Първан Живков бе от хората, на които името отразява идеално характера. Родил се седмаче, той обичаше не просто да живее в този свят, а и да се състезава с него. И да печели! Една игра, в която не можеше да допусне да сгреши.

След като вдишва първата глътка въздух, от гърдите му излиза един единствен стон. Повече от това щеше да е слабост. Поне така разправят близките му връстници, чули историята от неговата баба. Дали е просто от онези преувеличени истории на възрастните, или е било наистина така, няма значение, защото Първан не веднъж доказва своята сила и борбеност. Едно е сигурно – той е единственото седмаче, родено в болницата на малкото крайморско градче, за което лекарите са били на 100% сигурни, че ще оцелее без никакви усложнения.

Детството на Първан протича с много плам и фантазия. Няма игра, в която да не е победител, а за да поддържа интереса си добавя все нови и нови правила. Така например в „стражари и апаши” добавя „индианци”, вдъхновен от романите на Карл Май, които ако те докопат те изкарват извън играта. В класическата „жмичка” се появяват помощници на човека, който брои, а в „народната топка” консулите стават четири – на кръст.

През тези години в него се заражда любовта към морето. Търчи с босите си нозе по златистите песъчинки и с часове издирва разпиляното пиратско съкровище, състоящо се от интересни и красиви мидички. Научава се да плува и безстрашен пори черноморските вълни, като делфин. Когато му подаряват първата въдица е едва девет годишен. Първан скача радостно и няма търпение да отиде на кея да лови попчета. Като с всяко начинание в живота и тук усвоява новите похвати и техника и прясната риба става част от всекидневното меню. Връзката му с морето се затвърждава окончателно, когато изненадва в пети клас и учители и роднини със стихотворението „Морето, моят втори дом”. Там малкият мечтател римува „сребриста чайка” с „любяща майка”. Толкова голяма е обичта му към тази безкрайна синя шир с втъкани златисти нишки слънчев отблясък.

Първата му целувка е на същия този бряг сред песента на прибоя. Във втори курс е строен младеж с меки къдрави коси до раменете и изпълнен с живот искрящ поглед. С едната ръка прегръща своята любима, сгушила глава върху стегнатата му гръд, а с другата сочи към небесния свод. Описва бъдещето, как докато порасне и създаде семейство, вече няма да има по света войни, човечеството ще осъзнае, че различията не са проблем, именно те правят света ни пъстър и уникален, а и въпреки тях ние всички сме хора, всички имаме сърце, което да тупти, всички имаме по два крака, две ръце и две очи, които да се пълнят със сълзи, когато страдат, всички имаме съзнание и душа, всички изпитваме любов, тъга, щастие, всички сме еднакви, независимо от цвят, религия и обичаи. Така си представя бъдещето и вдъхновено го рисува на приятелката си.

Отново с морето споделя и първото си разочарование в любовта. Сякаш природата усеща неговата мъка, защото навън завалява проливен дъжд. Първан стои на вълнолома и наблюдава как надигналите се вълни мощно се разбиват в наредените бетонни таралежи. Тътенът кара сърцето да се свива, за да подскочи нервно, а пръските политат с метри нагоре, сякаш са природен шадраван. Въпреки смъртоносната сила, която демонстрира Посейдон, Първан не се страхува. Той се чувства пречистен и се прибира с усмивка.

Верен на себе си избира да следва Висше образование в големия град със специалността „Риболов и далечно плаване”. Там по време на една сбирка със състуденти из общежитията се запознава с Елена – бъдещата му съпруга. Допадат си от първите разменени приказки. Дошла от дълбоката провинция, тя търси реализация на пъстрите си мечти. Желае да стане цигуларка и да изнася концерти в столичната филхармония. Любим композитор и е Чайковски, с неговите сложни и изпълнени с любов творби. Първан обаче предпочита Вивалди, счита музиката му за по-цветна и жизнерадостна.

След казармените години, където към професията си добавя и званието помощник капитан, с Елена сключват брак. Преместват се да живеят в родното му крайбрежно градче. Малко след това жена му е вече бременна. Налага се да започне сигурна работа и се обръща за помощ към стария си другар – морето. Шест години подред плава по различни риболовни и транспортни курсове. Лови крабове из ледените води на северния океан и за малко не загива в тази зловеща пустош, но земният му път не е изминат. Преплава Панамския канал, заобиколен от екзотични тропически гори, от които се носят крясъците на палави маймуни и пъстри птици, а местните латино-американки лъжат мъжкото око с формите на тялото си; посетил Египет, САЩ, Китай и опознал културите им. Но има нещо, което го притеснява и връща към България. Това е жена му и растящата му рожба. Изправя се пред най-големия си кръстопът – да избере любовта към плаването или да избере любовта към семейството. Елена загърбва мечтите си заради семейството, сега е негов ред. Започнал нова работа, по-ниско платена, но това за него няма значение щом е близо до любимите същества.

Първан Живков често обича да ми повтаря: „Момчето ми, живота е едно голямо състезание. Цял живот се състезаваш в него. Ето, когато се родиш опитваш да извоюваш позицията си на игралното поле. После се бориш за одобрението на възрастните, стремиш се да си първи в научаването на азбуката, на числата. Бориш се за изграждането на първото и на бъдещото приятелство, състезаваш се с другите за сърцето на своята любима. Работата и тя е състезание: гониш часове, гониш норми, гониш продукция. Родителството е една надпревара с детето; цялата Вселена е едно състезание. Стрелките на часовника се гонят, нощта преследва деня, планетите бягат по своя дълъг път. Самото божествено сътворение е състезание на група клетки. Помни момчето ми и се стреми да бъдеш пръв в тази надпревара. Няма значение колко трудно е препятствието пред теб, ти трябва да излезеш победител. Трябва да не загърбваш мечтите си, освен за по-висша цел. Трябва да имаш вяра в света, колкото жесток и безнадежден да изглежда. Той е само едно състезание и ти самият имаш силата да промениш правилата. Помни момчето ми, ти трябва да си победител, но избирай правилното състезание. Бори се за доброто на света, бори се за правдата и любовта, защото избереш ли покварата, състезаваш ли се с нея, дори и пръв, ти си загубил състезанието.”

Първан Живков живее, носейки в сърцето си тази философия. Може да се каже обсебен от идеята за състезанието, той играе играта наречена Живот. Създава трайни приятелства и печели уважението на своите съграждани. Винаги отзивчив и готов да помогне, винаги любезен. Той не губи връзката си с морето: лови риба, плува с километри, а в бъдеще споделя вълшебните си мигове с децата и внуците си. Само веднъж съм го чувал да се оплаче. Съдбата му отреди инсулт. Лежи в болницата и от устата му излиза едва доловимо: „Няма да умра преди да се сбогувам с морето!” Изписан е с подобрение без сериозна парализа. Издава го само слабо приплъзване на левия крак.

Всичко изглежда добре допреди два дни. Дали е предусещал нещо или е просто съвпадение никой не знае. Първан вади добре запазени, но пожълтели от годините листи, изписани на пишеща машина, намира малко листче и допълва ръкописно няколко думи.

Ранна утрин е и гъста мъгла се стеле навън. Той излиза и се отправя към стария пристан, където завързана го чака малката му лодчица. само пазача го вижда, поне така казва: „Сънен ли бях, ракийката от снощи ли ме държеше, но в мъглата видях привидение. Пристъпваше тежко и гордо, като исполин. Докато премигна и се изгуби.”

След няколко часа морето изхвърля преобърнатата му лодка.

…

За всички ни е тъжен повода по който сме се събрали тук. Тази кратка история описва бегло починалия Първан Ангелов Живков, но в нея се съдържа всичко – жар, любов и възгледи, останали на заден план от любовта и жарта, които даряваше на нас, неговите близки, неговото семейство, неговите приятели, но именно това е истинският Първан.

Но нека оставим душата му да почива в мир. Ще завърша с това, че дори усетил края на живота си, той до последно се състезава със смъртта и я победи! Листовете, които остави, представляват пъстра автобиография, към която избира да добави едно единствено изречение: „Знаем как да умрем, но трябва да се научим да живеем!”

Мир на светлата му памет.

 

Автор: Деян Емилов Димитров
8.