Вятърът беше издълбал браздите на лицето му. Ловеше риба от малък и силните му ръце пренасяха кофа след кофа към ладата. После продаваше на рибната борса. Животът го беше научил, че с постоянство и любов към морето, може да изхрани децата си и да ги изучи.

Днес не хвана нито една риба. Стомахът му се свиваше. Сякаш някой беше направил черна магия и го гледаше как се гърчи като червей.

-        Хайде, хайде, поне една рибка. Няма да се прибера с празни ръце.

Говореше на себе си. Колегата го нямаше, за да обсъждат времето и да мълчат. Не споделяха за личния живот, за политическите убеждения или за любимия отбор. Ако човек ги беше видял за първи път, би отсъдил, че са познати. Но не бяха, пазеха гърба си като братя.

-        Добре, че не дойде. Колко щеше да псуваш?

Залезът се спускаше и морето се бунтуваше. В далечината се появи кола. Шофьорът караше бавно и оглеждаше кея. Имаше две момчета, които правеха жабки, влюбена двойка, които се гушкаха и рибарят. Колата спря близо до празната кофа и през смъкнатия прозорец се чуха първите закани.

-        Пак ме изпревари. Всеки път ме подкарваш с преднина.

-        Каква преднина бе, човек?

Колата се придвижи назад и препречи пътя на рибаря. Шофьорът излезе, отвори багажника и извади кутия с червеи.

-        За да видиш, че съм пич, заедно ще напълним кофата. Винаги е било ние срещу морето. Няма да се даваш.

Рибарят го подмина, излезе на пътя без да се огледа и хвърли всичко на задната седалка на ладата. Качи се отпред и запали двигателя. Постоя, погледа слънцето, отражението във водата, полета на чайките и стисна още по-здраво волана. През зъби пожела успех, а приятелят му обеща да донесе риба по-късно.

-        Да не се вкиснеш сега. Утре не е днес, утре си е направо нова година – нова риба. Искаш ли цигара?

-        Не, нали ги спряхме? Сякаш беше в друг живот.

-        Помня, помня. Докторът ще позволи по една. Да му завъртя? Ще уредим нещата – само една.

Натисна педала на газта и продължи към морската градина. Влезе в задръстване, което още повече го изнерви. Паркира край рибната борса и трясна вратата след себе си. Миризмата на сол веднага го опияни и реши да се разходи, въпреки че нямаше какво да предложи. Отбягваше продавачите, които го познават. Избра маршрут, който да го скрие от хапливи погледи.

Искаше да хапне паламуд, кефал, а защо не и просто една скумрия. Стискаше ръцете в джобовете и обикаляше, докато не стигна до изхода. Трябваше да се върне по обратния път, за да стигне до колата. Срещу него имаше магазин за цигари и друг за деца.

Това му припомни за времената, когато купуваше детска играчка, когато му се припалваше – наказание за греховното желание. С решителна крачка се насочи към витрината с пластмасови костенурки и високо пухкаво фламинго.

-        Нещо конкретно ли търсите?

-        Не, само разглеждам. Всъщност влязох, защото не искам да пуша. – последва мълчание –  И защото не хванах нито една риба.

-        Моля?

-        Нищо, сега ще си избера.

Рибарят стоя вътре твърде дълго. Беше потънал в спомени за сина му, за неговите колички и градове от конструктор. Почувства се задължен да купи нещо. Застана пред секция с пластмасови играчки и вниманието му веднага беше привлечено от магнитна въдица с басейн и рибки. Взе картонената кутия под мострата и плати на касата. Заобиколи борсата и се качи в колата.

Очакваше го празен дом. Синът му идваше за празниците, гостуваше не повече от седмица и се връщаше в столицата. Топлината бързо напускаше с едно сутрешно проветряване. Имаше продълговата саксия с билки и цветя, поливаше ги по два пъти на ден. На мивката стояха нож и дъска, приготвени за разкостването на улова.

Рибарят отключи и бутна вратата. Не знаеше защо се прибира днес, можеше да бъде и навън. Щеше да му е студено – нищо повече. Остави детската играчка на леглото в спалнята и потърси бутилка с бира или ракия. Не намери и реши да полегне. Съблече се с последни сили и заспа.

Хъркането се чуваше чак пред вратата. Приятелят му носеше скумрия с лук и домати в порцеланов съд. Звънна няколко пъти и след като не успя да го събуди, започна да тропа и да вика.

-        Отвори вратата. Жена ми е сготвила най-вкусното. Ще ме утрепе ако разбере, че не си опитал. Чуваш ли ме, риба заспала.

Мъжът се беше събудил и стоеше по боксерки и с ключ в ръката. Беше тръгнал да отваря по инерция, но се спря. Днес не приемаше гости, още повече визитации с наряд от съжаление.

Върна се обратно в леглото и разопакова играчката. Сглоби я и започна да хваща метални рибки с въдицата. Проверяваше от какво разстояние може да сработи магнетизма и усещаше дълбоко задоволство при захапването на примамката.

-        Като малък толкова исках да порасна. И така и не пораснах.

Прихна да се смее налудничаво и тръсна одеялото. Вълната изхвърли рибите на земята. Прегърна възглавницата и отново захърка. В сънищата му имаше огромни железни китове, които го преследваха. Колкото повече ги гледаше, толкова повече се приближаваха. Чуваше се тракане и пъшкане, все едно стар локомотив спираше пред гара. Дърветата, храстите и пръстта също лъщяха неестествено, само морето беше същото. И спря да се обръща назад, докато стигна ръба на леглото.

Сутринта се събуди с половин лимон, напъхан в устата му и с рибни останки в леглото. Изплю семките и облиза гръбнак на скумрия, за да си оправи вкуса. Не бързаше да събере мазните кости. Все едно беше принцеса и някой беше сервирал кафе с кроасан в махагонова табла с дръжки, а до тях бяха сгънати салфетки с илюстрации от ренесансов художник.

Приближи се до вратата и се опита да поправи клюмналата брава с първото наместване. Приятелят му я беше разбил лесно, отдавна беше за смяна. Не се притесняваше, че ще го оберат. Върна се да довърши закуската и да поиграе. Наближаваше обед и скоро щеше да излезе навън, да порасне, да ловува и понякога да хваща лимони.

Автор: Мартин Лазаров

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 14-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и: