Големичка съм вече и лишена от кой знае какъв купонджийски или емоционален живот. То след 35 май спокойствието е равно на щастие. Обаче аз съм приключенец по душа. И то какъв…
Все му викам на моичкия да ходим за риба, ма той въдица нямал. Не че аз имам, но навремето, както се казва, „се избиваха“ да ме водят за риба. То бяха реки, то бяха язовири.
Помня първия си път (на риболов де) с голяма тайфа между сливенския и еленския Балкан. Лято, хладина, зеленина и глутница пъпчасали тийнейджъри с единствен проблем да се осигури мезето за биричката вечерта. Аз лично предпочитах лова на раци. Заставах на един камък в реката. По-големичък да е гледах, че да виждам от далеко жабите (през очите на моето шубе си бяха истински динозаври).
Момчетата търсеха раците под големите речни камъни и ги носеха при мен в найлоновата торбичка, която държах неподвижно, че и от раците ме беше страх, като са сурови и мърдащи. После най-едрият от тайфата ме пренасяше до следващ камък надолу по реката, за да не срещна някоя жаба. Другите момичета не искаха да участват активно. Пък аз – не стига че пъзла, ами и без мен не може. Може и да съм в ролята на подвижен храст, важното е да имам роля.
Та да се върна на първия риболов. Там, на язовира, момчетата от компанията ловяха съсредоточени, а аз се шегувах с всички. Даже пробвах и рибата чува ли, не чува ли. Както си приказвах врели-некипели около час и половина без умора, едно от момчетата – Димитър се ядоса, че нищо не кълве. Обвини ме, че не млъквам и ми тупна една въдица в ръцете. А познайте чуха ли ми гласа повече! Как ще се чуе като почна да кълве, на мен най-много. Ей там край язовира за пръв път разбрах, че съм родена за даскалица. Такава дисциплина въведох, че пчеличките се чуваха даже.
И риболовът потръгна. Обаче ми домиля за рибките. Пак ги пусках, ама нахранени. Хапнат си червейчето и хайде пак във водата. После някой ми сложи друго червейче, че мен ме е гнус. Но открих, че риболовът ме успокоява. Или поне държането на въдицата. Тъй и тъй с гоблените, плетките и готвенето и толкоз не се получаваше, кво ми оставаше... Лошото бе, че малко преди залез, останалите бяха хванали само 2-3 слънчевки, които според тях не се ядяха.
Обаче имаше проблем. Майка ми е голям зевзек, а си чакаше рибата. Решението бе взето бързо - отбихме се с едната кола до пазара в града и взех 4-5 скумрийки. Викам си, ще й кажа, че аз съм я хванала на язовира.
Посрещна ни майка ми на стълбите на голямата ни селска къща. Зарадва се тя, похвали ме, но нещо с присвити в присмех очи. С няколко момчета приготвихме скумрийката, изстудихме биричката и сложихме софрата. Аз бях невъобразимо горда от себе си пред мама. Баба и тя се появи, за да се почерпи. Тя беше възрастна жена, доволна от себе си, че е учила до четвърто отделение.
Както си похапвахме вкусно, забелязах, че майка и Димитър си посмигват. Ама не обърнах внимание..
- Вече всеки уикенд сме там – на язовира. За вечеря, мамо, няма да мислиш – казвам гордо, заслепена от успеха си.
Всички ме изгледаха и се засмяха гръмко. Баба не се сдържа и вика:
- Весо, Весо, коджа си луда, баба?
Майка я допълни:
- Голям рибар си, ама даже не знаеш, че скумрията не живее в язовира.
Е, честно, такъв смях падна, че ми се щеше да потъна в земята.
Автор: Веселина Стефанова
В тази трудна и изпълнена с предизвикателства за бизнеса година, искаме да благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има 10-то юбилейно издание на конкурса.
Конкурсът тази година е факт благодарение на: Спортен клуб по борба "Черноморец-Бургас", "Бургос строй" ЕООД, хотел „Утопия форест”, общинския съветник от „Демократична България” Димитър Найденов, плаж Крайморие.
Благодарим и за неоценимата помощ на:
