Бе топъл юлски ден. Лежерно във въздуха се носеше морско ухание. Гларуси свободно се рееха в небесната шир, а щастливи бургазлии спокойно се разхождаха над черноморските води, благодарение на издигнатия бетонен мост.
На фона на този красив пейзаж се открояваше образът на една девойка. Тя бе висока и стройна, а смарагдовозелените ѝ очи бяха по-тайнствени от тъмата на нощта. Прохладният бриз вееше русите ѝ коси и нежно галеше обсипаното ѝ с лунички личице.
Барабанящ звук от високите ѝ обувки зазвуча в мига, в който тя закрачи по стълбите, водещи към втория етаж на бетонната постройка. За нейно учудване там нямаше никого, с изключение на един притихнал младеж с кенче бира в ръка. Освен ленивата игра на морските вълни в пъстрите му ириси се открояваха нотки на тъга.
Новодошлата клекна и зарови в чантата си. Извади три свещи и ги нареди. До тях постави малка рамкирана снимка. Момчето, което пиеше бира я погледна. Забелязал как рови в чантата си, предположи, че търсеше нещо, с което да запали свещите.
- Искате ли запалка? – предложи накрая той и пречупи неловката тишина.
- Ако имате, не бих отказала.
Тъмнокосият кавалер подаде запалката си на нуждаещата се дама. Тя на свой ред се усмихна и благодари. Щрак. Яркият пламък засия в очите ѝ в мига, в който фитилът на свещта и пламъкът на запалката нежно докоснаха повърхностите си. След това русокосото момиче извади сгънат лист хартия. Разгъна го и с нежния си глас зачете обрисуваните от нея слова. Те споделяха за скърби и не какви да е, а покваряващи душата. Той се заслуша в тях. Отпи от горчивото пиво и прехапа напуканите си устни. Дослушал края на тази тъжна творба реши да продума:
- Нима и вие споделяте моята болка?
- Какво искате да кажете? – объркано го попита допреди малко четящото момиче.
- Вашето „писмо”, ако мога така да го нарека, разказва как сте загубили любим за вас човек. Свещите, рамкираната снимка, на която прегръщате този младеж, ми подсказват, че може би съм прав.
- С какво вие споделяте моята скръб, без да знаете за какво съм тук? – леко ядно попита девойката.
- Ами, едва ли ви се слуша историята на някакъв си чудак, когото за първи път виждате през живота си.
- Ако не бъркам по някакъв начин в раната, която може би носите в себе си, бих ви изслушала.
Русокосото момиче седна до него и го погледна в очакване да каже нещо.
-Къде са ми обноските? Извинете, нека се представя. Казвам се Йордан.
Той бе среден на ръст, с гъсти смолисточерни коси. Пъстрите му ириси красиво поемаха цвета на морските води, а самото му излъчване бе спокойно и лежерно. По облеклото му личеше, че харесва българския рокендрол, тъй като на тениската му беше изобразена снимка на БТР.
-Приятно ми е, Йордан.
- Аз се казвам Десислава – девойката се здрависа със своя събеседник.
- Мисля, че подобно на вашата история моята също няма розов нюанс, госпожице – с това започна пръв своя разказ Йордан.
- Преди две години загубих баща си на това място. Той бе заклет рибар. Само да чуеше, че някъде кълве, на следващия ден беше на въпросното място. На младини бил войник и по право рано го пенсионираха. След това реши, че ще се отдаде на семейството и на хобито си. Денем беше с въдица в ръка, вечер в топлата семейна прегръдка. Но, запомнете! Всяка история има едно „но”. И ето, че тук идва то.
Преди две години в този слънчев ден, баща ми дочул, че на моста кълве попче. Мама много обича такава риба. И той, за да я зарадва, решил да отиде. Седял си, чакал да клъвне и изведнъж видял, че някакъв младеж се дави. И знаете ли? Без да се замисли скочил във водата и се притекъл на помощ. Ала...
Младежът прекъсна разказа си. Йордан постави дебела тютюнева пръчица между напуканите си устни и издиша гъсто кълбо дим.
- Имало е мъртво вълнение. И давещият се младеж, и баща ми били повлечени навътре в морето – разказвачът сви леко юмрук, а после въздъхна.
- И ето ме мен днес тук. Всяка година на тази дата идвам на моста да изпия едно кенче от любима му бира и да изпуша една цигара в негова памет.
- Баща ви явно се е опитал да спаси моя брат – промълви Десислава. Русокосата девойка бе загубила ума и дума след разказа на Йордан.
- Моят брат се казваше Христо – започна най-накрая тя. Имаше си приятелка, с която се бяха събрали още през тийнейджърските си години. Много се обичаха. И затова Христо реши да ѝ предложи брак. Цяла година ходеше на работа и на лекции едновременно, за да може да купи годежен пръстен на своята любима, но... – Десислава се усмихна вяло.
- Ето вижте, идва и моето , „но”. Преди две години той се уговори с момичето да се чакат тук на втория етаж в два на обяд. За тази среща знаеха освен моето семейство и двама негови приятели, ако въобще мога да ги нарека такива. Единият просто бил хвърлил око на въпросното момиче, а другият имал намерение да открадне пръстена и да го продаде в заложна къща, за да изплати дълговете си.
Другарите му се появили преди въпросното момиче и поискали с „добро“ пръстена. Брат ми естествено отказал. Почнали да се боричкат. Докато Христо се отбранявал, бил изблъскан и паднал във водата. А...
Девойката избърса сълзите, появили се в очите ѝ. Преглътна плача, който напираше в гърлото, и отново продължи своя разказ.
- Извинете, просто се разчувствах.
Йордан кимна в знак, че няма проблем и зачака продължението на разказа на девойката, въпреки че по-нататък знаеше какво предстои.
- Христо не можеше да плува. Чух, че един рибар му се притекъл на помощ, ала имало мъртво вълнение, както вие казахте. И оттогава не съм го видяла. И ето ни днес, две години по-късно.
- А, приятелката му? Как го понесе?
- Тя го прие прекалено добре. Дни по-късно я видях спокойно да се разхожда хваната за ръка от някакъв друг младеж.
Десислава погледна Йордан.
- Значи, не сте говорили просто ей така. Съжалявам, ако съм ви засегнала по някакъв начин – извини се русокосата девойка.
- Не го мислете, госпожице. Благодаря ви!
- За какво ми благодарите? – объркано попита Десислава.
- Затова, че ме изслушахте и споделихте с мен вашата история.
Йордан погледна черния си часовник.
- Благодаря ви за топлия разговор. Надявам се и на вас малко или много да ви е олекнало.
Десислава кимна и също благодари. Тъмнокосият младеж се изправи и се запъти към стълбите на бетонната постройка. Преди да изчезне от погледа ѝ, той се обърна.
- До нови срещи, госпожице – каза последно той.
- До нови срещи, Йордане – отвърна Десислава и с лека усмивка загледа необятната морска синева.
.................................................
След време...
Макар че слънчевите лъчи бавно захождаха и отстъпваха място на нощта, това не спираше безгрижните минувачи спокойно да се разхождат по бургаските улици. Из тях се срещаха щастливи семейства, бегачи или грижовни стопани, разхождащи своите домашни любимци. Фонът на този щастлив пейзаж бе съпроводен от различни мелодии, идващи от инструментите на любители музиканти.
В тази щастлива картина присъстваха също Йордан и Десислава. Те се държаха за ръце и се любуваха един на друг. Русокосата дама се смееше на шегите, разказвани от нейния любим, а той от своя страна се усмихваше всеки път, щом чуеше звънкия ѝ смях. Когато наближиха „Грамофона” – един от символите на гр. Бургас, Йордан дръпна ръката на своята любима и двамата, подобно на малки деца, се затичаха към емблематичното творение на Руси Стоянов.
- Знаеш ли, че ако завъртиш тази дръжка, ще чуеш името на човека, който те обича – прошепна тъмнокосият младеж на своята любима.
- Нека проверим това – засмивайки се, отвърна русокосата девойка. След това леко се повдигна на пръсти и се заслуша.
ПП:
Скъпи мой читателю,
Благодаря ти, че отдели малко от времето си, за да прочетеш този разказ. Историята не е реална, Слава Богу, но подобно на нашите двама герои Десислава и Йордан, черноморските води са погубили един много скъп за мен човек. Затова, ако някога на това красиво място адреналинът потече във вените ти подобно на спирта, който навлиза след някоя друга чашка домашно пиво, моля те, замисли се! Когато скочиш, ти ще докажеш пред своите приятели, че не си пъзльото, за когото са те мислили допреди това. Но на каква цена? Адреналинът подобно на спирта ще се изпари, а глупостта, която си направил, може да ти коства дори и живота. Затова, умолявам те! Върни се на твърдия пясък при тези, които наистина те ценят и обичат!
Автор: Християна Николаева Германова; 16 години, 10 е клас, училище ПГЧЕ "Васил Левски"; Бургас
Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и:
