За първи път ме заведоха за риба преди 42 години. Тогава бях на три, а баща ми беше най-добрият риболовец по нашето Черноморие.
Така говореха хората – един път ходил на едно състезание по чужбината и станал пети. Това си е било голямо признание, откъдето и да го погледнеш, та всеки се допитваше до него по всякакви въпроси, свързани с рибарството.
Спомням си как го чувах да говори за захранки, как с часове връзваше чепаретата си и как му светваха очите, когато потегляше призори към някое тихо местенце край морето.
Майка ми често плачеше сутрин, когато си мислеше, че още спя и няма кой да я чуе. Струва ми се, че си мислеше, че той обича рибата повече от нея. Сега като се замисля, никога не съм я виждал да яде риба.
Когато бях малък, тя поне чистеше рибата, която татко улавяше, но с времето отказа да има какъвто и да е досег с нея. Баща ми беше моя идол. Исках постоянно да съм с него, а той все отсъстваше. Разказвали са ми, че съм плачел поне по 40 минути всеки път, когато е излизал от вкъщи.
Татко казва, че първата ми дума е била „риба“. Майка ми отрича всеки път, твърди, че съм казал „мама“. Една събота мама трябваше да замине за провинцията, за да оправи някакви семейни дела и не искаше да ме мъкне по влаковете. Тя в никакъв друг случай не би се съгласила татко да ме заведе за риба с него, но нямаше избор – баба ми беше се разболяла и нямаше как да ме гледа. С татко станахме рано-рано, закарахме мама на гарата, дадохме й по една целувка и потеглихме на мъжкото си пътешествие.
Когато пристигнахме, татко започна да хвърля захранки, да навива месената, да разпъва безбройните си въдици. Бях прекалено малък, за да държа цяла въдица, затова тате ми показа как да навия кордата на пръстчето си. На края й закачихме кукичка и малко, сладко червейче. Татко все още си наместваше въдиците, докато аз вече бях хвърлил кордата и чаках. Правило номер едно на всеки риболов е да мълчиш. Рибата се плаши от празните приказки, казваше татко и затова никога не взимаше мама със себе си.
И аз си мълчах, когато изведнъж усетих, че кукичката ми е закачила нещо и веднага почнах да навивам кордата на пръста си. Татко още не ме беше забелязал, а аз продължавах да навивам с всичка сила. Ставаше все по-трудно и сигурно съм издал някакъв звук без да искам, защото видях как баща ми се затича към мен. Чувал съм да се говори за него, че никога не е изпускал риба, нямаше да позволи и сега това да се случи.
Хвана ме през кръста и почна да ме дърпа. Аз навивам, пръста ми моравее, баща ми ме дърпа назад с всичка сила. Нямаме търпение голямата риба да се покаже на повърхността. Можем да се закълнем, че вече я виждаме. Една оса ни забелязва и веднага се включва в суматохата. Започва заплашително да кръжи около лицето на баща ми. А той е здрав, силен мъж, без алергии. Една оса по принцип не би го уплашила, но тази била някак различна. Пуска ме с една ръка, за да изгони ужасната буболечка, но нещо става, не разбира даже какво, губи равновесие и ме изтърва.
А аз отлитам с всичка сила напред и нагоре. Летя няколко секунди, после цамбурвам в морето. Голямата риба се оказва малък храст. Татко ме вади от морето, хвърля ми една хвалия и си прибира такъмите. На път към вкъщи спираме до болницата. Изкълчил съм си рамото – не знам кога е станало, изобщо не съм усетил. Обаче сега като ми казаха, наистина боли. Правят ми нещо и после се прибираме.
Мама щеше да се прибере на другия ден по обяд. Щеше да вика. Щеше да хвърли през терасата любимата въдица на тате, после той щеше да я удари. Мама щеше да ми забрани завинаги да ходя за риба. Мисля, че в тоя ден щеше да започне да мрази тате истински и така до днес. Днес татко почина. Ще ида за риба.
Автор: Вержини Ованесян
14.
