Гледаше и не вярваше на това, което виждат очите й. Там, на собствената й тераса, някаква непозната жена развяваше русите си коси!
Светът на Екатерина се срина за секунда. Цялата империя рухна в краката й – нейният свят, който тя смяташе за най-устойчивата крепост, строена някога.
…
Екатерина бе величествена като името си. Също толкова царствен бе животът й в този аристократичен крайморски град, в който се беше родила и упорито не напускаше, за да остане в статуквото си на първа сред свои. Не че живееше като кралска особа – никой не й поднасяше наготово благата на живота; но властта, която имаше над близки и околни, я приравняваше в очите им до ранга на истинска могъща владетелка на живота и света им. Това, което имаше, беше постигнала сама – разбира се, осребрявайки активите на фамилията и предшествениците си. Баща й беше продал нивиците на баба й в запустялото блатясало землище край града на гръцки предприемачи и сега там се издигаше голямото сдание на бляскав някога мол. Екатерина не съжаляваше за земите си и пропуснатата възможност тя самата да притежава мол – огромният търговски център беше фалирал и седеше запустял насред бурени и миризми от близкия краварник, докато крупната сума от земята под него беше безвъзвратно потънала в джоба й и беше оползотворена по далеч по-ефективен начин. Майка й беше изнамерила далечен братовчед-предприемач, построил едни от най-луксозните сгради в центъра на града. От него съвсем изгодно, по роднински, сиреч с тройна надценка (все пак не петорна, да се има предвид!), Екатерина купи няколко луксозни имота. Това, което направи с тях, въобще не съвпадаше с общоприетата логика. Екатерина не вложи цялото си останало състояние в скъп испански теракот и паркет от африкански баобаб, с които да обзаведе новопридобитите си палати и да се настани като истинска императрица в тях. Напротив – поръча подбрано с вкус, но сравнително евтино довършване на жилищата и с помощта на една от многото руски агенции за недвижими имоти набързо пласира придобивките на десеторна цена. С парите купи още имоти от братовчеда и постъпи по същия начин. След това завъртя цикъла още няколко пъти, докато най-накрая реши, че би могла да устрои и за себе си едно чудно уютно гнездо, в което да създаде семейство. Разбира се, по собствен модел и правила.
Пейчо беше тихо момче от блока, в който живееше като малка. Хрисим и добре възпитан, той криеше в себе си доброта и покорство. Това никак не го правеше смотан – напротив, около него се въртяха едни от най-миловидните момичета от махалата. Пейчо, който правеше впечатление на свитичък, така и не посегна към тях – той тайно беше влюбен в Екатерина още от детската градина, когато тя делеше с него най-хубавите си кофички и лопатки в пясъчника. От тогава до двайсетте им години Пейчо търпеливо чакаше Екатерина – първо „да пораснат”, после да разлюби нахаканите мъжкари от квартала, и накрая да благоволи да го допусне до себе си веднъж след като е забелязала достойнствата му – а именно неговата вярност и обожание. Благоприличието изискваше да походят малко и да се опознаят, макар че Пейчо беше ясен като бял ден за Екатерина. Тъй като той не се вълнуваше от изкушенията на нощния живот, а и тя не се чувстваше комфортно да замени пред очите на града класните алфа мъжкари с кротък и леко незабележим спътник, те прекараха любовния си период в занимания по вкуса на Пейчо – в закътания уют на скрити морски заливчета по Черноморието, а най-добре и на няколко километра от всичко живо, насред морето, в моторна лодка, където Пейчо ловеше с въдичка сафрид за своята Катя и вечер на брега го чистеше и печеше на романтично стъкнат на морския бряг пясък. И така след като Екатерина най-накрая се наживя и находи, тя подходи практично и по държавнически – прибра си Пейчо за благоверен съпруг да благуват в добро и още по-добро, подсигурено от нея самата, с неговото присъствие и покорство. Една кралица се нуждае единствено от верни поданици и от нищо друго – тя останалото си го има!
От онзи момент минаха десетина години и Екатерина и Пейчо битуваха мирно и тихо в семейното си жилище в луксозна сграда с модни магазини на партера, чиито витрини с реалистични, скъпо облечени манекени привличаха погледите на заможните дами в града. В семейното си гнездо близо до крайбрежната алея те отглеждаха двете си деца – наперено момченце, което беше по-скоро продължение на майка си, отколкото наследник на баща си, и кротко сладичко момиченце, добричко и хрисимо като таткото. Децата обичаха да прекарват време с баща си, който даваше мило и драго за тях. Той непрекъснато ги изненадваше с някоя екскурзия през деня, когато майка им изпълняваше своята делова програма. Водеше ги из близките градчета, разхождаше ги из любопитните природни забележителности, а лятно време, когато морето беше спокойно, ги извеждаше с лодката в залива, ловеше им рибки и им разказваше за срещите му с майка му в същата тази лодка, насред същия този залив, когато е ловял рибки за своята Катя и вечер й ги е печал на огън на морския бряг. Привечер излизаха на брега, но бащата не стъкваше огън за децата си на брега, за да им изпече рибки. Той носеше цялата риба вкъщи, чистеше я търпеливо в кухнята и я печеше на електрическата скара на терасата, на която после неговата Катя щеше да си я хапне вкусно-вкусно.
Пейчо имаше стабилен бизнес с автомобили под наем, който обслужваше предимно клиентите на Екатерина. Не че не беше способен да съществува и без нея – просто този щастлив съпруг не си представяше, че няма да живее без да й служи. Всъщност той предпочиташе тъст му да движи нещата в гаража, любезно подавайки му разпоредби кое как, а той самият да се върти вкъщи, обгрижвайки децата и готвейки вкусни вечери за тях и за своята кралица. Това не го приравняваше в никакъв случай до мъж под чехъл – в края на краищата два пъти седмично пристигаше леля Надка, която се грижеше вместо него за чистотата вкъщи. Самата Екатерина почти през цялото време стоеше в офиса си в луксозна постройка на една пряка от дома си, през чийто прозорец виждаше терасата на жилището – обширна територия, на която Пейчо беше разположил плетена градинска мебел и люлка, на която Екатерина се настаняваше сутрин преди работа с първата си за деня чаша кафе и сочния сандвич за закуска, приготвен от мъжа й. Терасата беше чудна – обширна и с романтична гледка едновременно към морето и града. През целия ден гларуси летяха в небето над нея и често кацаха на парапета й в търсене на плячка. Екатерина харесваше ентусиазма им за оцеляване и ги оставяше да посещават терасата й. Разбира се, не можеше да остави храната си без надзор, тъй като те разграбваха всичко за секунди. Затова тя здраво държеше сандвича си в ръка сутрин, а вечер, когато Пейчо нареждаше масата за вечеря отново на терасата на въздух и гледка, някое от децата оставаше да пази, докато родителите излязат и заемат местата си по столовете.
Офисът й се появи веднага след жилището и малко преди Пейчо, също толкова планирано и обмислено, за да обслужи живота й по абсолютно правилния начин. От него императрица Екатерина управляваше своята империя – тя продаваше луксозните нови жилищни сгради в града и по близките черноморски курорти, а в свободното от правене на пари време се грижеше за фамилията си по интернет, поръчвайки луксозни вещи и услуги. Три пъти годишно, и то извън бизнес пътуванията, тя ходеше на почивка със семейството, които шумно оповестяваше във фейсбук с надлежен репортажен материал. Всичко беше обмислила Екатерина, само едно не беше доизмислила. Нещо съвсем дребно, но то така дразнеше – разположението на офиса.
Беше идеалното място! Беше на равно разстояние от главната улица и морето, в най-луксозния жилищен и офис район на града. Освен това беше на метри от вкъщи. Винаги, когато имаше нужда, тя можеше да си иде или да дойде. Само това проклето изложение, което позволяваше на следобедното слънце да влиза през широкия прозорец и да я пържи до края на работния й ден, правеше престоя й на бюрото непоносим! Разбира се, една толкова банална причина не би могла да й вгорчи живота, и тя бързо реши проблема с изключително функционални офис щори с безброй тънички ламели, които се отваряха и затваряха с едно врътване на пръчицата, висяща от рамката им.
А Екатерина се застояваше в офиса. Не че толкова беше изкушена от правенето на пари – тя вече имаше достатъчно. По-скоро поддържаше стандарта, а за това в наши дни не се изискваше много усилие. Изпълнила житейския дълг към себе си, или с други думи – създала семейство и родила две деца, Екатерина усещаше, че домашният живот и вечно присъстващият в личното й пространство мъж я отегчават до смърт! Да се каже, че не го обичаше и, не дай, Боже, не обича децата си, не беше правилно – о, тя ги обичаше! Обичаше и трима им безумно и само ако нещо застрашеше някой от тях, то тя бе способна да обърне света! Но просто рутината беше започнала да я пристяга като неудобна обувка в горещ летен следобед и тя търсеше достойно оправдание да се освободи от бремето й. Именно финансовото добруване на това чудно семейство беше чудесна причина за това и тя се отдаваше на това добруване с всички сили и цяло сърце! И тъй като тази любов не кореспондираше по никакъв начин с отегчението от фамилията, то тя я прикриваше умело от себе си с непрекъснато висене в офиса. През деня тя често се чуваше с Пейчо и умилително се интересуваше от семейството си. Така тя не изоставаше от живота на близките си и за всички всичко беше наред.
Леля Надка чистеше у тях в понеделник и четвъртък. В сряда и петък тя се прехвърляше в офиса на Екатерина и вкарваше ред в битовата част на бизнеса й. Най-много време леля Надка отделяше на щорите на прозорците. „Ма, Кате… де ги измисли тез щори, да им бърша по цял ден пръчките една по една…”, недоволстваше тя, докато прокарваше пръстчета, увити в парцалче, между безбройните им ламели.
Един ден леля Надка сложи ръце на кръста си и каза „Стига!” Тая няма да я бъде – стана ясно и за Екатерина. Леля Надка се разпореди и викна две момчета от гаража на Пейчо. Дойдоха с една стълба, свалиха щорите и ги отнесоха в гаража, където щяха да изпръскат всичките проклети ламели с водоструйката на автомивката. До тогава Екатерина разполагаше с цялата шир на своите офис прозорци и гледката към собствената й домашна тераса.
В началото ширналата се панорама дразнеше Екатерина. Беше й непривично да гледа така оголени прозорците на офиса си. Не след дълго тя свикна и гледката започна да привлича погледа й все по-често. Тя отклоняваше очи от монитора на компютъра си и се заглеждаше в дома си отсреща. Ето, виждат се завесите зад прозореца вкъщи. Вратата на терасата беше затворена – Пейчо не си беше вкъщи, беше й казал, че е с децата на риба. Терасата пустееше самотно, виждаше се само люлката, на която сутрин пиеше кафе и ядеше сандвича си. Няколко гларуса прелитаха наблизо в търсене на плячка, но бързо отминаваха, разбирайки, че няма какво да ги засити там.
По едно време завесата се раздвижи. Екатерина се усмихна потайно. Беше й много смешно, че стоеше в офиса си и наблюдаваше нищо неподозиращия Пейчо как шета из вкъщи. Явно се бяха върнали с децата от риболов и сега той ще изчисти рибата за вечеря. Ето, сега той отваря вратата и излиза на прозореца. Нейният Пейчо, който, макар и неинтересен, който не притежаваше магнетичността на лошите момчета от младежките й години, беше верният съпруг, който, също както праисторическите алфа мъже, ловеше риба, за да я нахрани вечер.
Пейчо снова между стаята и терасата още едно известно време. В един момент Екатерина изгуби интерес към неволния си шпионаж и продължи работата си. Това продължи около час, след който тя отново отклони поглед и очите й се спряха на терасата на дома й. Около терасата бяха започнали да се въртят гларуси. Все по-настойчиво те правеха пируети над люлката, а по-смелите пикираха, но страхливо отлитаха настрани. Държаха се точно така, както когато Пейчо оставеше на масата под открито небе някоя вкусна мръвка за вечеря. Промяната в поведението на гларусите се стори странна на Екатерина и тя се взря в терасата си. Там определено се случваше нещо. Взря се и започна да различава нови, непознати за нея обекти…
Гледаше и не вярваше на това, което виждат очите й. Там, на собствената й тераса, някаква непозната жена развяваше русите си коси!
Светът на Екатерина се срина за секунда. Цялата империя рухна в краката й – нейният свят, който тя смяташе за най-устойчивата крепост, строена някога. Верният, преданият Пейчо, който ловеше риба, за да я нахрани вечер, нея и децата им, беше с друга жена! Беше с друга, там, в техния дом! На терасата, на която сутрин й поднасяше първото й кафе вече десет години! Краката й се подкосиха, докато гледаше русата, вееща се на вятъра коса, настанила се не къде да е, а в люлката на терасата й.
Няколко минути Екатерина стоя почти бездиханна в стола си. Но не бе в характера й да остава така вцепенена, каквото и да се случваше на този свят. Тя трябваше да направи нещо, ако ще й да иде сега на тази проклета тераса и да улови на местопрестъплението тези двама подлеци – Пейчо и русата му мадама, която този мръсник беше довел в собствения й дом! Тя се изправи и въпреки треперещите си колене решително прекоси офиса си и трясна вратата му зад себе си.
Като насън Екатерина прекоси улицата, която делеше офиса от дома й. Лятната жега пареше кожата й, внезапно изложена на следобедното слънце. Подмина лъскавата витрина с нелепо реалистични манекени, облечени в скъпи дрехи, нахлу в хладното фоайе и започна неистово да натиска копчето на асансьора. Безупречно отзоваващ се всеки път, днес светлинният сигнал над вратите на кабината се сменяше непоносимо бавно. Тя, изпълнена с преливащата сила на див бяс в сърцето си, заряза асансьора и се заизкачва по стълбите. Докато стигне до своя етаж, гневът ни най-малко не се беше уталожил. „Мръсник! Животно! Свиня!”, просъскваше зачервена Екатерина, а очите й пръскаха мълнии. Пристигна на площадката пред вкъщи и яростно заблъска по вратата на дома си – въобще не се беше сетила да вземе ключовете си от офиса.
Не след дълго вратата се отвори, а насреща си тя видя изуменото лице на мъжа си. „Животно! Свиня долна!” – Екатерина се нахвърли с нокти върху същото това сащисано изражение пред нея. Пейчо само повдигна ръце да се предпази. Жена му го заблъска с ръце по главата, там, където успяваше да стигне неприкрита от дланите му част. Все още неразбиращ, Пейчо така и не продума.
Екатерина го остави и нахлу във вътрешността на жилището им. Миришеше слабо на печена риба. Аха, мръсникът все пак не е излъгал, че е ходил на риба! Само че не с децата, а с нея, с русата мадама! Която сега стои на нейната тераса, в нейната люлка, и яде от нейната риба! Нов прилив на бяс изстреля Екатерина през помещението и тя се насочи право към терасата. Рязко отвори вратата и излезе навън. Пейчо вървеше след нея, тотално объркан, и се спря насред стаята. Виждаше я през завесата. Виждаше как тя се насочва решително към люлката, как сграбчва русата коса, която се развяваше там, как я дърпа и как тя остава в ръката й…
Виждаше как Екатерина застива неподвижна за миг, с коса в ръката, и как след това бавно разглежда това, което държи между пръстите си. Около нея кръжаха грачещи гларуси.
Екатерина бавно се обърна и влезе с подкосени крака вкъщи. Лицето й, пребледняло и изопнато, виновно погледна Пейчо. Погледна отново плячката в ръцете си. Извърна вече насълзени очи към мъжа си, след това към двете си уплашени, сгушени едно в друго деца, на дивана в стаята. Не ги беше видяла до момента. В следващия момент лицето й се изкриви и конвулсивно потрепера, преди два реда сълзи да рукнат по него. През завесите на прозореца се виждаше люлката на терасата, отместена от Екатерина в пристъпа й на ярост.
В нея, в предизвикателна поза, стоеше пластмасов манекен, от онези, които стоят във витрините на магазина за дрехи в сградата им. Беше с гола глава, а около него кръжаха грачещи гларуси. Най-смелите от тях, усетили се непритеснявани от развяващи се руси коси, се спускаха стръвно към масата пред него и грабеха с нахалните си човки печен на скара сафрид от огромната купа, в която Пейчо поднасяше риба на жена си.
Автор: Гергана Стоянова
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, община Бургас, "Черноморски риболов" АД, Медицинска лаборатория "ЛИНА", Синхрон-Спорт, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.
