* Историята е базирана на действителни събития, случили се през лятото на 2019-та година. Всички прилики с реални лица и места са допуснати умишлено, като имената за заменени. Разликите като грешки във времевата линия също са нарочни. 

Може би дори несъзнателно или от чисто любопитство, но погледът и съзнанието ми започнаха да се ангажират с действията й. Беше чиста, искрено откровена и най-вече някак по-детски щастлива в свой собствен свят, който околните не разбираха.

През цялото време не спираше да говори, а гласът й някак си ме караше да се усмихвам вътрешно, нещо, което до този момент не ми се беше случвало. Или поне не така искрено, както го усетих.

По пътя бяхме посетили малък увеселителен лунапарк, естествено отново по нейна идея, от където тя спечели малка топка с размерите на мандарина, с която започна да си играе, засилвайки я в земята докато отскочи обратно към ръцете й.

- Хеей . Да се включа? – попитах я в движение с жест, насочвайки празната си ръка към нея, чийто символичен въпрос тя разбра на момента  като ми подхвърли топката. И всъщност това беше първият момент, в който реално се запознах с Ария. От една игра на топка.

- Да не си бил в затвора? – попита ме като ми подхвърли топката, което беше знак да отговоря.

- Нее, - бях озадачен от въпроса, който ми задава. – Защо реши така ? – върнах й топката .

- Ами татуировките?  - отново ми подаде.

Тя беше забелязала голямата част от ръцете ми, покрити с мастилени изображения, които бях направил преди много време, но най-вече бе насочила вниманието си на едно символично перо, което бе татуирано от вътрешната страна на китката на дясната ми ръка.

- Ами татуировките символизират различни части от живота, който съм преминал до момента, отпечатани като белези. – върнах й топката.

- А перото какво означава? – попита ме, връщайки ми на свой ред.

- Перото е направено в памет на мой много близък и скъп човек. – подадох й.

- О, съжалявам, че попитах!

- Не няма нищо, не се притеснявай.

- И какво, не пиеш алкохол така ли ? – попита ме, отново подавайки ми топката.

- Не пия алкохол, не пуша цигари  и не употребявам кофеинови напитки. – имах чувството, че вербално попълвам лексикона й от четвърти клас, но пък разговорът и играта ни на топка беше едно от най-приятните ми преживявания в Несебър.

- Хаха, сигурно и газирани напитки не пиеш. – засмя се като ми върна топката.

- Еее, това вече е най-големият ми порок. – и аз и се усмихнах на свой ред.

Играта ни продължи едва няколко минути, когато се наложи да се разделим за съжаление. Моята квартира беше в точно обратната посока на хотела и се налагаше да се прибирам, докато всички останали щяха да продължат разходката си по плажа , докато стигнат обратно.

- До утре Жоро. – здрависахме се, символично удряйки си юмруците един в друг, с някой от по-близките ми приятели.

- До утре, изрекох.

- Чао – каза ми на свой ред тя.

- Приятна вечер Ария. Беше ми изключително приятно. – усмихнах се като в жест на приятелство си подадох юмрукът към нея. Тя го удари със своя и така всичко трябваше да приключи. Планът беше още на следващия ден  да си събера багажа и да напусна Слънчев Бряг, опитвайки се да си подредя живота на ново и отначало. Но, сърцето иска своето, а парите които бях спечелил не можеха да го купят.

Още в мига, в който се прибрах в квартирата  видях, че Ария ми е писала в една от социалните мрежи, които споделяхме заедно. Добре, че са технологиите. Разбира се още на секундата й отговорих. И от дума на дума, посрещнахме изгрева заедно, макар и не физически. Това беше денят и началото на нашето по-силно приятелство. Продължихме да си комуникираме и да си пишем, като всяка вечер прекарвахме заедно в чата, опознавайки характера на другия, по един невероятно красив начин. И сякаш това да я виждам за секунда на работа не ми стигаше.

- Имаш ли желание да излезем? Имам в предвид - заедно аз и ти, да се разходим някъде? – попитах я след седмица, като не бях сигурен до къде точно ще стигнат нашите взаимоотношения в тази насока.

- Нямах търпение да ме попиташ. – изпрати ми усмихната емотикона в допълнение към отговора си.

Макар и денят на първата ни среща да беше много натоварен в хотела от към работа, всичко останало просто губеше смисъл, в чакането ми да приключа смяната си, за да мога да се видя с Ария.

- И видяхте ли се? – попитах.

- Бързаш момче.

Да, видяхме се. И беше най-красивата първа среща, на която някога съм бил. И това беше нещо, което ще помня цял живот. Само аз, тя, луната и вълните. Седнахме на два съседни шезлонга, на един от почти запазените плажове в Слънчев бряг и прекарахме цялата вечер там. Просто си говорихме. Без нищо конкретно. Часовете минаваха, а на мен ми беше все по-приятно да споделям времето си с нея и да слушам гласа й. Дори когато слънцето се появи на хоризонта, напомняйки ни, че и на нас ни е нужна почивка преди следващата работна смяна, не исках да си тръгвам.

- Ще се видим ли отново?

- Нямам търпение. – усмихна се.

И всъщност някъде там беше началото на нещо много по-красиво от приятелство. Някъде там, осъзнах, че въпреки цялата отрова на мястото и всичко което се беше случило до преди това, явно съдбата и времето си знае работата, запознавайки ме с един от най-добрите хора, които някога съм срещал в живота си. Тя беше… топлина. И винаги я определях по този начин, взирайки се в прекрасните й очи. Всяка следваща среща ставаше все по-красива от предходната , а отношенията ни се развиваха като в приказка.

- Не вярвам , че това е истина. – често ми казваше тогава.

- Аз не вярвам, че ти си истинска. – често й го казвах.

Прекарахме останалата част от лятото в тайни мънички среднощни срещи, последвали от красиви рози , невероятни разходки в близост до вълните, шоколадови бонбони и … първата целувка. Но лятото наближаваше към своя край и беше време всички да се върнем в реалността .

В онзи ден решихме да споделим една от последните ни срещи в стария град на Несебър, именно започвайки от мястото, на което започна всичко. От играта на топка. Среднощната ни разходка ни отведе в центъра на града.

- Един танц? – поканих я да танцуваме в средата на нищото на празния град, без да съм сигурен дали ще приеме.

- Как така? Без музика? – учуди се на предложението ми.

- Музика никога не е нужна за танц. – казах й с усмивка, хващайки внимателно едната й ръка, като тя постави друга на рамото ми, започвайки да се клатушкаме в неизяснен ритъм на морето и неговата музика. Това беше един от моментите, в които просто знаех, че това е тя. Не исках никога да я загубя.

- Трябва да ти кажа нещо? – каза ми и именно някъде по средата на въпроса й, забелязах в далечината едно огромно бяло куче, легнало в центъра на един от основните площади на стария град в Несебър.

- Бенджи! – стреснах се. – От къде по дяволите знам това име?

- Тя го измисли момче. – казах.

Бенджи се доближи до нас като и двамата го погалихме за няколко минути, след което продължихме разходката си надолу, насочвайки се към парапетната стена в близост до вълните.

-  Знаеш ли, никога преди до този момент в живота си не съм преживявал нещо подобно и не съм се чувствал по такъв начин. Страх ме е да не те загубя Ария.

- Трябва да замина. – каза ми с насълзени очи.

- Знам, нали всички ще си ходим. Но това не значи краят за нас. Ще намеря начин и ще идвам до Харманли , за да те виждам.

- Трябва да замина за Англия.

Последва няколко минутно мълчание, в което и двамата просто стояхме, без да промълвим дори стон. Не исках да заминава, но наистина се налагаше. А аз щях да направя всичко възможно, за да бъде тя щастлива.

- Виж.

- Не искам да те загубя. – прекъсна ме.

- Не, спри. Виж, знам, че заминаването ти в Англия е много важно. И е нещо наистина значимо, и го разбирам. За това искам да знаеш, че съм до теб и те подкрепям. И ще направя всичко възможно да ти помогна. Искам само и единствено да се чувстваш добре.

- Ами ние? – попита ме.

- Аз съм тук Ария! И винаги ще бъда тук. Замини за Англия. А аз просто ще остана тук и ще те чакам.

- Не, не мога да искам това от теб.

- Аз го искам. Ще те чакам колкото е необходимо, ако трябва с месеци ще бъда точно тук, на тази стена с гледка към вълните  и ще броя всеки ден, докато ти отново се върнеш тук при мен.

- Обещаваш ли? – попита ме .

- Обещавам ти! Ще те чакам. – казах й, след което тя се сгуши в прегръдките ми отново заедно, посрещайки последния ни изгрев.

- Какво? Кога се случи това? – попитах стареца.

- Преди четиридесет и три години.

- Искаш да ми кажеш, че си останал тук, да я чакаш четиридесет години и тя не се е върнала. Не се ли опита да ти обясни защо или не знам… - бях все повече объркан.

- Аз й обещах момче. И ще я чакам колкото се наложи. – отвърна ми старецът.

- Нали знаеш, че няма да се върне? – беше последното нещо, което се попитах преди да осъзная истината.

- А ти знаеш ли го? – каза ми възрастният човек. –  Истинската любов не е нещо, което можеш просто да оставиш момче. Тя се доказва всеки ден. Независимо дали тя е забравила за мен, или има друга причина, аз съм тук, защото сърцето ми бие в истинските ми чувства към нея.

- Какво искаш да ми кажеш? – попитах го.

- Когато обещаеш нещо и го обещаеш със сърце, думата ти е завинаги. Продължавай да я чакаш момче. Тя ще дойде. – усмихна се старецът, след което бавно се изправи за пръв път от четиридесет и три години, като краката му потреперваха от физическа атрофия.
- Защо пък аз да я чакам? Тя е твоето момиче? – изсмях се в налудничаво недоумение. – Тя няма да дойде.

Човекът ме погледна с усмивка, обърна се с гръб към мен и закрачи към незнайна посока, като през това време из под разкъсания ръкав на суитчъра  му на дясната ръка от вътрешната страна на китката, видях татуираното перо. Същото перо като моето, което никой никога не може да повтори, защото аз го бях измислил и нарисувал. Тогава разбрах истината. Тогава разбрах, защо съм чакал.

Няколко седмици по-късно, когато започнах работа в хотела, се запознах с Ария.

Автор: Жо Костадинов

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, община Бургас, "Черноморски риболов" АД, Медицинска лаборатория "ЛИНА", Синхрон-Спорт, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.