когато Симо я изчакваше с лодката си, изведнъж небесният свод притъмня. Рибарят се уплаши. Колкото и стар, и вече немощен да беше, той остави греблата и се потопи във водата. Гмурна се, колкото му позволяваха силите, и се опита да открие русите проблясъци на Перлината глава. Нищо. Страхът се вкопчи в гърлото на Симо и го стисна като в менгеме. Той заплува нагоре, защото въздухът му свърши, хвана се за лодката и задиша тежко. Завика силно и протяжно:

- Перла! Перла! Къде си, чедо?

Точно в този момент една по-голяма от останалите вълна се разби в лодката му и почти щеше да я преобърне. Бурята прииждаше със страховитата си сила и мощ.

- Перла! – гласът му секна, щом видя жълтите отблясъци да се движат под водата.

- Хайде, бързо, че силата идва! Качвай се в лодката! Бързо! – почти крещеше Симо и издърпа с неподозирана сила момичето в лодката. Загреба като обезумял към вкочанената, твърда земя. Перла трепереше, но не от студения вятър, нито от страх. Конвулсии разсичаха тялото ѝ от паниката, че на нейния добър и състрадателен дядо вълнението може да му дойде много и пагубно. Тя надви вятъра и му извика:

- Не бой се за мен, дядо! Добре съм!

Не се знае дали Симо я чу, но ударното гребане не намаля, докато не стъпиха на вкоренената земя. Тогава старият рибар рухна от умора. Перла го повдигна, подпря го на себе си и го завлачи към рибарската къща. Спасиха се, взаимно.

В един от последващите дни Симо заговори на Перла:

- Перла, дъще, защо все те тегли към онази чернота? Защо? Знаеш, че там е опасно. Всичко може да се случи – гласът му затрепери и замлъкна.

Перла се усмихна и махна с ръка:

- Е, дядо, как защо? Тегли ме нещо, а ти сам казваш, че всеки се е родил с мисия. Може би моята е такава.

- Каква? Да се гмуркаш в морските пропасти ли? – почти извика рибарят.

- Не! Не! Да изследвам, да опознавам. И да, ако трябва да се гмуркам в пропастите, ще го правя.

Симо замлъкна в безумието си да откаже от мечтите едно младо, крехко телом, но силно духом, момиче. Виждаше себе си в нея и знаеше, че тя е непреодолима в целите си, също като него. Спомни си своята морска младост, мечтите си, бурните дни, любовта, чаканото дете, загубата... Той притвори очите си и опита да потули набъбващата отново мъка.

- Дядо Симо, не ме мисли. Само бъди край мен и всичко ще е наред – прекъснаха мислите му Перла и благият ѝ глас и вляха в кървавото сърце на стария рибар надежда и вяра.

- Ще бъда! Ще бъда! Колкото ми е отредено още да дишам на тази земя, ще бъда край теб – Симо се усмихна с напуканите си устни.

Дните се занизаха като есенните птичи броеници. Зората се разпукваше огнена или зла, вземаше в шепите си радостите и тегобите на хората. После си тръгваше смирена и отстъпваше място на нощта. Тя, от своя страна, си правеше венец от сънните благини и съмнения на човешките люде. И така ден след ден.

В един от онези кехлибарени, закъснели, летни дни Перла се подготви за поредното си гмуркане. Тя искаше тези черни бисери, но не ламтеше за имане. Момичето искаше да помогне на Симо, да му купи нова лодка, да му подари нова рибарска мрежа. И също да постегне извехтялата рибарска къща. Перла искаше той да е добре и добре да изживее дните, които му бяха писани.

Рибарят и момичето се качиха в старата лодка и за сетен път потеглиха към Дълбокото. Стигнаха до мястото и както всеки път, гърлото на Симо се стегна. „Пак тези мои мисли“ – каза си наум той и опита да приглуши притеснените удари на сърцето си.

Перла скочи от лодката и се гмурна. Разпени тъмните върхари на вълните. Скоро златистият отблясък на косите ѝ замръкна. Симо стоеше и само гледаше в тъмното под себе си. „Какъв бях, какъв съм сега. Преди години щях да разцепя морската паст, не с гребла, а с ръцете си. А сега? Сега стоя и само гледам. Като вехта, пробита мрежа, това съм аз“ – така размишляваше той и силата заприижда полека в него. Умът се възпротиви на сърцето, което му казваше да върви, да гребе, да живее.

- Последно и вече няма. Все едно съм в младините и моето момиче ме чака да се гмурна и да извадя морските таралежи – гласът на рибаря беше тих, решителен и морски, пропит от вечността на соления бриз.

Той полека се потопи във водата и заплува. Вълните го обливаха и се смесваха с душевните му вълнения, които бяха по-силни от всяка буря. Мислите му бяха спокойни и уютни. Симо беше у дома си в морските глъбини. Там беше неговото място и стихия. „Когато умра някой ден, нека майка ми бъде морето“ – една разбудена мисъл го бодна в сърцето. И точно сега, като продължение на нея, нещо се случи с него. Първо го притиснаха силно гърдите. После въздухът му се смали и почти изчезна. Ръцете и краката му се сковаха и тялото му натежа като олово. „Край с мен! Свърши се! Свърши се!“ – с последни глътки въздух Симо измоли за милост и полетя надолу към бездната. Въздухът му се беше изпарил, сърцето замряло. Само очите му попиваха последните светли отблясъци, които се прокрадваха във водата. Край него във воднисти сияния се размиваха образите на приятелите му, жена му, дъщеря му... Краят на земния му път полека се изнизваше.

Изведнъж тъмното около него се размести и кехлибарени отблясъци го прихванаха и го задърпаха нагоре към дробовете на въздуха. Почти в безсъзнание старият рибар беше измъкнат на повърхността, после издърпан в лодката, която бясно пое към твърдата земя, ръководена от две любящи ръце. На самия бряг Симо се свести и златното го заслепи.

- Перла, чедо! Ти ме спаси! Спаси ме! – едва пророниха напуканите устни на рибаря.

- И ти ме спаси, неведнъж при това – момичето го прегърна и заплака.

- Не плачи за мен, дете. Аз съм вече отиващ си отлив. Моето време почти изтече, изниза се между пръстите ми. Ти си силата, ти си приливът, който приижда, за да опознава и завладява. Ти си животът!

- Може и да си стар, дядо Симо, но аз си те обичам. И виж! Намерих! – Перла показа на рибаря черната перла. Симо ахна. Легендата, за която всички говореха, наистина съществуваше. Тя беше предавана от уста на уста и украсявана, но съществуваше.

- Виж я, дядо! Красавица! Черна като нощна тъма и искряща. Толкова искряща! Прелестна, земна, истинска. Тя е за теб! – момичето сложи перлата в ръката на Симо и я стисна.

Старият рибар замрежи погледа си и притвори очите си. Сърцето му, допреди малко почти спряло, сега препускаше с най-бързите морски коне. Той разтвори шепите на момичето и сложи в тях черната перла.

- За теб е, чедо! На мен вече не ми трябва. Имам лодка, макар и стара, но тя е моята другарка през целия ми живот. Имам и къща, овехтяла, скърцаща, но ценна, защото пази моите спомени. На теб ти трябва тази перла, чедо. Използвай я да учиш, да се образоваш. Нека животът ти е хармоничен и подреден като рибарската мрежа. На всеки възел запазвай по един спомен. След време само те ще останат. Бъди горда, че си родена и дишаш земния въздух. Бъди горда от чистата си душа и съвест. Бъди за пример на своите деца и внуци. Аз вярвам в теб, чедо мое! Вярвам в теб! – каза това старият рибар и погали къдравите вълни на главата на Перла.

Момичето седна до него на пясъка, разтвори длан и потопи очите си в черния блясък на перлата. Гледа я дълго с любопитство и тайнство. Но колкото и дълбоко да потъваха очите ѝ в черната магия, те не ставаха по-тъмни, напротив. Синьото сияние в тях се разливаше още повече. Перла вдигна поглед към морето, после към скалите и накрая зениците ѝ се заровиха в небесната шир над тях. Зарея се в облаците и взорът ѝ стана магически в своето небесно обаяние.

Устните ѝ прошепнаха:

- Ще бъда, защото вярвам! Вярвам в себе си!

Автор: Кристина Тотева

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и: