Die breite Bruecke ist aus Eis,
Der Blinde braucht Fuehrung.
(стар северен стих)
Жената се вгледа в очите на детето. Блестящи кобалти на малък мечтател, но студени, като красивия метал. Очи изразяващи мъдрост и преждевременно порастване. Толкова много си приличаха с тези на мъжа ѝ.
Тревогата я обзе изневиделица, като летен порой. Усещаше, че нещо лошо се случва с него, че той умира. Опита да отхвърли пристъпа на параноя, осъзнавайки колко нелогичен е, но това само засили притеснението. Потта изби по ръцете ѝ, първите пристъпи на неврозата. Скоро започна да трепери и да прехвърля десетки лоши сценарии в ума си. Нямаше друг избор. Трябваше да отиде в ателието, веднага!
Взе момчето в прегръдката си и излезе без да губи време да заключи апартамента. Всяка секунда бе от значение. Понякога само миг е необходим, за да промениш съдбата. Да, допуснаха грешки, но те все още бяха семейство и тя щеше да се бори за неговото запазване. Щеше да вложи във връзката всичките си останали сили, за да спаси отношенията от потъващия кораб в бурните води на съвременния свят. Волята да опиташ гради характера, откажеш ли се, вече си се предал на смирението и доброволно си приел ролята на покорен и мачкан роб.
Влезе в ателието задъхана и потна. Огледа се нервно, но него го нямаше. Той винаги заключваше вратата, когато излиза, дори и за минута, за да купи кафе. Трябваше да е тук. На пода се въргаляха дрехите, с които излезе сутринта. В ателието никога не държеше резервни дрехи, колкото и пъти да бяха спорили за това, прибирайки се целия оцапан с боя. Какво се случваше и къде можеше да е съпругът ѝ? Никога не предприемаше необмислени постъпки. Значи беше права, не си измисляше. Нещо лошо се бе случило с него. Прималя ѝ и едва запази равновесие, потискайки напиращия вулкан в стомаха ѝ.
Детето се разбуди. Откакто стана майка се възхищаваше колко лесно малкия подрастващ ум забравя проблемите. Колко бързо изолира заобикалящата среда и пренебрегва отрицателните емоции. Малкият се прозя леко и с дребничката си ръчичка посочи нещо в страни от него. Измънка на бебешкия си език и недоволно смръщи носле. Съсредоточи се и с усилие каза първата си дума:
- Тати.
Жената проследи посоката. Там стоеше единствено картината, която той рисуваше. Живият морски пейзаж, зората, която къпеше с розовия си блясък двете голи тела, прегърнати на пясъка – неговият свят мечта.
Разплака се. Той успя, завърши своя шедьовър. Остави отпечатък за човечеството, доказателство, че великата, привидно недостижима любов е по-силна и истинска от всичко и ще живее до края на вселената във вечността. Сълзите ѝ се гонеха една след друга. Стичаха се по страните ѝ подобно водите на Лета и песъчинка време преди да забрави тихо проплака:
- Все още те обичам!
***
Художникът вървеше по морския бряг. Харесваше да посреща рано сутрин изгрева, да попива с очи топлия му блясък и да мечтае. Представяше си как тръгва по огнената пътека, заобиколен от плуващите електрически дракони и с разтуптяно сърце достига до слънцето. Обвива го с ръце и прегърнати се понасят в небесата над земната шир. Тялото му бавно гори и се сипе на пъстроцветна магична прах. Кристалчетата блестят, образувайки лъчист звездопад.
Точно както в картината, която искаше да нарисува. Тя щеше да е неговия шедьовър. Сънува морето още като дете и душата му се обвърза с тази мечтана картина. Точно селенията на Хипнос предопределиха съдбата му да стане художник. Цял живот събираше детайл след детайл. Наблюдаваше трептенето на вълните и блясъка в нежните им тела. Нюанса на водата от сапфирена синева до тюркоазения зелен оттенък, когато водораслите цъфтят. Усещаше вятъра с всичките си сетива, виждаше как си играе с песъчинките, подхвърляйки ги като малки детски мечти. После невидимата му ръка се протягаше и нежно галеше морската шир. Ами играта на облаците? Ту танцуваха прегърнати своя бавен меланхоличен блус, ту се гонеха диво. Понякога сърдити се криеха далече един от друг, за да могат след часове да се скупчат в топла обща прегръдка и да заплачат от радост.
Но нещо изтърваше. Все още усещаше, че нещо съществено липсва, че докато не го намери картината не може да бъде готова. Чувстваше се толкова близко до нея, сякаш стои от едната страна на бездънна пропаст и само намирането на мост пречи по пътя му към обетованата земя, която ще го изведе отвъд невидимото, извън нормите на съзнанието. Още малко и картината му щеше да е съвършена. Едва тогава, когато е уверен в себе си, уверен, че е усетил енергията на сътворението, художникът щеше да започне труда на своя живот. Неговият идеал, който винаги щеше да блести от висок пиедестал над другите му творби. Дори след време да имаше други по-високо оценени от обществото картини, те щяха да са за него само плод на много труд. Просто професионализъм. Нямаше да притежават душата, която шедьовърът му щеше да има.
Очите му се отвориха. Някъде дълбоко в сърцето му пламъците на Огнедишащият изригнаха със силата на водороден разпад. Вакуумът разкъса плътта му и той се извиси сред индиговите лъчи на космическия океан. Светът на душите. Животът кипеше навсякъде около него, изпълваше милионите частици на неговата същност. Рееше се из пределите на безкрая и съществуваше в нищото. И накрая за по-малко от квантов импулс време се събра в едно цяло от гърма на тарановите удари под гърдите му.
Лежеше гола на брега до сами прибоя. Вълните обгръщаха крехкото ѝ тяло и то се сливаше с тях. Като във вълшебна приказка, където младата девица живее в хармония с природата и чака своя възлюбен принц. Или може би и тя самата е нереална, просто дух на морско създание. Митична никса, решила да разкрие прелестта на нежното си тяло. Да се покаже единствено на него, за да го спаси от заплетения лабиринт на мрака. Да подари визията си и да го насочи по правилния път на мечтите му. Почувства метаморфозата. Израсна над собственото си сътворение и откри последната липсваща частица на пъзела. Момичето с коси от морска пяна! През всичките тези години търсеше нея и сега, когато я откри се чувстваше свободен да запечата красотата ѝ във вечността.
Момичето усети вторачения му поглед и извърна глава към художника, разкривайки по-ясно формите на тялото си. Без да се смути, леко се усмихна за поздрав. Лицето ѝ привличаше като песен на сирена и човек потъваше в дълбоките ѝ очи. Също така неочаквано тя спокойно се върна към своя свят, където с морето си бяха самодостатъчни.
Изчервен художникът стоеше засрамен на мястото си, като малко дете спипано по време на беля. Очакваше момичето да се притесни и бързо да се прикрие. Дори да го критикува, заради обществените норми. Заради морала, който той трябваше да има и най-малкото поне да се извини за постъпката си. Вместо това момичето приемаше естетиката на тялото си за нещо нормално. Като се замисли, неговите първоначални предположения бяха грешни. Защо тя трябваше да се срамува? Нима е пошло да приемаш себе си и другите хора в естествения им природен вид, с чиста мисъл, без да се отдаваш на властта на животинските нагони. До кога човечеството ще тъпче на нивото на примитивизма и ще създава масови комплекси сред поколенията, породени от догматични нисши възгледи за псевдо морал. Вярвания стаени като шлака сред народите от времето на тъмните векове. Един свят, където се расте с мисълта за грях с ясното съзнание, че е нещо противно, нещо мръсно да покажеш себе си, може да роди само едно болно и извратено наследство, неразбиращо нищо от красота. Човечество далеч от висшите норми, които догмите яростно претендират, че именно с техния път ще бъдат стигнати. За всеки истински ценител на красотата няма по-естествено от натуралното тяло, положило глава на рамото на природната енергия. Не, голотата не е признак на аморализъм и духовно пропадане. Мисълта и подбудите правят човека праведен или не. Коренът на проблемите е вътре в нас самите, а ние го търсим отвън. Мръсотията на хората е в тяхното поведение. В техните егоистични и първични желания и постъпки. И докато има криворазбрани етични правила, светът ни ще тъпче без прогрес. Визията ще бъде просто продукт, който алчни и комплексирани индивиди консумират без да го оценят, за да задоволят болните си потребности. Еротиката, тази топла дума, в чиито корени стои бога на любовта ще бъде тровена и трансформирана в безчувствена порнография и вулгарност. Момичетата в очите на консуматора няма да са повече от стока, която е въпрос на време някой да потърси и поиска да опита.
Художникът не криеше, че е привлечен от красотата на това ангелско създание. Не отричаше и възбудата си. Пое дълбока глътка въздух, изпълнен с бяла живородна светлина. Почувства как тялото му олеква. Остави низините зад гърба си и пое нагоре към високите зъбери на божественото. Щеше да я увековечи точно толкова чиста и прекрасна, колкото я усети.
***
Жената наблюдаваше мъжа си. Предсказваше всяко негово движение, познаваше до съвършенство жестовете му, мислите му. Какво се промени в живота им, от колко време не бяха разговаряли с часове. Когато се запознаха прекарваха с дни без да се интересуват от заобикалящия ги свят. Неразделни обсъждаха визията за един нов съвършен свят, споделяха мечтите си и градяха бъдещето за което копнееха. А сега дори се любеха рядко. Страстта я имаше, привличането също, но стояха латентно под тонове лед. Нуждаеха се от буен огън да ги разбуди и извади на яве, сякаш прокълната черна сянка им пречеше да се видят, колкото и да се опитваха да стигнат един до друг.
Знаеше, че се притеснява излишно. Всяка връзка достига момента, когато партньорите имат потребност от малко повече лично пространство, за да се заздравят отношенията. И за да докаже на себе си, че греши и проблемите са плод на въображението ѝ, реши да провери страховете си. Само така можеше да се успокои.
За да прикрие истинските си мотиви, използва женския си чар. Преди седмица изчака мъжа си да отиде до ателието и започна да се подготвя. Искаше да го изненада, да открадне вниманието му само за себе си. Облече най-хубавото си бельо, избра дрехи, които знаеше, че пробуждат страстта му и с надежда, че потока на любовта ще прелее тръгна след него.
Но ателието бе затворено, него го нямаше. Извади ключовете и влезе в миришещото на бои и разтворители помещение. Стаята бе необичайно подредена и единствено голямо пано стоеше опънато на стилажа. За сега по него имаше контури, загатващи за морски пейзаж. Освен тялото на брега. Ревност воняща на сяра надигна глава и пусна грозните си пипала в гърдите ѝ. Момичето от картината бе съвършено, по-красиво от нея. Нямаше извивка, която да не е на мястото си или нюанс, който да се нуждае от преработка. Толкова реалистичен образ, сякаш залепена фотография. Дори повече от снимка, момичето сякаш бе живо. Усещаше пулса в картината, диханието от фините ѝ устни.
Нея никога не бе рисувал толкова професионално. Разбра, че никога не е била идеалната. Изпита желание да скъса платното. Да унищожи картината. Не, да унищожи момичето от картината. Тя съсипваше семейството ѝ, искаше да открадне съпруга ѝ. Знаеше, че той ѝ изневерява. Най-вероятно в момента той докосваше нея, а не жена си.
Обичаше го! За това не можеше да си позволи да съсипе най-доброто му произведение.
През изминалите дни премисляше случилото се. Не искаше да действа прибързано и да сгреши. Но колкото и да разсъждаваше, винаги стигаше до болезненото заключение. Имаше само един начин проблема да се реши и тя прецени, че е време да действа:
- Къде отиваш?
Художникът се спря изненадан от въпроса. Много добре знаеше отговора.
- Къде мога да отивам? Както всеки ден, в ателието да рисувам.
Отговора не ѝ хареса и с изпепеляващ поглед продължи офанзивата.
- Коя е тя?
- За коя говориш?
- Питам те, коя е тя? Тази с която ми изневеряваш!
- За какво говориш?
Виждаше как бяга от темата. Как я гледа в очите и лъже. Това я ядоса и тя избухна.
- Момичето от картината! От кога сте заедно?
Погледът ѝ се заби в него като огнена стрела. Следеше всяка негова реакция с очакване да издаде нещо скрито и хищно да захапе. Под целия натиск художникът се почувства като захвърлен сред полярна пустош. Никога до сега не бе виждал жена си в такова състояние. Пред него стоеше нов, напълно непознат човек.
- Какво ти става, та това е просто картина.
- Спри да ме лъжеш. И преди си рисувал, но никога до сега не си отсъствал толкова често. Проверих те онзи ден. Нямаше те в ателието. Бил си при нея!
Не можеше да повярва на чутото. Не искаше да го приеме. Сякаш Локи си правеше лоши шеги със съзнанието му и то изкривяваше действителността.
- Следиш ли ме? Доверие ли ми нямаш?
Жената се чувстваше несигурна в себе си.Едва сдържаше сълзите си да не потекат. Опита да прикрие треперещия си глас с викане, но не успя.
- Какво мога да помисля? Все те няма! Всеки път се оправдаваш с ателието и накрая, когато имам нужда от теб, нужда от мъжа си, не мога да те открия там. И какво да видя? Красиво голо женско тяло на платното.
Художникът се вгледа в треперещата ѝ брадичка. Знаеше, че всеки момент ще се срине. Винаги когато се чувстваше наранена, това я издаваше. Но обидата го засегна.
- Казвам ти, това е просто картина. Нещо, което искам да нарисувам от дете. И щом толкова много държиш да знаеш, разхождам се по кея, когато имам нужда да избистря съзнанието. Но има ли значение? Не ме чакай довечера, ще преспя в ателието с онази от картината.
Нямаше желание да се кара повече с нея и бързо излезе. Останала сама изпита пристъп на вина.Срамуваше се от себе си, от мислите и постъпките си. Нямаше сили да сдържа повече сълзите си и те потекоха горещи като киселина.
***
В началото ревнуваше. Искаше мъжа си до себе си, както преди. Не разбираше как една картина е по-важна от нея и отнема цялото му внимание. Ако се срещаше тайно с друга жена, би го приела за нещо нормално. Щеше да я боли, но поне е приемливо. Какво повече можеше да му даде изкуственият свят от истинския? Вместо заедно да пресъздават мечтите си, той бягаше от реалността. Обвързваше се с една илюзия. Не я ли харесваше вече? Бе по-красива от момичето на плажа! Или се заблуждаваше?
Мислите я изкарваха извън нерви. Водеше невъзможна битка с вятърни мелници. Безсилна да излезе победител, тя се ядосваше напразно. Търсеше правилното решение, което ще я изкара от дупката на отчаянието.
Погледна ситуацията от друг ъгъл. От както се роди детето, тя стана преди всичко майка и скри дълбоко в себе си творческите амбиции. Преди бе като него, виждаше света с други очи и искаше да го промени. Да изгради нов строй, подчинен на красотата и истината, общество свободно от капана на капитализма и гротеската.
Мъжа ѝ просто търсеше изява. Като художник искаше да се реализира в обществото. Не главно заради славата, той не беше грандоман, а заради топлото усещане на успеха. От кога амбицията скиташе сред нищетата на илюзорните катакомби на съзнанието ѝ. Обвивката на мрака се пропука и разбра, колко детински постъпваше. Тя тайно му завиждаше, защото допусна най-голямата сила в живота, а именно сътворението, да се обърне срещу нея в ентропия. Не детето беше пречка, а затвора на съзнанието.
Теорията за синхронността не е нова, но в последните години възкръсва като феникс от пепелта. Когато силно желаеш нещо Вселената автоматично предоставя низ от възможности, оставяйки в твои ръце свободната воля дали ще ги избереш или не.
Разхождаше се в морската градина с малкия, отнесена от мислите си. В първия момент не разбра, че отправения въпрос е към нея, но гласът настоятелно повтори:
- Ваше ли е детето?
Вгледа се в лицето на непознатия – симпатичен мъж около тридесетте. Небрежният му вид и разчорлена коса издаваха ексцентричност.
- Да, аз съм майка му.
- Не мога да повярвам. Изглеждате възхитително. Нищо не издава, че сте раждала.
От комплимента се изчерви. Спомни си неловките опити за флирт в началото на връзката си. Тогава той се държеше постоянно мило с нея, за да спечели сърцето ѝ.
- О, благодаря ви.
- За нищо. Ценител съм на красотата и щом я срещна се чувствам длъжен да я съхраня. Работя като фотограф. Мислили ли сте някога да позирате?
- Ами… - въпроса я смути – всъщност не мисля, че съм подходяща за модел.
- Не, нямам предвид дългосрочни договори. Просто няколко фотосесии и нищо повече. Чиста загуба за изкуството ако откажете.
- Не знам. Не съм сигурна.
- Помислете.
Фотографа бръкна в джоба си, взе портмонето и от вътре извади визитна картичка, която ѝ подаде.
- Ако размислите. Е, благодаря за отделеното време.
Без да дочака отговор, той махна за довиждане и бързо се отдалечи. Думите докоснаха сърцето ѝ. „Чиста загуба за изкуството!”. Почувства се отново привлекателна, отново желана. Почувства се отново жена.
Любопитството надделя. Изчака вечерта всички да заспят и провери името му в интернет. Резултатите от търсенето я изненадаха. Повечето бяха от чужди сайтове на високо ниво в изкуството. Поредният злочест пример за преуспял българин, доказан професионалист извън родината си и за жалост неизвестен в нея.
Работеше предимно с момичета, повечето оскъдно облечени или голи. Но в творбите му имаше такава хармония от изящество и светлосенки, че на човек му трябваха минути докато обходи с поглед и осмисли привидно простите композиции. За нея моделите не бяха обект на сексуално желание. Сякаш наблюдаваше окултни богини, загубили силите на възнесението.
И преди да роди ѝ бяха предлагали да позира, но мисълта, че някой ден тези снимки могат да бъдат използвани против нея или против семейството ѝ я спираше. Жълтата преса не жалеше никого, а тя се надяваше, че с много труд ще създаде име в обществото. За това всеки един неин ход трябваше да е добре премислен. Шокираше я стадният манталитет на средната класа. Една анкета разкриваше, че 80% от запитаните не намират за достоверни материалите в таблоидите и клюкарските сайтове, но същият процент от тези хора коментират написаното и се влияят от него.
Не искаше да пропуска повече шансове. Мъжа ѝ си имаше своето поле на изява, той щеше да се реализира до определена степен в обществото. А какво щеше да се случи с нея? Да остане просто обикновена домакиня, една добра майка… Или да чака средната възраст те първа да гради кариера… Не, тя можеше да бъде повече от това. Желанието и силата са корена на успеха и младостта нямаше да попречи. Щеше да достигне висините на амбицията.
Страхливо се заблуждаваше, че семейството е главния проблем, но той се криеше вътре в същността ѝ. Дърпаше конците на тревогата и несигурността, но настъпи времето да се изправи лице в лице с него, защото сега шансът не бе просто добре шлифовано стъкълце, а истински необработен диамант. Снимките не пълнеха страниците на нискобюджетни вестници, а стояха изложени в избрани галерии извън страната. И най-важното, никой нямаше да разбере.
Взе телефона и след няколко докосвания по сензорния екран, пишеше на фотографа.
***
Репортерът протегна ръка, за да вземе сгънатата петдесетолевка. Продаде снимка на местна фолк звезда в неловка поза. Не търсеше жълти компромати, но житейския опит го научи никога да не изпуска случайността. Сега тази никому значима сценка щеше да излезе на показ, а на него да осигури големия хонорар.
Погледна мазното лице на редактора и му се прииска да го заплюе между очите. Знаеше, че има талант да бъде добър журналист, но без име зад гърба си можеше само да обикаля и съчинява нескопосани булевардни истории. Това искаха и търсеха интригантите от безстойностните вестници и сайтове и за такива материали плащаха редовно.
Ненавиждаше се, че пада толкова ниско за незначителни суми. Слуга на простотията, принуден да се унижава на няколко места. Като малък го учеха винаги да отстоява принципите си, ако трябва и да стиска зъби, но парите му трябваха. Лесно можеше да захвърли жълтата преса и да започне друга работа, но така сам слагаше край на мечтите си. Лишаваше се от свободата и развитието на журналистиката, а вярваше, че ще намери голямата новина, с която да изпъкне и да бъде забелязан.
Още малко, само търпение и щеше да излезе извън блатото. Тогава тези репортерчета щяха да лазят в краката му. Ах, как ги мразеше. Заради такива хора журналистиката в страната ни бе на плачевно ниво.Те оцеляваха като паразити на гърба на евтини лесно заменими пионки като него, за да могат бързо да изгреят и също тъй бързо да изгаснат без да оставят отпечатък е историята. Живях – каза искрата и за един миг умря. Мимолетна светлина в мрака без потребност за хората.
Стегна ченето си и с пресилена усмивка стисна ръката на редактора:
- Благодаря Ви. Ако изникне още нещо първо при Вас ще дойда.
- Знаеш, за нас е удоволствие да работим с теб.
Думите кънтяха болезнено в главата на репортера. Удоволствие, как ли пък не. Излезе от сградата и се сля с потока от хора по улицата. Вдигна качулката на анорака. Облаците над главата му тежаха опасно и всеки момент очакваше от сърдитите им сиви тела да се изсипе порой. С надежда да избяга от дъжда тръгна с бърза крачка към първата автобусна спирка, за която се сети. Лицемери, позор, жалки глупаци…мислите яростно се блъскаха. Летяха като карабинен откос, куршум след куршум, докато една от тях не се отклони и излезе с тиха въздишка.
- Скоро ще видят те…
А от небето едри капки лакомо се посипаха, гладни да попият жлъчта от хората. (следва продължение)
Автор: Деян Емилов Димитров
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.
Благодарим и за неоценимата подкрепа на:
