Малкото рибарско селище на брега на морето беше тихо, като скрито място, където хората живееха в ритъм със солта на въздуха и вълните на океана. Нямаше много жилища, а лодките бяха същински царе на плажа, закотвени сред рифовете и пясъка, които напомняха на живия живот, който течеше от векове в това забравено от времето място.

Мила, 16-годишно момиче с тъмна коса и светли очи, стоеше на брега и гледаше как баща ѝ Димитър поправя мрежите, като изплита всяка нишка с изключителна прецизност. Тя беше израснала с мириса на риба и солена вода и в сърцето ѝ беше дълбока обич към този живот, макар и да имаше малко други момичета на нейната възраст, които разбираха какво означава да си рибар. Възрастните я наричаха момиче с рибарска душа. И беше така — дори малките ѝ ръце не се страхуваха да хвърлят мрежи, да почистят лодката или да събират улова от нощната риболовна пътуване.

Но все пак имаше нещо, което ѝ беше трудно да разбере. Нещо, което само баща ѝ и дядо ѝ можеха да ѝ научат.

“Днес ще излезем рано,” — каза Димитър, като вдигна поглед към нея. Очите му бяха уморени от годините труд в морето, но все още имаше светлина в тях. “Искаш ли да се научиш как да хвърляш мрежа през нощта?”

Мила кимна, усмихвайки се. Можеше да усети как сърцето ѝ започва да бие по-бързо при мисълта за нощния риболов. Беше чувала истории от дядо ѝ за това как рибите се хващали в тъмнината, как рибарите си помагали, като работели като едно цяло със стихията.

“Хайде, отиваме при дядо ти,” — каза Димитър и се усмихна.

Скоро с лодката заминаха на север към по-големите рифове, където се намираха най-добрите места за риболов. Лодката скърцаше и пътуваше по тихото море, а нощта започваше да се спуска, обгръщайки всичко в меко синьо-черно.

“Запомни, Мила” — каза дядо ѝ, който седеше в задната част на лодката и наблюдаваше морето. Той беше човек с дълбоки бръчки, но очите му все още бяха изпълнени с живец. “Риболовът е не само работа, не само сила. Той е начин на живот. Не си само ти и мрежата, а морето, вятърът, лодката. Трябва да станеш част от тях.”

Мила се вгледа в звездите, които се оглеждаха в безбройните вълни. Усещаше мириса на солта и някаква странна енергия, която изпълваше въздуха, сякаш самото море беше живо.

“Как го правите?” — попита тя, докато подготвяше мрежите. “Как разбирате кога е правилното време да хвърлите?”

Дядо ѝ се усмихна, а в очите му се появи едва доловима тъга. “Това е нещо, което се учиш с времето, но най-важното е да слушаш морето. Много хора мислят, че е просто риболов, но е нещо повече. Вниманието, търпението… и малко интуиция. Трябва да усещаш, когато е моментът.”

Бащата на Мила замълча, докато въртеше кормилото. Беше мълчалив и също така непоклатим в своята работа. Той не говореше много, но когато го правеше, всяка дума имаше тежест. Приятелите му и дори местните рибари го наричаха стария морски вълк. Знаеше морето по-добре от всеки друг.

В един момент лодката им се задвижи плавно през водата. “Готови ли сте?” — попита дядо ѝ и започна да дърпа мрежата. Мила се стегна. Това беше моментът, който толкова дълго чакаше. Беше готова да се потопи в тази магия.

Нощта беше тиха като нещо, което предстояло да се случи. Вълните слабо почукваха по борда на лодката, а звезда след звезда започваха да се оглеждат в успокоеното море. Вятърът раздвижи косата на Мила, която беше разпусната и рошава, а тя се вгледа в лицето на баща си, който съсредоточено хвърляше мрежата.

“Сега е твоят ред,” — каза той с рязко, но ласкаво търпение в гласа си.

Мила пое дълбоко въздух и хвърли мрежата, точно както я беше научил баща ѝ, с ръце, които трябваше да се доверят на инстинкта, а не на сила. Усещаше как всяка нишка на мрежата се разпространява в тъмнината, като самата магия на морето я поглъща.

Тя наблюдаваше с бързо биещо сърце, когато мрежата падна във водата и потъна. След секунди дядо ѝ направи знака с ръката си — уловът беше добър.

“Малко практическа магия, момиче,” — усмихна се той, докато гледаше как Мила започва да вдига мрежата. Но не беше просто риболов — беше част от нещо по-голямо. Нещо, което само морето можеше да дари.

Когато се завърнаха на брега, с рибите и мрежите, Мила се чувстваше по-силна, по-жива и по-близо до този свят, който нейното семейство познаваше от поколения. Тя осъзна, че риболовът не беше просто начин на препитание. Това беше обичай, начин на съществуване, който свързваше поколенията, изпълваше сърцата с гордост и любов.

“Ти си готова,” — каза баща ѝ, когато лодката спря на плажа. “Не само за риболов, но и за живота.”

Мила го погледна, усмихвайки се. Тя беше готова. Готова да следва стъпките на баща си и дядо си, готова да чува морето, готова да бъде част от него, както те бяха — завинаги.

Автор: Десислава Кехайова

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и: