Огромната плоска скала се намираше срещу Летния театър на Бургас, на няколко метра дълбочина, като винаги е била част от драматургията в живота на морето – така че напоследък си мислеше, дали не е хванала старческа деменция.

Уви, паметта услужливо и презентираше събития, случили се през годините: за стронгилите, станали огромни като крокодили, за харпунистите, идващи да стрелят крокодилите. За рибарите, псуващи стронгилите, разкъсващи мрежи и не даващи шанс за улов. За земетресението във Вранча, почернило Свищов и натъртило каменното и тяло. За популацията на рапаните, привнесени от японски кораби, и наранили плътта и. За разлива на мазут от танкер, плаващ под Малтийски флаг. За трансформациите, настъпили след дефектирането на ядрения реактор в Чернобил.

За вълшебните мигове, в които морето миришеше на любов, а любовта на море, бидейки свидетел на интимността във водата както на тийнейджъри, така и на други възрасти - на забавения каданс в техните ласки, на жадните им за секс тела.

 

* * * * *

Голямата Майна разказваше историята, седнал на мастика:

„Чернобил пръдна и всичко се обърна. За дни вятърът разнесе радиоактивността над Европа, като нивото и надвишаваше стотици пъти нивото над Хирошима. Случи се на Великден, сякаш Господ бе решил точно на Този свят ден да ни припомни как ние, човеците, бъркаме, когато не спазваме правилата на живеене. Тогава се роди синът ми - 3 май 1986 г. И сега, след толкова години, радиоактивен цезий може да се открие в храни, предлагани на пазара. Природата и обитателите на природата дефектираха – имат генетични изменения и мутации. В района на аварията пеперудите заприличаха на мухи, пчелите на комари, щурците на майски бръмбари, намаля популацията на паяци и бозайници, а тези, които се приспособиха, имат по-малки мозъци и катаракти на очите. Единствен оцеля вълкът – не мръдна“.

Тук Майната отпиваше мастика:

„Въпросното лято срещам Стефан Чорбата, продължаваше Майната“. „Майна, казва ми Чорбата, скалата под Летния е налазена от миди.!“. „Блъфираш ли, не вярвам на Чорбата!“. „Не, смее се Чорбата! Огромни, пъстри – стадо! Ядката орех!“.

 

* * * * *

Скалата страдаше. Взривът в Чернобил прониза сърцето и, сви душата и, онемя: беше свидетел на най-голямата екокатастрофа на ХХ-век, причинена от гения на човека. Цветът на водораслите се трансформира в синьо, паурите изключиха задната скорост и започнаха да се движат само напред – наежени, агресивни - подобно бикове на корида, а летовниците играеха матадори. Тялото и се напука и роди нов живот – тънки черни треви, усукани като мустаците на Салвадор Дали, израснаха в цепнатините. Рапаните, изяли мидите, изчезнаха, а на тяхно място се пръкнаха нови – едри, цветни – с визия на мозайка върху обществена сграда. Пясъкът съблече жълтото елече и остана по голота - като оглозган от куче. Лапините се усукаха, заприличаха на тирбушони, после се разтегнаха и плашейки влизащите във водата, заеха място в клас „змиорки“.

Днес се появи младеж, носещ маска, шнорхел и надуваем дюшек. Гмурна се. С една ръка се опита да скъса кичур миди. Мидите се опънаха и той не успя. Захвана друг кичур: Обитателите на скалата не само, че не му се дадоха – а взеха да го дърпат към себе си така, както жена дърпа мъж, за да го обладае. И се почна битка. Първи рунд взеха мидите – съединението прави силата – и той изплува празен. Вторият рунд повтори първия – зеро. В третия смени тактиката: хващаше мидата с две ръце  – отскубваше я – и излизайки на повърхността, пускаше мидата върху дюшека.

Скалата се учуди, че няма гагам.

Този начин на беритба нямаше да му донесе количества и той направи ход с коня: откъснатите миди слагаше в банския – напълнеше ли го, изплуваше.

Работата тръгна. Започна да бори мида, колкото ябълка. Дърпаше яко – дърпането напомни приказката „Дядо белобради ряпа взе да вади“ /без помощници тук / – и накрая, останал на изпарения – успя да я пребори, мушна я в банския и изхвърча нагоре подобно тапа на шампанско.

Хвана с една ръка дюшека, извика от болка, а с другата започна да вади мидите от банския - една по една -  и да ги хвърля пред себе си.. Краката му трепереха. Изкара ги. Остана само тази, колкото ябълка. Отново ревна  като човек, на когото вадят куршум без упойка, пусна ябълката на дюшека, мина зад него и заплува към брега, оставяйки розова следа след себе си.

 

* * * * *

„Това може да се случи на всеки, продължаваше Майната!. Не вярвам на Чорбата - бяхме абитуриенти, когато мидите изчезнаха, изядени от рапаните. Скачам. Взимам такъмите, но забравям гагама. Отивам, далдисвам. Уникално! Скалата покрита с миди – килим.  Големи, цветни – палитра на художник. Фантастика. Хващам да късам. Не става - мидите залепени - все едно хванати с анкери. Дърпам, дърпам – не поддават – засмукват ме към себе си. Уплаших се - сменям сценария. Дърпам с две ръце - получава се. Една по една. Късам - изплувам, късам – изплувам. Прецакване е – денят си отива. Минавам на авариен режим – пълня банския и изнасям, пълня - изнасям. Получава се. И както пълня, виждам едно огромно мидено очарование –  красиво, червено. Хващам мидата с две ръце и опъвам. Дърпам яко - липсват кучето, котето, мишката. „Не виждаш ли, че съм червена, говори мидата?“, „Виждам“. „Знаеш ли червеното какво е?“. „Знам!“. „Знаеш, ама нехаеш?“. „Глупости! Просто си една червена мида, която искам да изям!“. Дърпам здраво - бил съм щангист – и останал без въздух – успявам! Щангата е над главата ми! Пъхам мидата в банския и бум на дюшека. Изпразвам банския. И тук – зверска болка в интимността. Освестявам се - пипам внимателно. И какво мислите, става. Червената мида е защипала мъжкото ми достойнство. И нарежда:. „Щом нехаеш за червения цвят на Великден, така ти се пада !“. Пада се, не пада - спасението е в ръцете ми. Хващам мидата за врата и я отскубвам – все едно вадя куршум без упойка. Разпадам се – боли.!

Хвърлям я на дюшека и към брега – а след мен следа, розова,  тиха.

Не вярвате ли?

Автор: Гочо Гочев

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и: