Невъзможно е да се определи къде започва снегът и къде свършва разярената му до бяло коса. Всеки път, когато кичурите от красива бяла пяна настъпват по брега, взимат със себе си още и още от накацалите нежни снежинки, сливайки се в едно. Всеки път, по-гладно и по-яростно, замята и открадва от неповторимото пухено одеяло. Надава вик, излиза, взима си и пак продължава ненаситно, решено да погълне всяка малка снежинка. И сега, почти на прага на успеха си, с един последен замах обхваща целия бряг, повлича със себе си всяка една частица от първия сняг, и се оттегля, за да събере сили за следващата порция снежец, чакаща го утре. Най-накрая може да си почине, най-накрая доволно, присъбира косата си, отстъпва назад и чака.

Да, това е то! Ей го, безкрайно синьо, с безжалостно неуморима бяла коса. Да, това е морето.

Междувременно, малко по-навътре на сушата, еуфорията от идващите празници завладява хората и настроението става леко приповдигнато. Непознати се сблъскват в тълпата, учтиво се извиняват, поздравяват се и вече не са непознати. Хора крачат забързано и се оглеждат за някоя изгодна оферта на павилиончетата в града. Днес, търговци и рибари са се събрали от близо и от далеч, за да изпълнят тези мини магазинчета в Созопол. Бурното и неприветливо море е подарило добър улов на рибарите и очаквано тяхната стока свършва първа.

    - Никола! – Загрубелия глас на местния рибар Георги разцепи въздуха в малкия му магазин като със секира. – Дай още от калкана. – макар и мъртъв сезон, съдбата се усмихна днес на Георги и той се прибра с приличен улов. – И две писии.

    - Сега ще донеса. – дочу се заглушено гласът на Никола иззад хлаилното помещение. Той е по-голямото от двете момчета в семейството и баща му му дава да работи заедно с него. На Никола, за разлика от други деца, му харесва да работи в магазин и като рибар. Усмивката му е винаги на лицето, когато обслужва клиентелата, а сега имаше и повод да се усмихне още по-широко. Излизайки от хладилното помещение, той забелязва слънчевото лице на чичо си и се втурва към него.

    - Честит празник, чичо Сава! – развълнуванияt глас на момчeто стресна високия мъж зад щанда.

    - Ник! Ела тук да те видя! – Никола не изчака втора покана, втурна се през тесгяха да отиде при лъчезарния си чичо. – Как си, момчето ми?

    - Ами...работя – въздъхна детето. – Ти ще дойдеш ли в нас утре?

    - Мога ли да пропусна!? – Сава се поизправи, изтупа леко палтото си, там където Никола беше опрял обувките си, и свали шапката си. – Жоро, мога ли да те помоля за една поръчка... за утре? – Георги кимна неуверено и изчака брат си да продължи. – Един приятел ме помоли да му намеря килограм прясна скумрия и се сетих за теб. Можеш ли да го направиш за утре?

Георги свирна звучно с уста и се заприготви да му откаже. Никола, обаче, изпревари баща си и отговори, че ще има рибата до утре следобяд. Видимо обнадеждено, момчето обясни, че ако и двамата с баща му отидат за риба ще успеят, но Георги отказва.

     - Няма как да наловим толкова скумрия за по-малко от ден. Та, аз едва успявам да наловя толкова калкан за два дни. Пък и... Ники утре има празник, мислех даже да затворя по-рано.

Сава разбиращо кимна и успокои брат си, че ще обясни на приятеля си. След това подщипна зачервените бузи на Никола и нахлузи шапката на главата си.

     - Ще се видим скоро, шампионе! Чао, брат ми. – високия мъж се обърна и си затръгва. На вратата се обърна и помаха на Никола преди да излезе. Момчето свали усмивката си и загледа баща си учудено. То знае, че поръчката е постижима, но защо баща му отказа.

След малко Георги се провикна и каза на Никола, че е време да си вървят. Момчето си събра нещата, облече се  и излезе. По целия път до вкъщи мислеше за случилото се и знаеше, че няма да остави нещата просто така. Когато се прибраха, всички вечеряха заедно и си легнаха, защото деня беше тежък. Само на Никола не му се спеше и мислеше как и къде да отиде, така че да може да изпълни дълга си на бъдещ рибар до утре следобяд.

Най-накрая – светлина в тунела! Момчето се промъкна на пръсти и излезе от стаята си. През задната вратата се озовава в гаража, където пред очите му с откри гледка към старата им лодка. По щастлива случайност, Георги бе паркирал колата отвън пред къщата и лодката лесно щеше да бъде изкарана в морето. Никола метна в нея една въдица и един живарник и забута лодката към брега. За него е много удобно в този момент, че живеят в непосредствена близост до морето.

Морето. Още по-буйно и необуздано от преди. Белите му коси все по-настойчиво излизат по брега, нетърпеливи да сграбчат нещо. Сякаш липсата на сняг за поглъщане подклажда огъня и кара морето по-агресивно и по-безжалостно да руши и поглъща. Никола, вече издърпал лодката си до прага на бялата му коса, е решен и безстрашен да навлезе навътре.

Гребе и гребе, ту вълните го избутват навън, ту го придърпват навътре. Той пуска въдица няколко пъти, ала без успех. Влиза навътре. Вече невиждащ суша, Никола спира. Лодката продължава да се клатушка нагоре-надолу, наляво-надясно под смазващия плясък на вълните. Момчето не се отказва и като че ли от упоритостта му, морето, впечатлено, утихва замалко. Никола пуска наново въдица и този път успява да хване нещо. Една по една рибите, сякаш по свое желание, скачат в живарника. Лодката отново започва да се тресе, рибите спират да прииждат.

 Никола, решил, че плячката му е достатъчна, завързва улова за крака си и започва да гребе обратно към брега. Обаче, къде е брега!? Макар и леко утихнали, вълните продължили да влачат лодката в незнайна посока. И сега решеността на Никола се превръща в необуздан страх. Плувнал в пот гребе ли гребе, не спира. Веднъж в тази посока, веднъж в друга. Морето усилва натиска си, вълните се издигат двойно по-високо от преди. Този път, вместо сняг му се прииска нещо друго – уплашено и объркано дете, загубило посока, готово на всичко да влезе, но дали е готово на всичко, че да излезе?

Момчето примижава с очи и забелязва нещо бяло да се показва на хоризонта. ,,Да, да!“- радва се Никола наум. На прага на силите си, тъкмо готов да се предаде, събира остатъка от тях и ги впряга за едно последно решаващо гребане. Захваща греблата и....

Морето не дава този шанс на Никола. Разярено до пръсване, то запраща една от вълните си по прогнилата лодка. Момчето няма време да реагира, за да се предпази. Лодката се предава и Никола е под вода. Солената вода прониква навсякъде толкова бързо. Студа разрязва мускулуте му и ги оставя неизползваеми. Бял шум в ушите. Не може да диша. Дави се. Опитва се да изплува на повърхността, но цялото му тяло е сковано, все едно е направено от олово. Потъва. Последни и безуспешни опити да изплува и Никола се отпуска в коварната прегръдка на морето. А то, доволно, че е нахранило яростта си, отстъпва място на спокойствието да го превземе. И ето, че вече е спокойно посреща утринта на Никулден...

 

***

 

- ...кола!..Никола!...Събуди се...моля те! Стани... – нечии писъци и молитви се прокрадват до заглъхналите уши на Никола. – Ники!? Слънце мое, събуди се!

,,Аз не съм мъртъв!? А, а... аз съм... Мамо!“ – Никола се освобождава от смъртоносната хватка на морето. Водата от ушите му освобождава място на силните звуци. Очите му примижват заради силната бяла светлина. Вдишва, икашля. Болка в гърдите му от солената вода. Вдишва, издишва. Най-накрая идва в съзнаие.

В момента се намира в малка стая, непозната, цялата бяла. Въздухът е пропит с аромата на препарати за почистване. Студът от морето сега е заменен от топлината на бяла завивка и синята пижама с риби на Никола. Три чифта очи са вперени в момчето. Сълзи се стичат от всички очи, дори от тези на Никола.

- Мамо! Тате! – Никола скача към тях и се притиска в толкова силно, че дъха му спира за момент. След това се насочва и към брат си. Прегръща го и тиха сълза се търкулва по бузата му.

- Ник, толкова ни изплаши! – Момчето се обърна към майка си, все още тресяща се от радост. Никола закима разбиращо към нея! – Защо влезе сам в морето, защо изобщо влезе в морето като го видя какво е?

Никола обясни защо е влязал, за случката от вчера в магазина, за това, че не е съгласен да дава категоричен отказ на някого, за това, че има дълг като рибар, като бъдещ такъв.

- Ами сега, не мислиш ли, че здравето ти е по-важно, може дори травма да ти остане, да намразиш морето за това, което ти причини? – Георги разтревожено разпитва сина си. Никола се замисли и внимателно подбра дуните си предида ги изтреля като точни куршуми по статична мишена.

- Аз не се боя от морето! Ни най-малко. Израстнах с него, живея с него. Обичам го! Вчера, когато бях при него, то ме накара да се страхувам, но не по начина, по който се самозабравяш, а по такъв, че да прогледна през опиянението и да видя реалността. То ми даде надеждата, когато видях брега и мислех, че ще стигна до него. Докато бях под вода си дадох сметка, колко крехо е всичко и как съм безсилен пред него, колкото и смел и силен да съм всъщност. То ми даде любовта – за първи път се замислих кой обичам най-много – вас. То ми даде най-хубавия подарък някога, да имам възможността да го преборя духом и пак да ви видя. – никой не помръдва, всички са в ступор. Никола сам се изненада от казаното. Той се прегърна със семейството си. В един миг обичта, която витаеше във въздуха, се пропи още повече в тях.

В крайна сметка те могат да са само благодарни на морето задето ги сплоти. Да, то, на вид алчно и сърдито, се оказа разбиращо и смилено. Стихията даде шанс за живот на детето и се превърна в спасител. То спечели още от обичта и страхопочитанието на тези хора. Морето няма да се промени – винаги ще има по малко и от дват свята и те по сила ще са равни. Човека може да влияе върху тях и да се стреми да дава път първо на положителното в живота, защото то отваря заключените врати.

Автор: Георги Симеонов

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, община Бургас, "Черноморски риболов" АД, Медицинска лаборатория "ЛИНА", Синхрон-Спорт, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.