Никола

Спокойното небе с проблясващите хиляди звезди по него се отразяваха в очите на Никола, който попиваше кротко превъзходната необятна гледка, простираща се върху му. Той бе забравил напълно за кораба, на който се намираше, както и тримата мъже, с които бе седнал отвън на палубата. Те говореха превъзбудено и се смееха гръмогласно на вицовете, които си споделяха, ала така и не успяха да предизвикат отклик у техния най-млад спътник.

Сменяха темите почти толкова бързо колкото чашите с алкохол; ту ставаха подозрително сериозни, ту отново избухваха в задавен смях в синхрон с плавно движещия се кораб, понасян от непрогледното море, чиито вълни обаче постепенно издигаха все по-нагоре временните му посетители и ги сваляше с нарастваща скорост. Най-възрастният от тях тъкмо повдигаше малката чашка, ухаеща стабилно на спирт, към тънките си весело извити устни, ала съдържанието й се озова в пазвата му.

-  Бива ли такова нещо!? – оплака се той, но все така със замаяна радост и взе да търси нещо, с което да попие миризливата течност по дрехите си.

Петър беше на около петдесет годишна възраст, не особено висок на ръст, с голямо тегло и обръсната глава. Той бе душата на всяка компания – изключително шумен (както се и предполага), с твърде много изтъркани и при това крайно перверзни шеги под ръка, както и непохватен, но поне сам се подиграваше със себе си преди останалите да го направеха.

Той бе, така да се каже, типичният „български“ мъж: работи упорито, гледа винаги напред, а в домашни условия се възприема като господаря на къщата, поради това че изкарва най-много пари и се грижи за прехраната на останалите, очакващ всички в къщата да му слугуват. Въпреки това разбира се добър по душа и винаги готов да се притече на помощ за роднини и приятели, едно от качествата, поради които останалите го ценяха високо като човек и пренебрегваха останалите „недостатъци“. – Абе, тя тази ракия да не е безплатна, че така да я изсипвам?

-  Петре, това е знак отгоре, че прекаляваш! – обади се Ангел, който му седеше отдясно, и го потупа леко по гърба с лявата си ръка, докато с другата му подаваше вече една изпоцапана кърпа.

Той бе втори братовчед на Никола, на четиридесет и три годишна възраст, като рождения му ден бе едва преди седмица. Външно можеше да се опише като пълната противоположност на Петър, беше висок и прекалено слаб с твърде изпито лице, покрито с леко сивкава брада, придаваща му особена плътност. В насъбралата се компания сега, поне от тези с чаши в ръка, той бе най-сдържан от всички и просто се наслаждаваше на разговорите, веселбата и бъдещия риболов, който им предстоеше, тъй като след ден бе Никулден. – Свети Николай ни гледа и нарочно разклаща морето, че да се поспрем – продължи той, но естествено не с назидателен тон, напротив.

-  Па, да дойде да му сипем и на него! – възкликна Петър и вдигна чашата нагоре към вече облачното небе сякаш от там самият Свети Николай правеше същото. – Ай, наздраве!

Вълните обаче отново накараха алкохола да се разлее и новообразуваните преувеличени възклицания изкараха Никола от транса, в който бе изпаднал, карайки го да се възмути още повече. Той просто ги погледна, издиша и пожела да се удари по челото, но се въздържа. Големият му братовчед го бе измъкнал от рутинното му ежедневие, наситено единствено с храна, спане, работа като един най-обикновен сервитьор и видеоигри.

Дори той не знаеше защо се бе съгласил на настойчивата покана, дали бе от желание за бягство от скуката, дали от жив интерес да плава и да лови риба, нямаше никаква представа, но сега просто искаше да скочи в морето и да се удави от досадните им разговори и пошло държание. Не бе като самият той да не обичаше да пие, но току що осъзна, че компанията е от изключително значение за него. Не че той беше част от каквато и да било компания, тъй като почти нямаше време (извинение за липсата на желание) да се вижда с когото и да било.

Просто храна, спане, работа и безкрайни часове пред компютъра. Всичко останало му бе безразлично или досадно. Чувстваше, че вече бе късно за промяна и се бе подготвил за бъдещия си живот, изпълнен с още работа и (надяваше се) семейство, за което щеше да работи.

-  Ангеле, ти нямаше ли негова джобна икона, бе? – обади се третият от по-възрастните.

Това бе Ивайло, почти на възрастта на Петър и заклет привърженик на риболова – неговата единствена и най-голяма страст; всъщност корабът бе негов. Можеше да се каже, че дните преди Никулден бяха вероятно най-вълнуващите за него, било то, заради това че правеше това, което най-много му харесваше, или че после печелеше добри пари, а по-скоро и заради двете. Тази негова мания обаче го раздели със съпруга му преди години, но поне намираше утеха в изгревите, когато отиваше да лови риба. – Или беше на нашия верен водач, който в момента ни превозва? Ей, бай Василе, да не заспиш!

-  В мен е, в мен е – успокои го Ангел и я изкара, слагайки я точно по средата на кръга, който бяха образували с телата си, но тя се плъзна по гладката повърхност и отиде право при Никола.   

-  Ама, че ти сериозно ли? – чу се най-накрая гласът на младото момче, което с раздразнение я върна обратно на братовчед му.

-  Ей, Никола отива при Никола! Браво, бе, Ангеле, добре, че взе бра'чед си и той да ни пази, че тъй като гледам, буря идва – рече Ивайло и се огледа леко притеснено наоколо. Плаваше от твърде много време и инстинктите му бяха добре настроени за подобни явления. Не му харесваше особено положението и скоро щеше да им предложи да слизат долу да пият на спокойствие.  

-  Ще пазя аз…баба си! – възкликна саркастично младият Никола и това изобщо не се понрави на Петър, който се настройваше лошо срещу всекиго, който нарушаваше веселите обстановки. Досега гледаше да си премълчава за начумереното държание на по-малкия братовчед на приятеля му, но търпението му бе скъсено от количеството алкохол, което прие, и сега пиянската му усмивка веднага изчезна, стрелкайки го косо с поглед. В следващия момент обаче се сети колко много Ангел държеше на Никола и колко го обичаше и се грижеше за него особено след смъртта на майка му, и реши и този път да преглътне желанието си да го сложи на мястото му, при което взе, че изпи още една глътка, но без да го изпуска от очи.

-  Я, вземете му намерете едно момиченце да го ощастливи малко! Ангеле, несериозна работа – каза този път с фалшиво весел тон, след като отпи от малката чашка, която едвам се виждаше дебелата му ръка. – Никола, значи само казваш и ти намирам някоя с ей такива големи –

-  Не, мерси – отсече го равнодушно той и реши отново да върне погледа си към небето, забелязвайки, че повечето звезди бяха скрити зад гъсти облаци.

-  Ех, Никола, Никола, помня, когато майка ти беше избрала това име за теб -   изведнъж подхвана Ангел, докато гледаше някак си меланхолично малката икона, побираща се в ръката му. – Сигурно се е надявала, че ще бъдеш добър и закрилящ именно като Свети Николай Чудотворец.

Никола най-накрая престана да вирее из облаците и заби рязко очи със сбръчкани вежди отгоре им в своя братовчед. Споменаването на майка му предизвика отдавна забравено усещане у него, което си мислеше, че времето вече го бе заличило, оставяйки една пустота след себе си, но сега като че ли се възроди отново и започна да бушува заедно с вълните край тях.

-  Значи щях да я разочаровам, ако беше тук – рече с горчивина. – Както и да е… без това не вярвам в такива глупости. Никулден е толкова глупав и ненужен празник. Всъщност, повечето са такива. Това са просто дни, в които забравяме за съвсем малко грижите от неспирната работа, почиваме си, отдъхваме и накрая пак се връщаме, за да се тровим ежедневно в глупавата рутина на живота.

-  Животът е много повече от това, Никола, просто още нямаш достатъчно опит, за да го разбереш. Той е едно чудо сам по себе си, както и всяко едно нещо в него. За майка ти, ти беше нейното малко чудо и винаги ще си останеш. Нея вече я няма, но съм сигурен, че ти продължаваш да усещаш любовта й всеки един ден. Не бива да се отчайваш от света, та аз виждам в погледа ти потиснатото ти желание да му се насладиш, но сам се спираш. Виж, огледай се, ти си насред море с бушуващи вълни, под безкрайно небе и с другари. Какво още искаш?

-  Спри… просто спри… - прошепна Никола без да осъзнава, че очите му са насълзени.

-  А ти започни, Никола. Започни да се наслаждаваш на чудесата и започни да правиш такива. Заложено ти е по рождение.

Ненадейно се изсипа пороен дъжд и това накара мъжете да подскочат от местата си, но корабът продължи да се клати, при това още по-силнo, и ги накара да затанцуват по палубата. Този, който го управляваше започваше да губи контрол и да се паникьосва.

-  Времето трябваше да е хубаво, какво става? – запита тревожно Никола и премигваше учестено от навлизащите капки в очите му. Той, както и останалите, трудно пазеха равновесие.

-  По дяволите, има много кекури! – изкрещя Ивайло, но преди да подкани останалите да се приберат в каютата, се случи това, от което се страхуваше най-много в този напрегнат момент. Сблъсък.

Корабът се разлюля и мъжете се стовариха върху хлъзгавата повърхност на палубата. Бързо установиха, че ударът не беше особено силен, но трябваше незабавно да разберат да не би да има сериозни щети. Нуждаеха се от време да раздвижат телата си, но дори след като успяха им беше трудно да пазят баланс.

-  Трябва да влезем вътре! – извика Ивайло и побягна към каютата, като другите всячески се опитаха да го последват.

Останаха шокирани обаче от гледката на бързо пълнещото се с вода помещение. Усетиха как корабът започваше постепенно да се накланя.

-  Спасителните жилетки! – извика отново Ивайло, напълно подготвен за такива ситуации. Останалите се съгласиха с него мълчешком, изцяло доверявайки му се. Освен един.

-  Не, трябва да запушим с нещо дупката! – рече настойчиво Никола, но другите бяха готови да го завлекат насила при тях и да му сложат спасителна жилетка. Той бързо разбра техните намерения и без да му мисли много, просто скочи във вече почти пълното помещение.

-  Никола! – изкрещя зверски братовчед му, чийто опит да го хване остана неуспешен.

Техните крясъци останаха заглушени за Никола, който в момента издирваше нещо, което да натъпче в отвора. Пред очите му хвърчаха най-разнообразни вещи, които успяваше да различи благодарение на все още работещите лампи. Повечето бяха малки и твърди и започна да търси някакви дрехи или завивки. Той най-накрая успя да ги набележи, ала водата го избутваше прекалено силно и колкото и да махаше с ръце и крака, нейният напор успяваше да предотврати движенията му. Опитваше и опитваше, псуваше на ум ожесточено, но накрая просто се отказа и се остави на водата да го завлече. Той изпусна най-накрая всичкия въздух през носа си и изведнъж мехурчетата пред лицето му бяха заместени от някакъв предмет. Иконата, която го удари рязко в главата и сякаш разтърсен не толкова от удара, колкото от самата нея, като че ли нещо в него успя да се преобърне и положи последни усилия да намери изход от проблема. В този миг забеляза възглавници и одеяла и просто сграбчи каквото успя да хване, насочи се с последен напън към отвора, запуши го и успя да спаси себе си и най-вече останалите.

Автор: Пламена Петрова

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, община Бургас, "Черноморски риболов" АД, Медицинска лаборатория "ЛИНА", Синхрон-Спорт, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.