Втората рибарска история за Никулденски конкурс 2012 идва чак от Норвегия и е истинска, уверява ни авторът...
Риболовен кораб „Океански бриз” беше закотвен на малък кей близо до бивша фабрика за раци в селцето Васой, средна Норвегия. Беше дълъг 10-ина метра, боядисан в синьо-бяло, и въпреки че беше измит, от него се носеше натрапчивата миризма на риба.
- Новият ти дом – усмихна се Гер Ифулсен на Петър. Норвежецът се прехвърли ловко на борда, помъкнал част от багажа на младежа. Петър го последва, внимавайки да не цопне във водата. Не, че беше много високо, но все пак щеше да е неприятно. Влязоха през вратата, водеща към кабината за управление. Имаше стълби надолу към каютата. Гер събу обувките си и заслиза.
- Тук ще спиш, това е печката, хладилникът, ДиВиДи – то...
Каютата беше доста тясна, но чиста. От едната страна, образувайки тъп ъгъл, вместени в стената бяха леглата – две едно над друго – общо четири. До тях имаше масичка, срещу нея бе телевизора. Вдясно от него се падаха печката, мивката и хладилника. Петър не можеше да повярва, че такъв лукс е възможен в риболовен кораб. На горния етаж, вдясно до входа, бяха банята и тоалетната, а горе в кабината имаше даже компютър с интернет.
След като се увери, че Петър има всичко необходимо за вечерта, Гер си тръгна. Петър беше доволен. Бяха му намерили работа сравнително скоро след пристигането му в Норвегия, щеше да живее на необичайно място, напълно сам, което го устройваше напълно. Наистина, работата вероятно щеше да бъде тежка, но удобства за живот не липсваха. Гер обеща да му донесе колело, защото най-близкия магазин бил на 10 минути път, в съседното по-голямо селище Валерсюнд.
Петър се изкъпа и хапна, после отиде при интернета. Почати малко с приятели, после изгледа някакъв филм на ДиВиДи-то и легна да спи. Заспа трудно, защото откъм палубата постоянно се чуваха разни шумове, а по едно време беше сигурен, че някой се е качил на борда. Впоследствие разбра, че вечерите (а и нерядко през деня), по палубата се разхождат птици, които дояждат остатъците от уловената риба.
Сутринта тръгнаха в 6:00. Корабът пътува около половин час в открито море, после спря в близост до розова шамандура, обозначаваща мястото на първата мрежа. С голяма макара вадеха мрежата, която се навиваше на нещо като поточна линия. Там вадеха рибата и я хвърляха в големи контейнери. В началото на Петър му беше интересно, но скоро се отегчи. Откри, че работата не е толкова тежка физически, колкото психически. Всичко се повтаряше. Пристигане, изваждане на мрежата, вадене на рибата, хвърляне обратно на мрежата, почистване на кораба с маркуч. Чистене на рибата. Първият ден свършиха около 7 вечерта. Петър беше като труп. Съблече гащеризона си, покрит с петна и смърдящ на риба, изкъпа се, хапна и си легна.
Другите дни не беше толкова тежко. Нямаше много риба по мрежите и свършваха по-бързо. Петър се отегчаваше все повече и повече. Докато работеше взе да се разсейва, да си мисли за България, за старата си работа, за разни книги и филми. Просто ума му се отвличаше от най-малкото нещо. Гер изглеждаше мрачен и замислен. „Лоша работа, няма риба” – повтаряше си той.
В четвъртък бяха готови по обяд. Петър не беше толкова изморен и имаше цял ден пред себе си. Реши да обядва, да почете и да се разходи с колелото, което Гер му беше осигурил. Докато вадеше храната от хладилника, установи един досаден проблем, на който не бе обръщал внимание досега. Мухите. В тясната каюта гъмжеше от мухи, които сега жужаха около яденето му. Пропъди ги, нахрани се, изми си чинията и седна да чете. Не можеше обаче да се съсредоточи. Мухите бръмчаха, въртяха се и го кацаха. Петър беше по къс ръкав и панталон в топлото помещение и мухите дразнеха голата му кожа. Накрая се ядоса, взе някакъв стар вестник и започна да ги изтребва. Уби осем и си мислеше, че е свършил, когато се появиха още. Той продължи да убива, но мухите продължаваха да идват. Когато преброи 20-ина му писна и реша да излезе.
Беше ранна есен, но все още беше сравнително топло. Петър се разходи с колелото до магазина, установи, че работи до 18 часа, обиколи няколко селски пътища (в идеално състояние, да подчертаем), стигна до някакъв голям мост, под който често минаваха с кораба. Околността беше пълна с ниски хълмове, малки горички, заливи и заливчета, тук-там скалисти плажове. Норвегия беше красива и Петър, като любител на природата оценяваше това.
Върна се привечер на кораба, въпреки че едва беше почнало да се стъмва. Белите нощи бяха приключили, но мрак падаше чак след 22.30. Петър влезе в каютата и изпсува, защото там гъмжеше от мухи. Сигурно имаше поне 30. „Откъде идвате, да ви еба майката” – чудеше се младежът, защото на излизане беше затворил вратата. Просто нямаше откъде да са влезли, освен от някоя пролука вътре. В каютата нямаше прозорци, а на излизане се беше уверил, че тези в кабината са затворени. За всеки случай се качи да огледа пак горе. За негово учудване един от прозорците беше леко вдигнат нагоре. Гер се беше връщал в негово отсъствие. Петър забеляза нещо странно на капитанската седалка. Там имаше лист хартия, изписан с някакви символи, които му бяха непознати. Той не разбираше норвежки, но това определено не беше латиница. На листа беше кацнала муха. Петър замахна по навик и я размаза. Почисти доколкото можа, но на хартията остана мъничко черно петънце. „Жертвоприношение върху древните символи” – помисли си Петър и се усмихна вътрешно. Изведнъж откъм кея се чу шум на запален двигател. Колата на Гер излизаше от фабриката. „Какво пък е правил там” – чудеше се Петър. Незнайно защо в главата му се появи образ на коленичилия в просторно тъмно помещение Гер, а на мръсната метална стена бяха написани с тебешир символите от листа. А около главата му кръжаха мухи. Ха-ха, колко поетично. Понякога се чудеше откъде му хрумват тези неща.
Поседя малко пред компютъра, после слезе долу. Хапна, пусна си филм. Откри, че най-добре е да не обръща внимание на
мухите. Тъкмо щеше да си ляга, когато откъм палубата се чу тупване. Не можеше да е птица. Не и толкова голяма. Може би Гер се беше върнал? Или някой случаен скитник? В този миг тупването се повтори.
Трябваше да е птица. Или някакво животно. Във всеки случай нямаше никакво намерение да излиза да проверява.
И в този момент чу гласа.
„Пешо? Там ли си?“ Това бе гласът на Гер. А и нямаше кой друг да бъде. „Пешо? Ще дойдеш ли навън?“ Гласът идваше приглушено, което беше нормално, нали се чуваше отвън, но на Петър му се стори, че долавя и странен нюанс в говоренето. Нещо като… съскане?
„Пешо? Ела да ми помогнеш. Моля, ела да ми помогнеш!“ Не, не беше съскане. По-скоро… бръмчене? И все пак това бе гласът на Гер. Явно норвежецът се беше напил и трудно изговаряше думите, реши Петър. Може би имаше проблем с колата, беше я спрял някъде по пътя и се бе върнал да поиска помощ от младежа. Нямаше друго обяснение. Трябваше да излезе и да му помогне, а току-виж и получил някоя парична премия за това, беше чувал, че норвежците поощряват и най-дребната допълнителна помощ.
Когато застана до вратата и посегна към дръжката за момент се стъписа. Малкият прозорец на вратата беше почернял от мухи. Напираха да излязат навън. „Е, майната ви”, каза им Петър и отвори вратата. Мухите излетяха навън, въпреки че се беше застудило. Вече бе тъмно и ясно, виждаха се звезди. Петър направи крачка на палубата, но не видя никого. Гер го нямаше. Тръгна напред, огледа кораба, после и пустия кей, но там нямаше жива душа. Нима зовящият го глас му се беше причул?
Пешо! Ела да ми помогнеш! – чу той съвсем ясно зад себе си.
Петър стреснато се обърна... но зад него нямаше никого. Вратата към каютата хвърляше светлина на палубата, капитанската кабина беше тъмна, а на покрива… На покрива на капитанската кабина имаше нещо. Приличаше на огромно черно насекомо с чифт огромни изпъкнали фасетни очи и хобот на мястото на устата. Вместо крайници имаше пипала, а отстрани бяха крилата. Петър го гледаше, парализиран от ужас.
-Пешо! Ела да ми помогнеш! Ела ди ми помогнеш! – изпищя съществото и започна да бръмчи досущ като муха, но десетки пъти по-силно. Звукът беше ужасяващ. Той изтръгна Петър от унеса и той хукна към вратата. С невероятна бързина, без да си прави труда да използва крилата, насекомоподобният ужас скочи от кабината и му прегради пътя. Петър се оказа срещу кошмар, какъвто не бе и сънувал, и който имаше лице на огромна муха. Съществото се хвърли напред издавайки подлудяващото БЗБЗБЗБЗЗЗЗ! Петър загуби съзнание.
Свести се в някакво мрачно помещение. Лежеше на земята, целият покрит с миризлива черна гадост. Мухите бяха навсякъде. Имаше по пода, тавана, стените. Летяха, пълзяха, блъскаха се, бръмчаха. Бяха хиляди. В ъгъла седеше той. Техният повелител. Богът-муха. Петър не можеше да мръдне, а само следеше с ужас как огромната муха долита до него и поглъща половината му крак с хобота си. Преди окончателно да загуби свяст му се стори, че видя Гер, застанал до метална стена, изписана със символи. Усмихваше се.
Часовникът го събуди както обикновено към 6 без 20. Стана, навлече гащеризона и зачака Гер. Норвежецът се появи точен както винаги и потеглиха. Днес денят беше добър. Мрежите бяха пълни с риба.
- Боговете ни се усмихнаха – говореше щастливият Гер. Петър не каза нищо. По време на целия ден не обели и дума. Работеше механично, като робот, но се справяше добре. Главата му беше празна. Нямаше натрапчиви мисли, които да го разсейват. Някъде в дъното на съзнанието му имаше някакъв ужасен спомен, но той избледняваше малко по-малко заедно с всичките му мисли.
Накрая на деня Гер беше много доволен и каза, че ако продължава така, ще увеличи заплатата на Петър. Младежът въобще не го чу. Без да си прави труда да съблече гащеризона, той се прибра в каютата си и извади храната от хладилника. Мухите наобиколиха хляба и сиренето, започнаха да кацат върху тях, но Петър не им обръщаше внимание. След като се нахрани остави храната на масата. Мухите продължаваха да прииждат, да кацат върху него, да влизат в устата му, откъдето се проточваше лига. Петър не реагираше. Само седеше и зяпаше без да вижда празния екран на телевизора.
Автор: Георги Станков
Няколко думи за автора:
Казвам се Георги Христов Станков, на 29 години, от София. Занимавам се с продажби на книги. Завършил съм бакалавър Книгоиздаване и магистър Литературознание в СУ „Климент Охридски".
Разказът „Мухите“ е вдъхновен от престоя ми в Норвегия (тази отдадена на риболова държава), където наистина работих и живях на риболовен кораб като този в разказа. Беше закотвен до изоставена фабрика за раци (или риба, не помня вече), на няколко километра от селцето Vasøy. От понеделник до петък точно в 6.00 норвежецът (който също се казваше Гер) паркираше колата си на кея и идваше на кораба. Дотогава трябваше да съм облякъл гащеризона и готов за работа. Процесът на работа е описан в разказа – плаването до мрежите, изваждането им, ваденето на рибата, миенето на кораба. Накрая на деня се връщахме на кея, натоварвахме рибата в колата, норвежецът си тръгваше и аз оставах сам на кораба – тогавашния ми дом. Вярно е и това,че ми даде колело, защото наистина магазинът беше на 10-15 минути път каране (даже ми предлагаше да ми даде кола!!, но аз нямах книжка).
Веднъж, след връщане от магазина, както си бях извадил храната от хладилника, обърнах внимание на мухите. Бяха малки, нахални и много. Кацаха по мен, по храната, трябваше да я покривам с пликове, ако я оставех без надзор. Нямах вестник, както е описано в разказа, почнах да ги трепя, срам не срам, с картата ми на Норвегия. Убих двайсетина и мислех, че няма повече, но те продължаваха да идват и идват… Незнайно откъде. Останалото е художествена измислица. Е, като изключим нощните шумове по палубата…
Конкурсът се организира за втора поредна година. Спонсор е «Пристанище Бургас» ЕАД. Подробности тук!
