Бе топъл юлски ден. Лежерно във въздуха се носеше соленото морско ухание. Небесният свод бе чист, с изключение на две-три облачета, събрали се в интересна и причудлива за хорското въображение форма. В късните часове на някак си необикновения неделен следобед, ленивото слънце все още обгръщаше с топлината си плажуващите на централния бургаски плаж. Причудливите крясъци на гларусите, които се рееха свободно в небесната шир, бяха като вид предупреждение към къпещите се в морето.

Пернатите ни другари бяха готови да изпъдят неблагоразумните хора, ако отидеха на дълбочина, опасна за тях самите. По парливите златисти пясъци тичаха весели дечица, чийто звънък смях доставяше радост в сърцата на техните родители. В далечината, макар и глухо, се чуваше продавачът на царевица чичо Иван, който опитваше да примами гладните туристи да опитат от неговата вкусна млечна царевица.

По всичко си личеше, че Бургас се готвеше за края на поредния чуден летен ден. На фона на този щастлив пейзаж се открояваше образът на дребно момиче, чиито руси коси бяха прибрани в разпуснат кок. В ръцете си тя държеше тефтер с твърди зелени корици.

По осяното и с лунички лице се четяха нотки на отчаяние. Цял ден тя обикаляше по бургаския плаж, все едно търсеше нещо или някого - очевидно без успех. Изведнъж се усмихна. Явно пъстрите й ириси бяха съзрели това, което търсеха. Русокосата девойка се доближи до едно момиченце, което строеше пясъчен замък в близост до скалите.
– Здравей, мило дете!- поздрави тя.
– Здравейте! - отговори момиченцето.
– Аз се казвам Лидия Борисова и съм студент по журналистика.

– Аз съм Вяра Петрова и съм ученичка.
– Какво силно и красиво име имаш! – възкликна Лидия.
– Мога ли да ви помогна с нещо?- учтиво попита Вяра.
– Можеш да ми помогнеш, ако желаеш. Завършвам журналистика и трябва да подготвя един проект. Реших да пиша за мечтите на хората по бургаския плаж докато съм на почивка в това прекрасно морско градче. Би ли ми помогнала?
–Разбира се! - отвърна развеселено Вяра. В този момент се появи майката й.
– Миличка, с кого си говориш? – попита загрижено дъщеря си.
– Мамо, не се притеснявай. Тя е студент по журналистика и иска да напише статия за мечтите на хората.
 Искри от вълнение заиграха в майчините очи. Тя се усмихна на Лидия.
– Казвам се Божидара и съм майката на Вяра. Само да си изпие лекарството и може да си поговорите, госпожице.
Лидия се здрависа с Божидара. Бъдещата журналистка кимна и се усмихна, но за миг. Когато съзря името на лекарството сърцето и потъна в скръб. Знаеше го, защото годеникът й бе студент по онкология и го бе чула от онлайн лекциите му. В този момент пъзелът се подреди - слабото тяло на Вяра, бледата й кожа.
– Може ли да започна?- ангелското гласче на болното момиче разсея облаците, загнездили се в съзнанието на Лидия.
– Да, разбира се. - отвърна журналистката и подготви химикала си.
– Казвам се Вяра Петрова и съм на 12 години. Но аз не съм като другите деца. Не ходя на училище, не защото така правят онези уж готини деца, а защото съм болна. Диагностицираха ме с левкемия преди шест месеца.
Вяра замлъкна за миг, докато оформяше кулата на своя пясъчен замък.
– Но знаете ли госпожице журналист.- продължи малкото момиче. – Всички деца мечтаят да оздравеят. Аз искам да стана педиатър и да излекувам всички деца!

Лидия се усмихна след като довърши записката си. Намести очилата си и се опита да сподави мъката, която обгаряше душата й. Искаше да прегърне това смело дванайсет годишно момиченце и да заплаче.
– Може ли да придържате тук, за да не падне моята кула? Отивам да донеса малко пясък, за да я закрепя.
Лидия  изпълни желанието на малкото момиченце. В пъстрите й ириси тя беше нещо повече дори от супергерой - това бе ангел, пратен на земята, за да дарява надежда и любов в хорските сърца.
– Благодаря, че ме изчакахте.- развеселено каза малкото момиченце и усърдно продължи работата си над пясъчния шедьовър.
– Вяра, интересно ми е нямаш ли и други мечти? Например да оздравееш? Да посетиш някоя екзотична дестинация?

– Както ви казах аз не съм като другите деца. Не мечтая да оздравея, защото знам, че когато настъпи момента Бог ще ми прати лекари, които да ме излекуват. Не роптая срещу това. Пък и кой знае. –лъчезарната усмивка огря бледото и личице.
Може дори самият Бог да ме излекува.
Лидия остана без думи. Това смело дете я смая.
– Ако не е тайна за какво мечтаят хората по плажа? - попита Вяра, която поставяше мидички, за да  завърши пясъчния замък.
– Техните мечти не могат да се сравнят с твоите. Всеки е завладян от материалните блага. Едни искат скъпи телефони, други пари и имоти, а ти, мило мое дете....
Лидия избърса търкулналите по бузите и солени сълзи.
– Ти мечтаеш за нещо толкова красиво и възвишено. Възхищавам ти се!

 В този момент Вяра прегърна Лидия.
– Не плачете, госпожо журналист. Искам да ви благодаря, че поговорихте с мен.
– И аз ти благодаря, мило мое дете. Но ми обещай едно. Остани се все същото лъчезарно ангелче, което дарява вяра, надежда и любов на добрите хора.
– Обещавам, но преди да си тръгнете, почакайте!
Вяра даде знак на Лидия да изчака за момент. Малкото момиче се затича към хавлията си и се върна след миг. Тя остави в шепата на Лидия малка раковина.
– Нека това ви остане като спомен от нашата среща в Бургас.
Лидия и Вяра се сбогуваха с прегръдка.


25 години по-късно


Кабинетът на доктор Георгиева се намираше в столичната болница св.Анна. Както всеки ден пред него чакаха десетки майки със своите болни деца. Сред чакащите бе и журналистката Лидия Борисова, заедно със своя внук Теодор. Най-накрая дойде и техния ред и ги повикаха в кабинета на детския педиатър.

Доктор Георгиева прегледа болното дете и вече бе готова с неговото лечение. В миг преди да предаде рецепта тя погледна бабата на малкия Теодор. В ръцете си разтревожената жена държеше ключове, до които бе вързана малка раковина.
– Извинявам се за въпроса, но сте ми позната. Да не би да сте журналист?- попита доктор Георгиева.
– Да, журналист съм. Казвам се Лидия Борисова. Може би сте чели някоя моя статия. - отвърна  разсеяно тя.
– Позната сте ми, защото преди двадесет и пет години ми взехте интервю на бургаския централен плаж.
– Вяра, ти ли си това?

Двете се прегърнаха.
– Виж как си се разхубавила, мила моя.-Отбеляза журналистката. - Разкажи ми какво се случи по пътя ти.

–Малко след нашата среща, Бог ми прати лекари, които да ме излекуват. Аз завърших училище и постъпих в медицински университет. Сбъднах мечтата си, станах детски педиатър.
– Радвам се за теб, мило дето. -топло отвърна Лидия.
– Това не е всичко, госпожо журналист. Срещнах любовта, мой колега състудент. Оженихме се и сега имаме седем годишна дъщеря, която кръстихме Надежда.
– Радвам се, че успя Вяра. А, как е моят малък Тошо?
– Вашето внуче ще оздравее до броени дни, само трябва да приема лекарствата по схемата  както съм ги описала тук в рецептата.
Лидия и малкият Теодор благодариха на доктор Георгиева и излязоха щастливи от педиатричния й кабинет. Вяра също бе останала щастлива от тази внезапна среща.

Автор: Християна Германова, 17 години.

Ученичка от 11е клас в ПГЧЕ „Васил Левски“ Бургас

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 12-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, бургаският народен представител от ДПС Севим Али, както и: