Беше хладна утрин край морето. Капчиците роса все още натежаваха по тревата, когато Кольо тихомълком се измъкна от леглото, в което спеше с жена си Генка, правейки всичко възможно да не я събуди. Усилията му не бяха породени от съпружеска любов да не я събуди, а от егоистични подбуди да се изстреля възможно най-бързо към лодката, с която преди влизаше всеки ден в морето.

Генка от край време му мърмореше, че рибарлъкът не е достатъчен, за да изхранва семейство, особено след като синът им Петьо беше приет първа година студент, а дъщеря им Мими завършваше след 2 години гимназията. Така Кольо се принуди да започне работа като охранител, а когато имаше време ловеше риба.

Друго не можеше да намери на неговите години, а и навремето не беше учил висше. Но все пак носеше някакви пари вкъщи, макар и често да бавеха заплатата му. Такива бяха времената – частниците се оплакваха, че нямат пари и всеки, който можеше, се ориентираше към държавния сектор – мечтата на поколения българи, завещана от соца.

Охранителят не искаше и тази неделя да прекарва във варене на буркани и всичко друго, което Генка се сетеше да го накара да прави в почивния му ден. Кольо жадуваше за морето, за миризмата на сурова риба, за вятъра в косите...за свободата. Беше му писнало цяла седмица разни хора да го навикват на работа, че да изтърпи това и в единствения си свободен ден. Ядосваше се, че в България се работи често по 6 дни в седмица, без да ти дават някаква компенсация за това, но като милиони българи се бе принудил да си трае и да стиска зъби пред неправдите.

-Ох, успях да се измъкна – помисли си той, докато палеше 30-годишния семеен автомобил, с който се понесе към собствения си остров на щастието – лодката си.

Времето беше по-необичайно от обикновено. Мъглата в други сутрини се вдигаше бързо след пробива на първите слънчеви лъчи. Днес обаче упорито продължаваше да обвива всичко в гъстата си прегръдка. Кольо си каза, че докато стане време да влезе в морето, трябва да се е вдигнала. Лодката му беше на половин час път нормално шофиране с верния ветеран „баварец“, който отдавна плачеше за автоморгата, но Кольо нямаше възможност за нов автомобил.

-То в България никой няма възможност за нова кола. Ама аз дори и една хубава стара не мога да си позволя сега в тая криза. Ами, че то по телевизията не спират да повтарят как инфлацията не спира да расте, всичко поскъпва – ток, вода, храни, горива. И тая пуста пандемия и война...А ония в парламента само се вълнуват как ще ги избираме пак след някой друг месец. За кой ли път, я?  – си каза той наум и продължи да се носи към лодкостоянката.

Когато пристигна, мъглата продължаваше да натежава във въздуха. Влагата се впиваше в костите на Кольо, както крокодил впива захапката си в беззащитната жертвата. Удари го рязка болка в кръста, когато започна да товари такъмите на лодката и той изпсува:

-Аууу, мамка му! – изсъска през зъби рибарят.

-Трябва най-накрая да отида на лекар за тоя кръст. 100% съм направил някоя дископатия. Ама то от работа вкъщи, от работа вкъщи, а и заплатата я бавят пак, тяхната кожа! Не, не! Ще пия хапчетата, при лекар друг път… - хвърчаха из главата мислите на охранителят.

С немалко усилия и по-внимателни движения в кръста, Кольо натовари всичко необходимо, но пустата мъгла още не се вдигаше.

-Абе, така и така съм тук и имам само днес възможност за риболов…Влизам, пък каквото стане! Ще се придържам в плитчините до брега, да не се запилея в тая пуста мъгла! А и от улова мога да изкарам някой лев – мислеше си охранителят докато накрая събра смелост и се качи на борда.

Той леко подкара лодката навътре, но гледаше и да не изтърва брега от поглед, който се падаше в дясно на борд. Умишлено беше изключил звука на телефона си, за да не му пречи Генка, която вече трябваше да се е събудила. Все пак, за да не се притесни случайно, когато не отговори на обажданията й, Кольо й остави бележка на вратата на хладилника, която гласеше само: „За риба съм, ще се върна до обяд, не ме чакай!“.

А мъглата продължаваше да не се вдига. Дори и слънцето, което опитваше да пробие дебелата й обвивка, се виждаше на Кольо едно бледо такова, като че светлината му изчезваше в мрака. В един момент му се стори, че чува нещо. Помисли, че е нещо като рев, който не можеше да определи и идваше към него приглушен – като тътен от дълбините, които се простираха пред лодката, но нямаше как да ги види от тежката пелена пред очите му. Кольо изгаси мотора и се заслуша. Втори рев обаче нямаше.

Излезе вълна, което беше необичайно за мъгливото и безветриво време. Тръпки започнаха да полазват по гърба на рибаря. Мъглата бе станала още по-гъста, а слънцето съвсем скри и без друго бледото си кълбо от небето. И друго направи впечатление на охранителя. Нямаше звуци, абсолютно никакви звуци – ни гларуси, ни вълни, които колкото необичайно се бяха появили, толкова и изведнъж изчезнаха. Само от време на време старата лодка изкърцваше от полюшкването й, докато Кольо се оглеждаше.

И изведнъж…мрак.

Рибарят затвори очи, без да разбере какво се случва и потъна в тъмнината. Шумът, който беше чул бе „Повикът на Ктхулу“. След хилядолетен сън, Великият Древен се бе събудил, а с рева си оповестяваше началото на края на човечеството.

Гигантското чудовище, което бе странна кръстоска между октопод, дракон и ходеше изправено на два крака като човек, се бе показало на около два километра навътре в морето. Водата почти не стигаше до коленете на високото стотици метри ужасяващо туловище.

Древното божество, почитано от „Култа на Ктхулу“, най-накрая щеше да изпълни това, за което са се молили и предсказвали в тайна поколения наред, а именно тотално подчиняване на човечеството. Това Ктхули щеше да стори чрез нахлуване на всякакви адски изчадия от друго измерение. Все пак Великият Древен имаше безброй умения и отварянето на портали към ужасяващите светове отвъд нашия не представляваше проблем за него.

В този нов свят, само верните пророци и ученици на Ктхулу щяха да властват над Земята, живеейки в постоянен страх и отчаяние с останалото живо след инвазията население.

Когато мракът пред очите на Кольо се вдигна, от мъглата нямаше и помен. Слънцето се бе показало и огряваше красивия Бургаски залив. Въдицата му дори кълвеше. Малко объркан, рибарят грабна въдицата и започна да изкарва улова.

-Какво стана, бе мама му стара? Да не припаднах, или заспах? И кога тая пуста мъгла изчезна? Изобщо нямам спомен… - шашкаше се наум той, защото шокът още беше голям.

Кольо не разбра, че през времето, за което нямаше спомен, древното божество – ужасът от дълбините Ктхулу, се рови в мислите му, видя миналото му, настоящето. Чрез него искаше да види състоянието на света, който щеше да потопи в мрак и отчаяние за вечни времена.

О, и какво само видя Ктхулу?

Войни, пандемии, унищожаване на животински видове, изсичане на гори, екологични катастрофи, глад и смърт. Всичко това – дело на маймуните без козина, както ужасяващото божество виждаше хората. И Ктхулу беше объркан.

Нито Кольо, нито който и да е друг по света някога ще разбере, че Великият Древен засега загърби желанието си да подчинява и отчайва за вечни времена човечеството. Ние вече сами си причинявахме най-лошото, на което сме способни. А българите бяха сред най-отчаяните човеци на тая земя, както видя реалността през очите на рибаря Ктхулу. Древното божество бе обезкуражено от собственото си тайно оръжие – отчаянието.

Телефонът звънеше, когато Кольо се опомни и погледна колко е часът:

-Къде си, бе?! Нали до обяд щеше да се прибираш?! Хайде, че време за вечеря стана вече! Мини през магазина да напазариш! Виж там продаваха един евтин кашкавал, купи хляб и кисело мляко – имаше промоция вчера… - слушаше той, докато Генка му нареждаше, без да може все още да си обясни какво е станало, но със странното усещане за ужас. Тръпките по гърба му отново се върнаха и той насочи лодката към брега.

Автор: Георги РУСИНОВ

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 12-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, бургаският народен представител от ДПС Севим Али, както и: