Моряците бяха опитни, капитанът с авторитет, но кой знае защо този път нещата се объркаха. Никой не знаеше чия е вината. Пътуваха вече две седмици, познаваха пътя, не бяха изморени, имаха храна и вода, но нещо не беше наред. Нямаха попътен вятър, нищо че платната бяха опънати до краен предел и издути така, сякаш някой нарочно го правеше. Корабът се понесе изведнъж с невероятна скорост, готов да полети не къде да е в морето, а горе из облаците…
В началото уж всичко беше нормално, но… Първо корабът им попадна в някакъв водовъртеж, където вълните допълнително заливаха палубата и търкаляха хвърлените там бутилки с ром. Приличаха на корабокрушенци, незнаещи как да се спасят… Земя не се виждаше. Жегата ставаше непосилна, а с нея вълнението мъртво. Хоризонтът приличаше на огледало, готово да запали слънцето в очите им. Някаква умора ги налегна и те нямаха сили дори да хвърлят мрежите. Не можеха да сложат в устата си ни хапка хляб, ни капка вода от безсилие. Устните им се напукаха, гърлата пресъхнаха, погледът се замъгли…
После заседнаха в едни плитчини, а там ги очакваха танцуващи пясъци и сякаш тресавище зееше наоколо. Местата приличаха на сцени от филми на ужасите, а не бяха планирани. Някъде се разкрещяха гарвани. В небето, над тях разпериха крила лешояди. Всички хора от екипажа се уплашиха. Не бяха виждали такова нещо, а трябваше тихо и мирно да стигнат до острова, където знаеха, че е съкровището. С него се надяваха да платят застраховката на кораба и да зарадват семействата си, а после спокойно да излизат за риба. Имаха и карта, но това място, в което се намираха, не беше отразено на нея. Сякаш боговете имаха други планове за тях или пък съдбата им се подиграваше. Как да се справят с тая неизвестност, която никнеше вече като гъби пред очите им?…
Ето и сега… Нещо странно ставаше отново. Изведнъж слънцето се скри и нощта се спусна с бързината на акула, надушила кръв. Обгърна кораба, а той започна да пращи и бавно да потъва. Този път капитанът беше изчезнал, а уж не излизаше от каютата си въобще. Къде по дяволите беше отишъл и как? Когато събираше екипа, разправяше наляво и надясно: “Споко, момчета! Морето ми е до колене. Знам си работата.“ Моряците му повярваха, пък бяха чували, че е добър и опитен. Сега започнаха да псуват и да го проклинат, като непрекъснато го наричаха с обидни думи.
- Страхливец!… Негодяй!... Спасил се е!... Избягал е ! - роптаеха те, но никой не ги чуваше, нито им отвръщаше. Не виждаха и готвача. Сигурно и той беше офейкал някъде. Ами сега? Кой щеше да ги храни? Рибата, която бяха уловили по пътя, щеше да се вмирише отвсякъде. Можеха да хвълят мрежи, но не и да готвят…
Превозното средство изскърца за последно и се килна на една страна. Не можеше да мръдне ни напред, ни назад. Екипажът беше в паника. Членовете му изтръпнаха първо, а после до един се разтрепериха. На помощ им дойдоха сякаш и триста вещици, които се кискаха в тъмното. На всичкото отгоре се чу и изстрел, който раздра тишината на хиляди парчета. В далечината се появиха подскачащи светлинки с образи на таласъми. Някъде изкряка кукумявка и хиляди жаби запяха след нея най-грозната си песен.
Огромни риби летяха из небето, махаха заканително перки и опашки, като крещяха: „Сега ще ви изядем, както вие ядете нашите по-малки братя и сестри!“ Моряците имаха чувството, че полудяват и то вкупом. Ужасът беше застинал на лицата им и се мъчеше да ги вкамени. Устните им се обърнаха, гърлата им пресъхнаха отново. Вече нямаха сили за нищо. Един по един изпопадаха на палубата. Разпериха ръце и крака и се предадоха в ръцете на съдбата. Бяха една смешна и жалка картинка. Жалко, че наблизо нямаше фотограф, за да ги увековечи завинаги…
Странна работа! Изведнъж отнякъде се появи лек ветрец, корабът се изправи бавно, платната се издуха сами, а вълните на морето започнаха да бутат кърмата му и да го карат да тръгне по пътя си. Тогава като по команда се чу страхотна, групова моряшка въздишка, а след нея и едно яко пиянско преплитане на езика, което избоботи нещо от рода на:
- Мамка мууу!... Иии… бутилка ром…
След това нощта утихна, сякаш искаше да докаже на света, че и тук лук нито се вижда, нито мирише, а тя е приятел с оная – тихата, ненапита водица… Корабът скърцаше с последни сили, готов всеки момент да се разпадне на хиляди парчета, но се движеше бавно напред, сакаш магия го буташе. Направо не беше за вярване! На палубата му се търкаляха риби, раци, охлюви, костенурки. Мятаха се насам-натам с отворени уста и удряха безпомощно с опашки, тракаха щипци, чукаха черупки. Вечерта се оказа дълга, черна и непоносима. Светът бавно се губеше и потъваше в неизвестността…
На сутринта някой извика колкото му глас държи:
- Момчета, хайде ставайте!... Пристигнахме… В залива ще има много улов и… няма да умрем от глад… Островът ни чака, а с него и съкровището…
Моряците отваряха един след друг очите си и гледаха изненадано своя капитан. Наоколо се носеше мирис на прясно сготвена рибешка чорба. Аха! Значи и готвачът беше тук… А те? Ами…, бяха просто прекалили с пиенето, заспали и сънували кошмарите на нощта.
Автор: Радка Костова Видьова/Рая Вид/
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.
Благодарим и за неоценимата подкрепа на:
