Щураше се трескаво из кухнята. Никулден е все пак и откакто се помнеше, този ден се тачеше в семейството им. Дядо ѝ се казваше Кули, та затова на този ден фамилията се събираше около масата и по традиция хапваха пържени шаранови котлети с гарнитура картофено пюре и пържени печурки. Не ги обичаше много – котлетите, защото бяха пълни с костички…
Никулден е и тя за пореден път щеше да е сама на празника. Синът ѝ не можеше да се върне – работеше в София. Но тя държеше да спази традицията. Така ѝ се искаше отново всички да се наредят около трапезата…
Отвори тефтера с рецепти на мама и със задоволство отбеляза в ума си, че тя си беше отбелязала с малки букви – рецептата е от Мимето. Не че не я знаеше наизуст, но вече беше почти на 80 години и се страхуваше да не пропусне в залисията си някоя съставка…
Замеси тестото и уви в него напълнения шаран. С вилицата „изрисува“ опашката и перките на шарана, а натискайки с дръжката на лъжицата внимателно върху тестото направи люспите. Бучна по едно зрънце черно пиперче за очички на така приготвения шаран, намаза го с масло и метна тавата в загрятата вече фурна на печката.
Изми и прибра по местата им използваните посуда и прибори и приседна на дивана в хола да си почине. Извади албума със старите, вече поизбеляли снимки и за кой ли път си напомни, че трябва да ги сканира, за да се запазят в дигитален формат.
Ето го дядо ѝ Кули – смолисто черна коса – прошарена тук там, светла кожа на лицето, приветливи сини като морето очи, винаги усмихнати, когато види внучката си. Беше толкова добър човек! Обущар беше, ще си кажете сега – ама разказът трябва да е за рибарска история, а не за обущарска… Дядо ѝ не беше рибар, но много обичаше пържена рибка – дали заради името си, или заради това, че майка му навремето я е приготвяла много добре. Една такава хрупкава, вкусна!
Погледна другата снимка – цялото семейство около масата. Дядо ѝ Кули начело на трапезата. А в средата на масата овалната чиния прекомулчена (препълнена) с пържени парчета риба. И всички едни такива усмихнати, щастливи. Погледът ѝ обходи всички лица на снимката. „Ех, защо не сте живи, отново да седнем заедно на масата. Пълненият шаран е вече във фурната…“ – промълви тихо тя.
***
От кухнята замириса на печащ се рибник. Усмихна се, спомняйки си как преди много, много години беше изненадала семейството си, занасяйки тавата с приготвения от нея шаран. Тогава всички бяха около масата – мама и татко, чичко и стринка, вуйна и вуйчо, братовчедите, брат ѝ със семейството си и тя – все още млада и неомъжена. Баща ѝ и чичко ѝ вдигнаха чашките с ракийка и отляха първите няколко капки на пода. „За тати“ – казаха, и едва тогава отпиха от кехлибарената течност. „Да е жив и здрав споменът за него“ – промълвиха мама и стринка…
Нарязаха пълнения шаран и го разпределиха по чиниите. Всички хапваха и хвалеха рецептата и готвачката. От дума на дума мъжете се разговориха за рибарските и ловджийските си подвизи.
И естествено, всеки искаше да се покаже пó герой от останалите.
***
Усмихна се, при спомена за един от риболовните подвизи на семейството. Беше малка тогава, едва на 11 години. Дядо Кули беше починал и баща ѝ от няколко месеца беше потънал в скръб. Трудно му беше да се отърси от мъката си. За да го разведри малко и да му помогне да преодолее това, мама поиска да отидет всички на Камчия за риба.
– Ти никога не си харесвала риболова, нито лова. Какво ти стана сега? – попита татко.
– Ами, по цял ден си на работа, а ние сами в къщи, малко да се разнообразим. Децата имат нужда от чист въздух и разходка сред природата.
– Добре – каза татко – утре ще отидем за риба. Да приготвя тогава малко качамак. Имаме ли валериан? И малко червена боя, от онази, дето я ползваш за сладки.
– Има. Ето.
Тя сложи шишенцето с валериан на масата. Извади и кутийката с боичките на прахчета.
Баща ѝ излезе на терасата и започна да приготвя тестото за стръв. Щяха да ловят шарани, а някой наскоро му беше казал тази рецепта за стръв – да е червена на цвят и с мирис на валериан – шаранът направо се утрепвал да кълве.
На сутринта станаха рано – бързаха за автобуса. Взеха си билети и се настаниха на седалките. Към 9:30 часа автобусът спря на селския мегдан. Слязоха, понесли на рамо такъмите си и тръгнаха към реката, да си намерят подходящо място.
Тук Камчия правеше завой, а брегът ѝ бе стръмен. Но във водата, както обичаха да казват рибарите, гъмжеше от шарани. Отсрещният бряг беше нисък, но за тяхна изненада – пуст. Няколко рибари се бяха наредили и хвърлили вече въдиците.
– Кълве ли? – попитаха подминавайки ги.
– Току що дойдохме и ние – каза един от въдичарите. – Ама вие слезте по-надолу, че с тези деца ще изплашите рибата. Деца са, ще вдигат шум.
– Ние няма да шумим. И ние ще ловим риба. – каза сериозно брат ѝ Николай. – Татко каза, че трябва да сме тихи. Знаем, че рибата ще избяга, ако говорим високо.
Продължиха надолу по реката и най-после баща ѝ одобри мястото. Извади въдиците, сглоби прътите, постави кукичките и набучи топчета стръв на тях.
– Хайде сега да ви видя – как трябваше да замахвате? – попита окуражително той и изчака всеки да метне кордата във водата.
Подредени през 1,5 – 2 метра по течението на Камчия всички заследиха плувките си. Минаха около 10 минути и нищо. Плувките си стоят, не мърдат.
– Хвана се, хвана се – тихичко извика Николай и дръпна рязко въдицата.
На кукичката му се беше хванала една около 15 сантиметрова рибка. Той беше толкова щастлив, че първи е уловил нещо. Откачихме рибката и я пуснахме в кофата с вода.
И отново всеки се взря в своята плувка. Минаха така още няколко минути и изведнъж мама се развика:
– Хванах, хванах! Голяма е, сега какво да правя? – и докато го каза метна въдицата на рамо и хукна тичешком.
Татко крещеше:
– Йовдо, спри, спри!
Мама, обаче, не чувайки никого и нищо, продължи да тича по тревата. Шаранът се мяташе на кордата, люспите му блестяха на слънцето, пръски вода хвърчаха. Мама тичаше и шаранът стигна ръба на стръмния бряг. Закачи се в коренака и се откачи от въдицата.
Усетила, че вече го няма, мама спря. Обърна се и хукна обратно. Ние бяхме стигнали до нейната позиция на брега и гледахме как огромният шаран 2-3 пъти подскочи с плясъци по пясъка и влезе обратно във водата. Мама само дето не се разплака от мъка, че го е изтървала.
Татко отчаяно гледаше празната кукичка. Сложи нова стръв и обясни отново, че трябва първо да се засече рибата, като потъне плувката, а после много внимателно да се вади, за да не се откачи отново.
Наредихме се отново по брега, всеки метнал въдицата си и зорко следящ плувката. След около час кофата беше почти пълна с риба и точно, когато татко беше готов да се откажем от по-нататъшния улов мама отново засече въдицата и се развика.
– Елате, елате да помагате. Да не го изтърва пак!
Битката със шарана продължи десетина минути. Наложи се даже татко да слезе и да го подхване с кепчето. Струваше си усилията този шаран – беше дълъг половин метър. И тежък! И най-изненадващото бе, че май беше същият, който се бе отървал предния път. Личеше по разкъсаната му устна.
Мама беше горда. Нейният рибок беше най-голям.
– Късметът на начинаещия – каза усмихнат татко.
Когато се прибраха в къщи на терасата мяукайки неистово и търкаляйки се по масата се бяха събрали всички махленски котки.
За шараните не знам, но за котките валерианът наистина ги привлече. Цял месец не можахме да се отървем от тях…
***
Мирис на прегоряло тесто се понесе из стаята. Захвърли албума и хукна към печката.
Автор: Христилия Кулева
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и:
