Погледнах нагоре и смръщих вежди. Гъстите, дебели облаци се влачеха тромаво по мрачното небе. Черните тела на враните се виеха в кръг и отвреме- навреме в далечината се чуваше лая на някое куче, което се беше изгубило из гората. Тежък и влажен въздух се настаняваше все по- дълбоко и по- дълбоко в дробовете ми с всяко следващо вдишване. Миришеше на земя и есен. Идеалното време за риболов.

  • Ще вали, така като гледам.
  • Може.
  • Нищо, добре е за рибата. – Вуйчо ми каза и хвърли пак въдицата.

Кимнах мълчаливо и очите ми проследиха къде пада стръвта. Оставихме примамката и зачакахме. Мъглата се стелеше ниско над дърветата и имах чувството, че влагата се просмукваше в косата ми, а дрехите ми започнаха да натежават. Тогава се взрях в тинестата вода.  Обратно ме гледаха същите очи- тези, които още от както бях на десет и идвахме тук шареха по повърхността на езерото и мислех, че ще са достатъчно бързи, за да набележат плячката. Пак те- просто вече лицето принадлежеше на възрастен. Отнякъде се чу вой и в главата ми изплуваха още спомени за миналото и за баща ми. За първия път, когато ме взе с него на лов и на разходка в гората. За планината такава, каквото той ми я разказваше.

  • Прицели се добре-  беше казал.

Спомних си как вдигнах пушката, толкова беше тежка тогава, почти колкото дрехите, които носих- и се прицелих.

Броях на ум до три. После започнах отначало.

  • Недей да се колебаеш. – неговият глас казваше тихо и спокойно- Аз нали съм тук.

Хайде.

И все ми напомняше, че не трябва да позволявам на ръката ми да трепери. Никога. Не само когато съм изправена пред нещо непознато- не трябва да позволявам страха да ме води.  Същото било и като вървим по непознати пътеки- понякога не знаем къде ще ни отведат, но това не значи, че не трябва да ги последваме. Казваше, че с морето е още по- вълнуващо.

  • Един ден- обеща ми последния път като бяхме за риба- ще те заведа на морето. Да

видиш там какви страшилища хващаме.

Помня колко се развълнувах. Сънувах морето всяка нощ след това и си отбелязвах на календара в кухнята колко дни остават докато идем на черноморски риболов.

Така и не отидохме. Няколко месеца след това баща ми се разболя. 

  • Май не кълве нещо- вуйчо провери въдиците и си затърси цигарите.
  • И без това трябва да тръгваме скоро, - казах, - другите ни чакат.
  • Да чакат. Може да останем още малко, има време.

Понечих да отговоря, но нещо във водата се размърда и дръпна кордата.

  • А, не. Чакай! Хванали сме нещо.

Направих крачка напред. После друга.

      Студеният вятър ме прониза , когато стъпих на мекото дъно на езерото и краката ми потънаха в тинята. Тръпките от студената вода запълзяха нагоре въпреки ботушите, които носех и сковаха краката ми. После още тръпки запъплиха нагоре, докато не стигнаха ръцете, китките, пръстите ми.

  • Ама тя наистина е много голяма- Вуйчо ми подвикна някъде зад мен.  –

давай, твоя е.

     Извадихме я до брега. Рибата се гърчеше и мяташе неуморно. Не от страх-  животните не ги е страх в такива моменти– а защото нямаше да се предаде. Дори накрая.

  • Дали да не я пуснем- предложих и преди да получа отговор, ноктите, които бях

впила в хлъзгавото тяло на рибата се отпуснаха и тя се върна обратно във водата.      Отначало не мърдаше. Изглеждаше така, сякаш за първи път се намокря и за момент си помислих, че може да сме закъснели. Приведох се леко, а рибата направи разко движение и изчезна с плясък някъде в мътните дълбини. Вуйчо ми ме погледна учудено, но изражението на лицето му бързо се замести от широка усмивка.

  • Знаеш ли, баща ти щеше много да се радва да те види пораснала вече.  
  • Не знам, сигурно. - усмихнах се и аз, но по- тъжно-  Дали да не тръгваме вече

наистина, да не стане късно?

Вуйчо ми кимна. Събрахме си нещата и се отправихме към колата.

Откакто баща ми почина, идвам на това място всяка година- има едно много малко езерце, ей там, в любимите Родопи, което никой вече не помни. Не знаеш че е там- вървиш си сред безброй високи и достолепни дървета, които са там от началото на света, а те в един момент се отдръпват и ти разкриват водата. Моят баща повече би се зарадвал да ме види тук в деня на годишнината, отколкото някъде другаде. Догодина на този ден планирам да отида до морето.

Преди си мислех, че баща ми повече е искал да има момче-  и че затова като бях малка все ме водеше за риба с него. После разбрах, че единственото, което е искал, е било да ме научи и да ми предаде всичко, което знае; за онези неща, които човек може да разбере само когато е сам сред природата.

Никъде другаде- изправен срещу сили, много по- големи и стари от самия него.

Автор: Евгения Динева

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 12-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, бургаският народен представител от ДПС Севим Али, както и: