(писмо до моя приятел - морето...)
Денят смирено се оттегляше в покоите си...
Чистачките ритмично отмятаха ситните капчици декемврийски дъжд.
( Un-Break My Heart) Защо тази песен, защо - някой някъде сега плаче...
Уж навечерието на Коледа, а виждам само тъжни хора...
Пазарят си за празниците, пълнят си багажниците, а са с толкова празни очи...
И аз като тях...
Как преобърна мислите ми тази песен...
Но някъде далеч-далеч в древността са се появили първите човеци -зидарите.
И така, че и до днес...
На тях дължим всичко за цивилизацията ни.
Изчезнат ли зидарите, светът вече ще е населяван от човекоподобни от нов тип.
Но природата или Господ си знаят работата, появили са се и моряците, че и винарите...! Щото какъв свят щеше да е без веселба и песни, а...?
Налейте си чаша вино като моряците! Аз вече го направих.
Моряци, любов, раздяла, тъга, копнеж по брега.
Това е толкова често срещано явление в морския град - защото всичко и всички са свързани с морето.
И в моя дом е така.
Беше краят на март, вечерта след единайсет излязох, както често правя, да повървя по брега, по мокрия пясък, където морето и брегът вечно спорят на кой принадлежи вечността... Ту се карат, ту се милват, ту се бият, а после уморени се любят, че и заспят чисти и непорочни, точно като в самото сътворение...
Вървях по отражението на луната, която фините и нежни вълни постилаха пред мен.
И си мислех за моето момче: моряка-капитана...
Беше тръгнал преди няколко дни и знаех, че сърцето му се раздира от мъка...
Надпис под стъпките ми, който вълните грижливо опитваха да запазят във вечността, половината още личеше...
Подминах с лека усмивка и за миг нещо преобърна сърцето ми...!
Видях себе си, на моето си място, където съм бил стотици пъти...
Къдрокосо слабо високо момче и малко фино момиче, което му бе увиснало на шията...
като най красивото нещо, което е създал Бог...!
„Колоната“- автор на тази малка скулптора от бронз е един невероятно добър човек, Оги.
Тихо минах край себе си, за да не оскверня мига...
После седнах на първата пейка, почти докъдето стигаше прибоя и написах първия куплет от песента, за която исках да ви споделя. Дойде ми с мелодията и думите, без да съм го търсил, с мажорни акорди, а някак си баладична и минорна...
(Ще напиша на мокрия пясък
две думи с удивителен знак,
за да помнят вълните с отблясък,
че е имало влюбен моряк...)
Но песента напираше в мен, а синът ми - капитана беше на другия край на света...
Не, не можех да спра дотук и да кажа на морето, че някоя друга вечер ще допиша песента.
То я поиска от мен, а аз никога не съм предал приятел, а то толкова ме разбира и ми е най-големия приятел...
Продължих...
(И луната на никой не казва
милиони години море,
че е криело в своята пазва
нежни думи с моряшки ръце...
Солен е гласът на сълзите
и раздялата носи тъга
в тоя тайнствен свят на мечтите
с аромат на любима жена...
А съзвездия в син отпечатък
от вселената - приказен знак,
все нашепват в съня на моряка
южен спомен от бургаския бряг...)
Да, дойде ми отвътре както се казва,
но като че ли нещо и липсваше на песента...
Море, моряци, любов, раздяла, тъга...
оставих нещата така...
До тази есен, когато случайно се озовах на една приятелска среща на рибари в град Царево.
Беше на самия кей и там едно момче свиреше и пееше толкова хубаво и все моряшки песни...
И аз ги поздравих с моята песен и някак си се появи и рефрена...
(знам, знам някъде там
има за двама бряг...
там, там някъде, знам-
ще се прегърнем пак...)
Мислех си за онази песен, с която започнах, за „Колоната“ на Огнян Петков -моя приятел, мир на праха му... и онази негова мечта да я направи в голям размер от мозайка, някъде до морето. Точно както повечето от нас - бургазлиите сме били... и колко ли пъти са писани онези две думи с удивителен знак...!
-само морето знае.
Автор: Георги Тодоров
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и:
