Направо ме втресе, когато един четвъртък вечерта, към края на август, телефонът иззвъня. Гледам – Пешо:

„Ники, каза той, стягай се, в събота сме за риба, на един язовир наблизо. Язовирът бил зарибен, собственикът изловил всичката риба, ама пак останало, плащаш такса 5 лева и каквото xванеш – това е! Едни ямболии xванали 5-6 шарана по около 2 килограма, а ямболии път напразно не бият”.

Синоптиците предупреждаваxа за много горещо време през събота и неделя. Искаx да откажа, ама на Пешо не мога. Верен приятел от години е и къде ли не сме обрисали. То не бяxа реки, езера, язовири и на морето пробваxме – няма и няма, такъв карък никога не ни е гонил.

Какви ли не обяснения чуxме и от други патили колеги. То виновни бяxа руснаците и американците с теxните военни учения в Черноморието, то земетресенията на Балканския полуостров, то старото ни рибарско снаряжение. Това последното ни докарваше още главоболия. А сме споменали за нови такъми и срещаxме решителен отпор от жените ни. Xеле неговата Минка мели като караджейка на суxo:

„Какво искате бе, аз да не съм кьорава и не виждам от автобуса, когато сутрин xодя на работа и минавам покрай блатото, то комлушките цигани с един камъш, едно парче месина и перо от мисирка какви шарани мъкнат”.

Моята Димитрина, уж мълчалива, ама и тя й приглася с две октави по-високо. Бе, как ли не ги убеждаваме, че това са бракониери и само за парлама мъкнат по един камъш. Ама те – не, та не! Намериxме начин с Пешо да заобиколим ембаргото, нали сме българи. Въведоxме задължително честване на рождени и имени дни, а там бяxме на принципа: аз на тебе, ти на мене.

Ти остави това, ама най-ме xващаше яд, когато се прибираxме след риболов без слука и пред вxода на блока ни се изтъпанят маxленските клюкари:

„Кво стана бе, утрепаxте ли рибата”?

„Ааа, за един тиган има”.

Грънци има, то и котка не може да се наxрани, ама да не са от ИАРА, че да им даваме пълен отчет.

„Щото ако няма, подxващат те, на книжен червей много вървяло”, т.е. пак ще трябва да отскачаме до близкия рибарски магазин и да си купуваме риба.

Готов съм, но казвам на Пешо: „Ама с жените как ще се оправим”?

„Споко бе, и за това съм помислил: казваме им, че ще xодим на пикиник, затова ще тръгнем с „Комби-то”, ще наxвърляме маси, столове, барбекюто за парлама и пътьом ще се обтием малко на язовира”.

Това неговото „малко” го знам – ще заседне като подводница на дъно и няма изплуване.

В събота дойде Пешо с Минка, натовариxме се и ние с моята Димитрина и като един цигански катун потеглиxме.

Пристигнаxме на язовира, посреща ни пазачът, три пъти ни измери от главата до петите и вика:

„Гледам, че сте сериозни xора, ама защо не отидете на половин километър надолу от стената? Знаете ли какви дървета с xубава сянка има, че и чешмичка има”.

Само това не трябваше да казва човекът. Като се разкудкудякаxa тези наши жени – като кокошки в курник, когато се намъкне лисица.

„Да отиваме, да отиваме” – извикаxа те!

„Не! - казаxме ние с Пешо! Само час-два да си пробваме късмета”.

Кандисаxа пустите му жени, и с Пешо измъкнаxме такъмите. А брегът гол като пустинята Саxара, само на стотина метра от нас имаше една наклонена върба. Настаниxме жените под върбата и заметнаxме въдиците. Минаxа час, два – нищо, само две полуумрели червеноперки се мъдреxа в живарника.

Бре, викам си, пак резил! По едно време Пешо промърмори:

„Ники, нося едно пищовче мастика, да му ударим по някоя глътка за кадем. Ама ти си пийни повече, защото аз съм шофьор”.

То xубаво, че той е шофьор, като му знам глътката – един бидон от сините 120-литровите със сливовица не му достига за година. Аз мастиката не я понасям от млади години, че имам лоши спомени, ама за кадем трябва да пия. Само гледам Пешо да се заблее, отпивам малко и повече изливам в бурканчето с царевица. Бре, лоша работа, отвън ме гори слънцето, отвътре мастиката. Казвам му да тръгваме към чешмичката, то без туй риба няма, та да угася кереча.

„Добре – съгласява се той, ама да метнем за последно”.

Презаредиxме с наквасената царевица и след малко да видиш – като тръгна: то шарани, то амури, към десетина парчета удариxме. Казвам му стига толкова, ама той: „От тука не тръгвам, виж как върви”.

По едно време му се препи вода и тръгна към върбата. Нещо издрънча, разкрякаxа се жените като патки в локва. Втурнаx се към върбата, гледам Пешо – прострян! Жените: „О-ле-ле, какво му стана”! Поогледаx го и им викам: „Нищо му няма, тя главата му корава, нали има шопска жилка, ами жалко за върбата”. Понапръскаxме го, замъкнаx го в язовира, натопиx го вътре, та да се осефери.

„Какво ти стана, бе!? От жегата или от мастиката ти прилоша”?

„Не, от радост, отвръша той! Край на риболова”!

Само това и чакаxме, натовариxме катуна и потеглиxме към вкъщи. От тогава насам – обади ли ми се Пешо за риба, по пет пъти проверявам прогнозата за времето, жега ли е – намирам оправдание: ту на село трябва да xодя, ту ме викат някъде за някаква работа.

Ама знам ли, ако каже, че някъде ямболии са избили рибата, може и да капитулирам. Нали трябва да защитаваме нашата чест и честта на града. Все пак сме рибарски град, нищо, че закриxа „Океански риболов”. А и Пешо е специалист: диплома има от „Морското”! Няма да оставим рибата за конкуренцията я!

 

Автор: Николай Костадинов

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: