Морето

Док.1.,

Скъпи принце,

Благодарим Ви, че използвахте нашите услуги! Пращаме Ви най-новите и най-добрите, които имаме! Едно момиче и две момчета!

Нямаме правото да им казваме имената, както Вие поискахте, за което дълбоко съжаляваме, но ние, Агенция за Малки Помощници, А.М.П., сме известни с нашето престижно ниво на компетентност. Възпитаваме нашите помощници правилно и те не помнят имената си!

Ще пристигнат след два дни (12.10.2045г.) и нямат търпение да се запознаят с Вас. С тях ще дойдат правилникът и декларацията за независимост, ако пожелаете да ги освободите.

Хиляди благодарности,

Агенция за Малки Помощници, А.М.П.

Той се появи около трийсет минути след като пристигнах. Облегна рамене на лодката ми и ме загледа със зъбата усмивка. Изумление не можеше да обясни реакцията ми като зърнах тъмните му кичури и очи. В училище ни бяха казали, че за русалите това било „албинизъм“.

Наум му се извиних за почудата, надявайки се, че не беше забелязал.

Но изумлението ми се върна веднага след като ми каза защо ме беше посетил. Принцът, каза просто, отвлечен е и ни трябва помощ да го намерим. Никога не бях виждала принца на Морето. Поне, сегашния принц. В училище изучавахме старите владетели, а не сегашните.

Захапах устната си. Сърцето ми искаше да скоча във водата и веднага да последвам русала, но главата ми не беше съгласна. След няколко минути мислене скочих във водата.

Русалът сложи мехур върху главата ми, за да мога да дишам. Ахнах когато размазаната картина се изясни.

На всяка страна, към която се обръщах, виждах рибки. Големи, малки, шарени и едноцветни. Любопитните рибки се приближиха към мен и започнаха да ме хапят леко. По-страхливите плуваха около тялото ми, от време на време се приближавах и ме бутаха леко.

Коралите на дъното осветяваха тъмните дълбини. Всички цветове – червено, синьо, лилаво, сиво, зелено и какви ли още не – все едно свиреха заедно в хармония. Водораслите около тях се заплитаха едно в друго, някой рибки излизаха от тях.

Преди да мога да се любувам още, русалът сграбчи крака ми, качи ме върху себе си и потегли напред. Изпищях и забих нокти в раменете му. Той изохка и спря.

- Какво правиш? Това боли! – извика. Акцентът му беше сладък.

- Къде отиваме?

- Принца...?

- Чакай... но, веднага ли?

- Да, какво очакваш? Стига си ме стискала!

- Поне се представи! Не ме влачи нанякъде просто ей така!

- Името ми е Ерик, Ерик съм аз. На седемнайсет съм аз.– рече радостно, - Работя като приятел на принца, да-а-а...

- Ерик, приятно ми е. Аз съм Бри, на четиринайсет. Сега, накъде отиваме?

- Ами, при принца...

- Да, но къде е той? Кой го е отвлякъл? Кога? – отпуснах захвата ми около раменете му. Главата му клюмна и хвана брадичката си. След минута размишление отново заплува напред. Този път, обаче, набързо ми обясни, че принцът е бил отвлечен от братовчедка му, която е искала да има власт над Морето. Станало е вчера на коронясването и днес са получили сигнал от магията му, че е в Стария замък.

Натам се бяхме запътили.

Благодарих му и успях да се отпусна върху гърба му. Прекарах ръце около ханша му, за да не падна. Чак тогава осъзнах колко кльощав беше.

Док.2.,

20.10.2045г.

Скъпа Мамо,

Залива ни с думи люти,

Удря ни с погледи напоени,

Но това не е омраза,

Това е злоба,

От дълбините на най-дълбокото море,

Най-дълбокият океан,

Това е омраза.

Защо, тогава, Мамо, остави ни ти?

Защо ни продаде за парче хляб?

Защо всеки ден душата ми трябва да се разкъсва?

Защо, Мамо, защо?

Гледам го как спи спокоен сън,

Гледам го с мисли злочестни,

С очи замъглени,

Но не го правя,

Не мога, Мамо,

Но искам.

Моля те, Мамо...

Върни се...

Дъщеря ти.

Ерик спря пред огромен замък. Скочих от него. Стените му бяха избледнели и имаше дупки в някой от тях. Водорасли стърчаха от всякъде, други се бяха усукали около стените на замъка. Голямата дървена врата имаше дупка по средата, няколко малко водорасълчета се подаваха от нея. Не виждах покрива на замъка – само три големи кули, които стърчаха от него.

Ерик ми посочи средната и ми каза, че сигналът на принца беше получен от там.

Тази развалина ми напомняше на замъка, който правех с родителите и сестра си. Тримата от картони правехме няколко кули и ги забивахме в диваните. Мятахме одеала върху тях и това ни беше замъка. Родителите ми винаги бяха злодеите, които бяха взели съкровището и ние със сестра ми трябваше да го върнем. Винаги се сбивахме кой да е принца, кой принцесата. Бяхме типичните деца - въображаеми приятели, състезавахме се коя ще направи по-голямата глупост, вярвахме и обичахме всичко без да се замисляме. Всъщност, единственото променило се бяха въображаемите приятели. Родителите ни бяха казвали, че трябвало да внимаваме с хората и да не вярваме на всичко, което чуем. Ние, обаче, вярвахме, че във всяка лъжа имаше по малко истина.

Трясък ме извади от мислите ми. Подскочих толкова високо, че ако не бях под вода, щях да си ударя главата в тавана. С Ерик се обърнахме към звука и двамата изкрещяхме. Пред нас имаше тлъсто пипало. Проследих го и челюстта ми увисна като видях собственика.

Имаше тяло на октопод, покрито от горе до долу с лилави петна, копия и мечове, но очите му...

Очите му бяха човешки. Зеницата му едва се виждаше. Вените му, от друга стана, бяха изпъкнали толкова много, че можех да се покатеря върху тях.

Ирисът му беше ослепително красив. Изглеждаше като дъждовен облак, с черни линии и петна, които танцуваха една с друга. Дясното око имаше едно червено петно. Все едно някой беше скъсал горния край на окото му и беше разлял боя през процепа. Изведнъж се впериха в мен. Замръзнах. Лесно можеше да се загубиш в тези очи.

Но магията бързо изчезна, когато с периферното си зрение видях друго пипало, което беше станало твърде любопитно. Преди да подскоча на другата страна, Ерик усука ръцете си около мен и ме издърпа назад. Двете пипала се забиха едно в друго.

Очите ми се разшириха. Как не бях видяла другото пипало? Благодарих на Ерик за помощта му и двамата заплувахме на другата страна. Скрихме се зад една от колоните на замъка и си отдъхнахме.

- Така, - натърти Ерик и хвана раменете ми, - Там има един коридор, коридор има. На тр... Бри!

Той се протегна към мен, но беше твърде късно. Пипалото ме беше издърпало. Обърнах се към него с писък и започнах да го удрям и драскам с всички сили, но то продължи да ме влече към октопода. Друго пипало се обви около ханша ми и стегна ръцете ми. Червеното тяло на октопода започна да се изменя в кафяво – досущ като кожата ми.

Пипалото спря. Октопода закова поглед в мен. Очите му вече не ме пленяваха. Напротив, исках да избягам колкото се може по-далеч от тях.

Стоях във водата, взирайки се в октопода за известно време, но пипалото не спираше да ме стиска.

Главата му рязко се разцепи наполовина. Изпищях и започнах да се гърча в пипалото. В цепнатината виждах редици от остри и изкривени зъби. Слюнка и слуз се стичаше между тях.

Обърнах главата си на другата страна и видях как Ерик плува към мен. Държеше копие в едната си ръка. Спрях да пищя като го видях и започнах да викам благодарностите си на Бог.

Започнах да мърдам ръката си и малко по малко успях да я изхлузя от стегнатата хватка на чудовището. Протегнах я и изчаках Ерик да се приближи.

Още малко...

Само няколко сантиметра...

Ето го...

Ето го!

Тъкмо да усетя острието с пръстите си и нещо го запрати в обратната посока.

След това всичко потъна в мрак.

Док.3.,

Скъпи приятелю,

Не мога да го направя. Знам, знам, че той е зъл и не искам Джак да страда. Знаеш колко много обичам брат си.

Но... това е прекалено! Ами Законите?

Моля те... размисли.

С обич,

Твоята приятелка

Събудих се с ужасно главоболие. Потърках челото си и простенах докато спомените лека по лека се връщаха. Русал, отвлечен принц, спасение, октопод, уста, зъби...

Чакай...

Скочих нагоре като пружина.

- М-мъртва ли съм? - извиках и сграбчих бузите на непознатото момиче, - Ти моят ангел пазител ли си? Боже! Боже! Знаеш, че те обичам! Не искам да...

- Не си мъртва – каза момичето. Отдъхнах си.

- А, добре... Но... коя си ти? И, къде съм? Къде е Ерик? Какво стана с октопода?

- Аз съм Стефани, работя като приятелка на принца. В тронната зала си. Ерик е...,- тя посочи зад себе си. Ерик едвам сдържаше смеха си, - Октопода го убих. За малко да те изяде. Беше изпаднала в безсъзнание.

- Да, - вметна Ерик. Още се кикотеше леко, - не си мъртва...

- Хей... - бузите ми пламнаха, - ако за малко беше изяден от огромен октопод с красиви очи и ти би си помислил, че си мъртъв!

- Красиви очи? - шокира се Стефани. Спокойният ѝ тон беше заменен с тревога.

- Д-да... имаше красиви и странни очи... поне, цветът им беше такъв. Бяха сребристи като луната!

- Луната не е...

- И имаше нещо червено в дясното му око, - не обръщах внимание на кикотите на приятеля ми. Русалката потърка брадичката си и замаха с опашка. Загледах се в големите кръгове и драскотини около нея.

Изведнъж усетих пареща болка в ханша ми. Извърнах поглед надолу и коремът ми се преобърна. Върху кожата му също имаше кръгове и драскотини.

- Сигурна ли си? За очите? Ерик?

- Да... - тонът на Ерик също стана сериозен, - имаха червено петно, имаха те.

- В-всичко наред ли е? - попитах притеснено. Сърцето ми се разтуптя.

- Д-да, спокойно... просто... принцът е... той е...

- В опасност?

- Да... може да се каже...

- Ами, да побързаме, - скочих на крака, игнорирайки болката, - Трябва да го спасим!

Единствената светлина идваше от прозорците. Всичко, освен няколко петна на пода, беше потънало в мрак.

Ерик и Стефани ми разказваха истории за принца. Очевидно, като малки, обичали да играят на криеница, но Ерик и Стефани са имали правото да се крият само на тавана или в мазето. Принцът не обичал да се лута из коридорите сам за твърде дълго. Другата им любима игра била на топка, но Ерик и Стефани трябвало да си подават топката. Принцът не искал да замърсява опашката си.

- Проклетата му опашка – каза Стефани.

- Мда... всички я обичат...

- Опашката му? - попитах, - И, съжалявам, че питам, но... какви игри сте играли с принца?

- Опашката му е черна, - каза Ерик натъжено, - по-рядко и от мен, мен, да.

- Теб? Че какво ти е?

- Албинос съм, Бри. Знам, че при вас да си албинос е по-различно, но виж ме... не съм точно русал, нали?

- Ако ти си албинос, тогава аз какво съм? Двамата ще бъдем албиноси заедно! Искаш ли? - върху лицето ми се появи топла усмивка. Той ми кимна и се обърна на другата страна.

Стефани беше като него. Дълги, черни коси. Единственото „русалско“ в нея беше кожата ѝ. По-бледа и от сняг.

- Бри, разкажи ми за света на човеците – прошепна Стефани.

- Добре... но, защо изведнъж настроението ви се скапа?

- Не се...

- Разбира се, че се е... Когато срещнах Ерик за пръв път, той грееше като слънцето. Сега и двамата сте...

- Бри. Човеците. - каза Стефани твърдо. Потърках рамото си и главата ми увисна. Принцът им беше отвлечен и току що се бяха борили с октопод. Разбира се, че не бяха в добро настроение.

- Ами, аз обичам Земята. Всичко е толкова интересно и разнообразно.

- Обичаш това?

- Разбира се, че го обичам... обожавам го!

- Но... защо?

- Толкова много цветове и толкова много красота. Всички сме толкова различни. Като пастели... всеки си има негов цвят... кой по-дяволите би искал свят, в който всички са еднакви?

- Имаш ли братя или сестри? - попита Стефани мрачно.

- Да, имам сестра.

- Какво правите, двете?

- О, много неща, но най-вече се преструваме на спасителите. Нали знаете, да чистим морето и да го защитаваме от чудовища. Това ни е мечтата. Защо си мислите, че се съгласих да помогна?

- Мечтата? Ние нямаме правото на мечти. Служим на принца и неговите бъдещи деца, и техните деца... до края на дните си.

- Но... това е ужасно... Ако искате, ще ви дам моята мечта. Аз имам много - Стефани спря да плува, а Ерик сведе глава, - Добре ли сте?

- Д-да... просто... Бри, на колко си? - попита Ерик.

- На четиринайсет.

- Сигурна ли си?

- Да, защо? - намусих се, - Не съм дете, Ерик! Вече съм тийнейджър!

- Не съм казал, че не си, Бри, - каза той меко, - толкова си наивна...

- Хей! Не съм! Откога това да обичаш света стана „наивно“? - тропнах с крак. Не получих желания ефект заради водата, но двамата русали го видяха, - Може да съм незряла, но не съм наивна!

- Знаеш ли какво е да си наивен?

- Да, да си глупав – Ерик въздъхна и погали косата ми през мехура.

- Бри, знаеш ли...

Русалът беше прекъснат от трясък. Земята се разтресе. Ерик и Стефани залитнаха напред и стена ни раздели преди да мога да ги хвана.

Док.4.,

Скъпа приятелко,

Нима си забравила как той ни къса душата?

Как всеки ден ни кара да бягаме?

Всеки ден ни кара да се крием?

Как ни плюе?

Как те дращи?

Как ни разнищва?

Нима си забравила брат си?

Какво ти каза вчера?

Какво иска да направи?

Виждам те как го гледаш със замъглени мисли,

Очи напоени с омраза,

Знам колко го искаш.

Знам, че не е правилно.

Знам, че е грешно.

Но не искам да страдаме.

Не искам да те гледам как всеки ден се гърчиш.

Да не ти пука за Законите.

Ще намеря начин.

Винаги съм го правил и винаги ще го правя

Твоят най-близък приятел

Блъсках по стената с всички сили. Ръцете ми се разкървавиха, но не спирах. Блъсках ли блъсках докато най-накрая Ерик и Стефани ми наредиха да спра.

- Н-но... не мога! - извиках, - Трябва да сме заедно!

- Бри, ще си счупиш ръцете. Братовчедката на принца е направила това. Опитва се да ни раздели. Намери друг път към кулата. Ще се видим там, - извика Ерик обратно.

- Сами? Но можете да...

- Бри. Направи го. Ако... ако ни няма... убий злодея.

Поех си въздух и се съгласих.

Думите на Ерик кънтяха из главата ми „Убий злодея“. Коремът ми се свиваше като си представих как стоя над нечие тяло. Въздъхнах. Сигурно нямаше да се стигне до убийство. Само трябваше да я боцна малко и готово... да, сигурно щеше да избяга.

Минах през всяка врата и всяка стая, гледах във всеки ъгъл, прочетох всички книги, които успях да намеря, през всяко стълбище но не намерих нищо. Накрая се върнах в тронната зала.

Октоподът беше завързан с въже в единия ъгъл. Проснах се на пода и започнах да удрям с юмруци. Трябваше да го спася. Не само в името на морето, но и в името на Ерик и Стефани... в името на сестра ми.

Сестра ми...

Боже мой. Тя беше сам-самичка. Родителите ни бяха в Лондон и аз трябваше да се грижа за нея, а за малко да умра.

За малко да умра...

Боже... та аз щях да бъда вечерята на октопод.

Но той просто беше гладен, нали? И аз бях гладна понякога и иска...

Усетих как сълзи започнаха да стичат по бузите ми.

Да... искаше да се нахрани.

Не биваше да го обвинявам. Той просто се опитваше да се нахрани. Не правихме ли същото с нашите животни? Нашите животни правеха това и с други животни. В училище ни бяха казали, че това е кръговратът на живота.

Нещо умира, за да оцелее друго.

Не знаех за колко време бях стояла в тронната зала. Стори ми се час, но беше възможно да са минали само двайсет минути. Изправих се и хванах лакътя си. Избърсах сълзите и се запътих към коридора където оставих приятелите си.

Не биваше да се вайкам. Трябваше да си поема дълбоко въздух и да продължа с мисията. Дори и да не се върнех жива, щях да съм умряла, защитавайки това, което обич... Изохках силно и залитнах назад. Пред мен се появи врата.

Очите ми светнаха. Не бях проверила тази врата. Как съм я пропуснала?

Без да се замисля я отворих.

Книги, листи и дъски бяха разпиляни по пода. Седнах на пода и започнах да чета всеки лист и всяка книга, които намерих. Някои от тях бяха избледнели или размазани, но други разчитах с лекота.

Спрях се на една книга. Изглеждаше чисто нова.

Законите

Един лист падна от нея. Вдигнах го и ахнах.

Не кради инак прокуден ще бъдеш,

Не убивай инак прокуден ще бъдеш,

Уважавай краля, кралицата, принца и принцесата инак прокуден ще бъдеш,

Ако не те застигне смърт от краля, кралицата, принца, принцесата прокуден ще бъдеш.

Това Морето продумало, а какво бъде продумано от Морето,

Такова ще бъде инак прокуден ще бъдеш.

Втренчих се в думите. Под тях беше нарисувана чайка. Прокарах пръст през нея. В училище бях чувала за Законите на Морето, но никога не ги бях виждала. Затворих книгата бавно и я поставих в купчината „прочетени“.

Идеята ме удари толкова силно в лицето, че за малко да падна в купчината. Извих врата си нагоре и очите ми светнаха. Как не ни беше хрумвало преди? Това беше вода. Можеш само да бутам с крачета и щях да стигна до кулата!

Изправих се и се избутах нагоре.

Док.5.,

Скъпи Е,

Съгласна съм. Това, което той направи той днес беше...

Знам, че е грешно, но не мога да му простя. Трябва да го направим.

Имам план за Законите. Трябва да си намерим човечец, обаче.

С.

Благодарих на всички божества, че не се бяхме досетили за това.

Пред мен се извисяваше сепия, тройно по-голяма от октопода. Очите ѝ бяха зашити с тел, дебелите ѝ пипала се мятаха наоколо и хващаха каквото намереха – риби, боклуци и прочие. Главата ѝ се разцепваше на две, както при октопода, а пипалата мятаха нещата, които хващаха в гърлото ѝ. Плюеше боклуци, ковчези, книги и всичко друго, което нямаше месо.

Преглътнах буцата в гърлото си. Тялото ми се разтресе.

Огледах сепията, но нямаше начин да я заобиколя. Трябваше да мина през нея.

Взех копие от тронната зала и пак се върнах на покрива. Изхлузих се от дупката и застанах пред чудовището.

Всичко останало излезе от главата ми.

Принцът, сестра ми, всичко.

Бяхме само аз и то.

Стиснах здраво копието, поех си дълбоко въздух и се избутах напред с боен вик.

Скачах над, плъзгах се изпод и разкъсвах с копието през месестите му пипала. Плувах с всички сили напред. Страхът в мен искаше да спра, да се вледеня, да се обърна назад и да се върна при сестра ми. Всеки инстинкт в мен се опитваше да поеме контрол, но адреналинът, който течеше през вените ми ме тласкаше напред.

Очите ми бяха заковани в сепията докато рязко завих нагоре. Ритах с крака, забивах копието в тялото на чудовището всеки път, в който усещах как тялото ми се забавяше.

Стъпих върху главата ѝ и се обърнах към кулата. Поех си въздух отново, забучих копието в главата на чудовището и се плъзнах надолу. Всичко минаваше добре докато едно пипало не реши да ме изтласка назад.

Последното, което видях преди да потъна в мрак, бе как копието се чупи.

Болка. С това бях приветствана, когато се събудих. Имах чувството, че всяка кост в тялото ми беше строшена на прах.

От стълбите, водещи нагоре, се подаваше малко светещо водорасло. Загледах се в него, докато чаках силите ми да се възвърнат.

Едната половина на копието все още беше при мен. Беше забита между няколко тухли, които бяха оцветени с кръв. Очите ми се разшириха, гледайки червената течност. Преместих погледа си надолу и, ако имах сили, щях да изпищя. Дрехите ми бях сбръчкани и разкъсани. Гладката ми кожа беше обсипана с драскотини, някои по-дълбоки от другите, но не изглеждаха животозастрашаващи.

Първо изпънах и свих пръстите си, след това китката и накрая вдигнах цялата си ръка. Направих същото с другата.

Добре, това не беше толкова болезнено.

Извих врата си на една страна, нещо изпука и главата ми се свлече върху пясъка. Въздъхнах и пак се опитах. Успешен опит.

Изпънах един крак. Простенах, но изпънах и другия.

Протегнах ръка и хванах остатъка от копието. Забих острието между две тухли и с големи усилия се надигнах. Тялото ми увисна и колената ми се удариха в няколко тухли. Изохках, но се подпрях с другата ръка.

След няколко опита, успях да се изправя.

Чудовището още беснееше навън, но поне бе далеч от мен.

Започнах да се катеря по стъпалата. Вече исках да спасявам тоя принц. Бях на косъм от смъртта два пъти заради него.

След много стенания и охкания стигнах до врата. Краката ми бяха възвърнали силите си малко, но пак трябваше да се подпирам.

Вгледах се във вратата. Напомняше ми на един кошмар, който бях сънувала като по-малка и исках да избягам до стаята на родителите си, но останах прикована към леглото.

Не искам да остана прикована към земята сега. Ерик, Стефани и цялото Море зависеха от мен. Трябваше да отворя вратата.

Така и направих.

Писъкът ми прониза водата и силата ми пак изчезна някъде. Сърцето ми се сви, а коремът ми се преобърна. Мозъкът ми бумтеше.

Паднах на колене и се вгледах в Ерик, който стоеше на пода, завързан като коледен подарък.

Пред него стоеше русал с руси коси. Гърбът му беше към мен.

- Е-ей! - креснах и се опитах да намеря нещо да метна върху него, - Т-ти ли си братовчедката?

Русалът се обърна към мен. Вледених се. Кожата му беше сива, на лицето му беше закачена ледена усмивка. Опашката му беше по-черна и от нощта, но не беше това, което накара душата ми да се вцепени. Очите му. Сребристите му очи, които познавах толкова добре.

- Това ли са ти казали? - попита той спокойно. Щракна с пръсти и зад него се появи стол. Седна върху него, - аз съм Тимъти. Тимъти Сеан, приятно ми е да се запознаем.

- К-кой? К-какво?

- Хм... Колко неучтиво. Самата ти беше казала, че трябва първо да се представиш.

- Какво става тук?! - мислите ми се бяха смачкали на каша.

- Трябва да ти кажа, Ерик, тя наистина е идиот, - очите на Ерик бяха зачервени, - Но пък е упорита. Добър избор.

- М-моля?

- Тъпачка, - изсъска, - сериозно ли само един човек би бил изпратен на мисия да спаси принца? И то дете?

- А-ами...

- А-а-а-ам-м-м-и-и-и ами ами ами. Ха ха.... Двамата с Джак много щяхте да се харесате, - изкикоти се той. Обърна се към Ерик, - знаеш ли, Бри, ти не си единственият идиот. Аз съм принцът на Морето и Океана. Наистина ли си мислиш, че едни окови биха ме спрели? Въпреки че, беше хитро да използвате човек... на всичкото отгоре, така и не знам как сте го измислили без аз да разбера. Всъщност!

Той се обърна към Ерик и щракна с пръсти отново. Ерик се плъзна пред мен.

- Защо не ѝ кажеш? - попита принца, главата му на сантиметри от лицето на Ерик, чието изражение можеше да бъде обяснено само с една дума – страх. Пълен и абсолютен страх, - С удоволствие бих разбрал как сте планирали убийството ми... сигурен съм, че Бри би искала да разбере как сте се възползвали от наивността ѝ, нали?

Възползвали от наивността ми?

- Бри! - гласът на Ерик се пречупи, когато извика името ми, - А-аз н-не исках, а-аз...

- Ти какво? Какво направи, Ерик? - засмя се Тимъти.

- Бри... моля те... прости ми...

- Но така е скучно! Стефани е тази, която се оплаква, не ти. Защо си мислиш, че я убих? Сега. Говори. Иначе, - прокара пръст през гърлото на Ерик, - и теб ще убия.

- Убил си Стефани? - попитах.

- Разбира се, че да!

- Но, защо? Какво ти е направила тя?

- Колко си неучтива. Аз не обичам неучтиви хора.

- И пет пари не давам какво ти харесва и какво не. Обясни ми какво става!

- Тази чест се дава на Ерик... Хайде албиносче, чакаме.

Док.6.,

12.10.2045г.

Мамо, ще започна отначало.

Нямам много време, но ще се опитам да ти обясня всичко.

Още на първия ден, той ни даде имена, аз съм Ерик, а близнаците са Стефани и Джак.

С близнаците се надявахме на добър господар. Ти ни каза, че щеше да е добър господар. Помниш ли?

Но, обещанието ти не се спази... той... той не е добър. Мразим го. Той ми вика „албиносче“ и се държи зле със Стефани... Не знам как мога да ти го обясня без да ми се скараш, а аз искам да си щастлива.

Днес си играхме на топка и топката просто литна към него. Той използва магия! Прок... След това баща му ни се скара и нямахме вечеря, и спахме в мазето. Каза ни, че утре ще играем на криеница...

Твоят син.

Док.7.,

06.01.2046г.

Мамо... защо ни изпрати тук? Защо ни изпрати при него? Той... ~~той у...~~ Джак изчезна докато играехме „криеница“. Моля те, мамо... искаме да се върнем при теб.

Твоят син.

Док.8.,

18.05.2048г.

Мамо... защо ме изостави? Защото съм различен? Не съм виновен, че не съм като другите. Наистина ли заслужаваме това? Само защото кожата ни е различна?

Ерик.

Док.8.,

25.12.2061 г.

Мамо, съмнявам се, че четеш това, но исках да ти кажа...

Обичам те. Въпреки, че ме изостави, аз още те обичам. Повече от всичко.

Ще направя една глупост, мамо.

Но... трябва. С години го търпя, мамо.

Днес той нарани Стефани и то доста. Ръката още я боли.

Мамо, трябва да го направя. Не искам... но трябва.

Не може той да стане владетел.

За да го направя, обаче, ми трябва човечец. Мамо, не искам да използвам никого, но... ще трябва... съжалявам, мамо...

моля те... прости ми

Ерик.

Попивах всяка дума, която излизаше от устата му, колкото и отровна да беше.

С колкото и болки да беше казвана.

Виждах как спомените бягаха пред очите му, които се давеха в съжаление, вина и страх.

Но пак го слушах.

Колкото и парчета от сърцето ми да чупеха.

- Сега, разбираш ли? - попита принца, - Кой е истинският злодей?

- Да. - казах.

- Перфектно. Сега..., - той вдигна ръката си. Ерик потрепна, - Законите, за жалост, се задействат бавно... Бри...?

В ръката ми се появи нож. Погледнах принца, който ми се усмихна.

- Ще те надаря щедро, Бри. Сега, убий злодея.

- Да убия злодея?

- Да.

Станах и се приближих до Ерик. Той затвори очи.

Писъкът прониза въздуха докато забивах ножа дълбоко между сребристите очи.

Автор: Росица Пенева

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: