Реката бе притихнала, като че ли усещаше наближаващата зима.
Вятърът разпръскваше нападалите, изгорели от слънцето листа, все едно разпалваше буйните езици на неудържим пожар.
Тук-там се чуваше сладкият глас на някое птиче, радващо се на последните топли лъчи на залязващото слънце. Глухо в тишината оттекваха все още далечните стъпки на човек.
Това вероятно беше дядо Ставри, който всеки ден, по едно и също време, идваше на брега на реката, за да опита късмета си срещу онази, придобила вече образ на митично същество, опърничева щука.
Всеки от селото знаеше за нея, всеки се бе пробвал да я хване, но никога не е успявал. Разказваха се легенди, приказки дори колко била голяма, какви остри зъби имала, как блестели люспите ѝ като монети на лунната светлина... Често тази неземна риба беше гост в приказките за лека нощ на децата ту като хилядолетно чудовище, с което момъкът трябваше да се пребори, ту като изпълняваща желания само на онзи, който успее да я улови.
И въпреки че за повечето хора тази чудновата риба беше вече една прашна история, която се предаваше от поколения на поколения като легенда, то за дядо Ставри тя никога бе преставала да губи истинността си, той никога не бе спирал да се надява, че някой ден ще победи това същество. Но не бил сам старецът в това лудо приключение – негов другар и спътник беше белият котарак Мишо, дълбоко привързан към стопанина си и винаги неотлъчно до него при всяко ходене до реката.
Може би това е съдбоносно място, не само заради безценната щука, но защото точно при един от поредните опити на дядо Ставри да хване рибата, в една дъждовна вечер се появил измръзналия и мокър до кости котарак. Мъжът го съжалил, приютил го на топло и сухо под кожуха си и от този ден нататък животинчето му се отплаща за добрината с преданост и обич.
Свечери се... По наполовина тъмното небе изгряха едри звезди и оставиха отпечатъка си върху почти огледалната повърхност на водата. Въпреки че зимата още не бе дошла, въздухът ухаеше на студ и снежинки. Това не бе пречка за дядо Ставри и верния му спътник по пътя към сбъдване на мечтата.
Двамата се настаниха удобно на едно място край брега, фенер хвърляше блед отблясък върху лицата им. Светлината му потъваше в тъмните, но тихи води на реката. Мъжът хвърли въдицата, която енергично потъна в безкрая, и закача. Сънливото мъркане на Мишо, сгушен на топло в скута на рибаря, унесоха и него в сладка дрямка.
Изведнъж въдицата затанцува в разхлабената схватка на дядо Ставри, който отведнъж се сепна и изправи. Котката измяука като опарена и настръхнала зае отбрантелна позиция. Мъжът едвам удържаше, опъналата се като тетива на лък, въдица. Тя неистово се огъваше под тежестта на нещо силно и мощно, което пореше доприди малко спокойните води. Това беше тя... онази митично прекрасна, но и опърничево дива щука.
Макар и годинките да си бяха казали думата, Ставри впрегна всичките си сили и се впусна стремглаво в борбата, сякаш от това зависеше живота му. Та това беше мечтата му, онзи блян, онзи сън, който го крепеше и който му даваше смисъл в поопустелия му живот. Това бе шансът да пребори всеки страх, да разруши всяка мисъл за неуспех, да се вкопчи в единствения възможен изход от това, а именно – своята безпрекословна победа над това същество.
Изведнъж натискът отслабна, кордата се отпусна и провисна... „Явно всичко бе дотук...“, помисли си старецът и беше готов да изтегли въдицата си от водата, когато нещо привлече погледа му. Като сребърен лъч проблясна в тъмата, разпръсквайки златни водни капчици около себе си, величествената риба, а бледо очертаните извивки създаваха усещане за могъщество... „Ето това е вълшебството и легендарната красота, която омагьосва. Ето тук е скрита непоколебимата сила и жажда за живот.“ – мисли, които се стрелкаха в побелялата глава на стареца, изцяло погълнат от този миг.
Едно оглушитено мяукане, придружено от яростно съскане на верния котарак, накараха дядо Ставри да се освести. Мишо му напомни нещо важно, а именно, че това бе моментът, мигът на истината, онова магично времепространство, където всичко спира да съществува и остава само силата – онази сила, която го вдъхновяваше толкова време, онази мощ, която е способна да надвие и най-страшния враг... силата на духа... И мъжът, гордо изправен, с лице, озарено от някогашната младост, дръпна рязко и непоколебимо своята въдица...
Слънцето вече галеше поляната с топлата си милувка и раздаваше щедро от топлината си. Лек ветрец поклащаше клоните на дърветата, крадейки от тях обагрените в цветовете на пожара листа. Стъпки, отчетливи и ясни, прекъснаха разлялата се тишина. Тежки стъпки, които звъняха с мелодията на своите оръжия... Това беше дружинката от неколцина ловци от селото, пътят на които минаваше покрай реката. Едно жално скимтене ги накара да се отклонят от пътя и да се спрат на брега на реката. Там лежеше дядо Ставри, неподвижен, с вперени в безкрая на небосвода студени очи, а в ръката му още бе въдицата. До него стоеше величествената щука – огромна, с люспи като сребърни монети, с перки, колкото две човешки длани – едно митично същество, което вдъхва респект и гордост. А до безжизненото тяло на Ставри, се бе сгушил белият котарак Мишо. Старецът бе издъхнал, но бе сбъднал мечтата си, бе изживял своя неистов копнеж, бе превърнал сънищата си в омагьосваща реалност...
<span style="\"line-height:" 1.6em;\"="">И днес, деца, можете да видите тази невероятна риба и ще се уверите, че това не е просто една прашна история, която моят дядо е разказвал на сина си, както аз съм я разказвал на баща ви и на вас. Още днес ще ви заведа при нея, тя е тук, в селото, за да може всеки да се наслади на дивната ѝ красота и да си спомни за дядо Ставри. – лека въздишка се отрони от устата на дядо, а неговите внуци, моите палави деца, седяха неимоверно кротки, попивайки всяка част от тази приказна история. А топлото мъркане на белия котарак Мишо, удобно излегнал се в скута на дъщеря ми, придаваше на всяка дума неподправена истинност...
Автор: Радостина Зотева
9.
