Мите

Единият нож – отпред на лодката - беше от дядо му: Митко Сузито. Беше го изковал от ресьорна стомана, закалил и така полирал, че слънчев лъч, отразен върху металната  повърхност, вадеше очи.

- Рибата е като жената – казваше дядо му.

- Сама ще дойде при теб. Може да вземеш една, може да вземеш и две риби. 

- Мамито му и паламуд! – ругаеше Тодор Сузито.

- Комшията взе десет каси, ние – таратанци.

- Трябва да знаеш местата, да познаваш навиците и. И да чакаш – казваше дядо му.

- Егати чакането, егати навиците, егати местата! – мрънкаше Тодор.

- Морето дава –казваше дядо му. – Иска обикаляне.

- Егати обикалянето! - мрънкаше Тодор Сузито. – Биволите ги направихме на полигон. Ропотамо го превърнахме на полигон. Комшията, да е жив и здрав, един път влезе – с десет каси излезе. Ние десет пъти влязохме – една риба не взехме. Егати паламуда! 

- Какво му е на паламуда? – чудеше се старият. - Риба.

- Къде ходи, не знам! – мрънкаше Тодор.

- Ще дойде! –клатеше глава дядо му. - Рибата си знае работата.

- Не знам дали рибата си знае работата, обаче аз си знам моята – казваше Тодор Сузи-то. - Ще направим друга лодка, голяма, да влизаме в пангуса. Да вадим риби, а не тара-танци!

-Какво и е на „МИТЕ“? – питаше Митко Сузито. - Вярно. Малка е, вехта е, обаче и знаем кусурите, пък и „МИТЕ“ знае нашите – иска да я постегнем тук-там. 

Малкото Сузи, син на Тодор Сузито и внук на Митко Сузито, израсна с диалозите на въз-растните, които натрапчиво допълваха цветността на есенния риболов. Диалозите спряха, когато се почна градежът на новата „МИТЕ“ – голяма и яка, да хващат риби, а не таратанци, както се изразяваше баща му. Петнайсет години строиха „МИТЕ“ в гробищния парк на Бургас. После заклаха един петел, нацапаха с кръв винта на „МИТЕ“, качиха „МИТЕ“ на колесар, минаха покрай хотел „Мираж“ и я закараха на Ченгенето.  Пуснаха „МИТЕ“ – голяма и яка, с надстройка и албаро за наблюдение, с чиято помощ щяха да ловят туруци, а не таратанци. А старата „МИТЕ“, вехта и разпадаща се, остана на брега на Ченгенето с един салкъмен филиз, пуснал корени в нея.

Тогава под скармусите на новата „МИТЕ” сложиха втория нож – така заточен от Тодор Сузито, че гларусите, стъпили на „МИТЕ“, можеха да си подрязват ноктите. После хвърлиха няколко скумрии на скарата - изядоха техните норвежки омега 3 мастни киселини, изпиха две шишета с ракия, дамаджана вино и нещата си хванаха пътя.

Дали морето даваше риба или не, семейството никога не сядаше на масата без риба. А когато дадеше – фамилията работеше като по учебник. Паламудът беше на пиедестал. Правеха домашни специалитети, отварящи врати на учреждения и министерства в София. Есента бе лебедовата песен на чичо му Емил. Бивш щангист, Емо Сузито можеше да повдигне с ръце както рибарска лодка, така и да изяде пълна тенджера сарми. Той бе човекът, който контролираше обработката на улова, сякаш бе диригент на рибен оркестър.

Рибата се чистеше под лупа – хирургично се изваждаше гръбначната артерия – неколкократно се накисваше и сменяше водата. Държеше едрата морска сол да е поморийска или бургаска, а не чикиджийски трошляк, доставен от Гърция. Записваше в тетрадка резултатите от процеса на осоляване. Сакралното число 40 бе от значение не само за душата на мъртвия, за юдеите на Мойсей, тръгнали към  обетованата земя, но и за вкусовите качества на паламуда.

Лакердата не се прави от кювлии, казваше той. За да стане лакерда, месото трябва частично да узрее в саламурата - по този начин се запазва сочно, с приятен светлорозов цвят, като се топи в устата. Режеше паламуда на трахули с тънък шефски нож, махаше досадните иглени кости, зачистваше основите на перките, изрязваше тъмночервените петна - не особено приятни за консумация и добавяше дафинов лист и бахар, които създаваха един уникален и впечатляващ аромат на месото, като елиминираха типичния „рибен“ мирис на солена риба. Така се получаваше любимото му „диванче” за водката, мастиката и бялото вино.

За рибната консерва Емо Сузито предпочиташе добруджански боб, който леко се вареше, пък и беше по-вкусен. Киселите краставички да са тип ,"швейцарски“ - така нарича-ха малките корнишони, които България изнасяше по времето на комунизма, а доматеното пюре да е от Пазарджик. Грахово-царевичната смес бе най-отгоре, под капачката, като всяка капачка се стерилизираше 10 минути на ключ.

Третият нож, появил се на „МИТЕ“, бе донесен от Толедо: изработен от кастилска сто-мана и закален в „бича кръв“ – така каза аверът на Малкото Сузи, каза нещо и за Дон Кихот и Санчо Панчо, че били от този район, а пък Сервантес бил от Мадрид или с две думи: мешана скара – като маврите с испанците. Ножа го сложиха на кърмата, близо до руля.

- Морето дава, но морето взима - казваше Тодор Сузито. - Трябва да си готов на всичко.

Трето поколение рибар Малкото Сузи бе взел всичко, което можеше да се вземе от дядо му, баща му и чичо му:

Като деяние само по себе индивидуално, както и социално - ловенето на паламуд е сложна работа - не е като да отидеш в магазина и да купиш сирене. Първо – паламудът трябва да се появи. Второ – трябва да знаеш местата, да познаваш навиците му. И да чакаш, както казваше дядо му. Трето – трябва да уцелиш спокойно море. Иначе хващаш провезата (смяната на топла със студена вода), нищо няма да уловиш - вълните са 4-5 бала – и със сигурност ще хванеш морска болест. Четвърто – за паламуда трябва време, постоянство и усърдие; не е като да отделиш половин час за кафе - а дни, седмици, месец. Има още една подробност - паламудът се лови определено по-навътре; най-добре в пангуса  (плитчината срещу Южното Черноморие на около 26 км от брега). Пангусът е дълбок около 50 метра и там се навърта най-много риба. Риболовът в пангуса е свързан с нарушение на всички възможни закони – от Закона за аквакултурата до Закона за граничния контрол и куп други нормативи на ДИК (Държавната инспекция по корабоплаване). ,"МИТЕ” беше голяма и яка и ставаше за пангуса - да хващат риби, а не таратанци - но ако я засечеше граничният катер, щяха да вземат улова.

„МИТЕ“ наби ачика. Двигателят беше силен и здрав, като 200-килограмов дървен чук на тепавица, който блъска в ритъм тялото на морето, а перката реже от тялото хиляди солени балончета, които изскачат изпод кърмата и се разстилат зад нея като коси на русалка. Нямаше хоризонт. Тялото на морето влизаше и излизаше от мъглата, както и „МИТЕ“ влизаше и излизаше от нея и беше толкова тихо и мълчаливо, че морето приличаше на огледало – дълбоко и плътно, на киноекран, от който Нептун пръска синьо-зелени есенни цветове, приличащи на рекламни опаковки за сладолед. Морето бе въ-ха на сладоледа, когато се появяваха сребристите мускулести бързаци – пасажите от паламуд. Движеха се като на олимпиада, със скорост от около 100 км в час, устремени към победата, с яки и мускулести тела – каращи водата да трепери и да се люлее замаяна.

Доживяхме треската, казваха рибари. В морето няма медузи, не е като в миналото, когато мрежите не можеха да се пипнат, защото пареха. Тази година дъното е по-чисто, по-малко беше тинята, по-чисто беше и попчето. Очаква се появата на белия паламуд, който се среща рядко, веднъж на 100 години, като поверието гласи, че ще донесе богатство на щастливеца, който го улови.

Движението на рибите беше различно: започваха да се точат покрай бреговете на юг от Бургас от последните дни на август чак до Никулден през декември. Понякога тази миграция приличаше на хвърлен зар – чакаш е пек, идва дюшеш  – но редът  се определяше пар екселанс от хищните риби: първо преминава леферът, след това – паламудът, после сафридът и последен – зарганът

- Баджо – каза Малкото Сузи, – пускай узукмата.

- Добре! – каза баджанака и „МИТЕ“ забави ход. – Пускам.

Беше късния следобед и двамата не бързаха. Слънцето трябваше да падне ниско, за да не може паламудът да вижда мрежите. Най-добре на свечеряване. Знаеше го отлично. Знаеше всичко за рибите, но и рибите знаеха всичко за човека. Бяха станали по-хитри и по-смели. Умееха да се пазят. Искаше обикаляне, търпение, чакане. Искаше късмет. Познаваше навиците им. Свикнал беше с тях. Знаеше, че ще дойдат. Рибата не може без човека, както и човекът не може без рибата. Както казваше дядо му: рибата е като жената – не може без мъж и мъжът не може без жена. Иначе природата е загубена.

- Надушвам я – каза Малкото Сузи.

Миришеше на берекет, морето беше чисто, нямаше медузи. Отдавна беше тъмно. Лу-ната се дигна. Прожекторите бяха готови – единият на носа, другият на кърмата. И тога-ва пасажът удари. Морето се залюля, както и „МИТЕ“ се залюля – нищо, че беше голя-ма и яка. Пасажът удари като на олимпиада, със сила и скорост. Дръпна мрежата. Мре-жата удари „МИТЕ“, „МИТЕ“ срамежливо отстъпи, стъписа се. Водата трепереше и се люлееше побъркана от яките и мускулести тела на паламудите. „Хайде, говореха риби-те, вземете ни!“

- Пускай прожектора! – викна Малкото Сузи.

Светлината от прожектора порази морето – морето вреше от риба. Двамата започнаха да вадят мрежата. „МИТЕ“ поемаше паламуда лакомо и ненаситно. После се задъха, оригна се, спря да си почине. Рибите бяха атлети. Бяха финиширали достойно. Бяха спечелили неравностойното състезание с човека. Бяха горди.

Половината дължина на мрежата беше в лодката, другата половина зад борда. „МИТЕ” клекна; нищо, че беше голяма и яка. Пасажът беше престъпно много, повече от много. Лавина от риби. „МИТЕ“ поддаде, огъна се.

- Ще потънем – извика Малкото Сузи.

- Стига, бе –зяпна го баджанака. – Егати паламуда!

Морето дава, но морето взима, казваше баща му. Трябва да си готов на всичко.  Толкова риба имаше само в приказките, в трите желания на златната рибка, в разказите на Хемингуей. И в „МИТЕ“.

Но „МИТЕ“ потъваше – голяма и яка; претоварена с риба. Малкото Сузи погледна към скармусите: вторият нож, на който гларусите можеха да си режат ноктите, беше затрупан от паламуда. Погледна към носа на лодката, където беше ножът от ресьорна стомана, останал от дядо му. Нямаше как да стигне до там; уловът беше навсякъде. Оставаше кърмата. Посегна рязко. Здраво хвана кастилския нож, донесен от Толедо. Животът беше над всичко. Беше трето поколение рибар. Беше готов. Замахна широко и силно. Повтори два пъти и сряза мрежата. „МИТЕ” оцеля.
 

Автор: Гочо Гочев
13.