Прякорът му идваше от песента Lаzy на Deep Purple.
Лейзи беше висок метър и седемдесет и пет, имаше остра и твърда коса, която не пускаше в себе си гребен. Носеше 47 номер обувки, а краката му отпред бяха като на водоплаваща птица – Плавник бе вторият му прякор.
Лейзи Плавника беше като театрален афиш, който първо поема информация от авторите, а после я разпространява към читателите.
Когато афишът оставаше без информация, Лейзи я търсеше, задавайки въпросите: Какво? Кой? Колко? Кажи? Защо?
Интересуваха го актуалните събития и популярните личности в града.
Когато имаше разлив на мазут в залива, питаше под какъв флаг е корабът, кой е капитанът, колко е разливът. Когато пламна рафинерията, питаше какво се е запалило, как се е запалило, колко са пострадалите. Питаше защо Недялко Йорданов не е спрял багерите, съборили старите сгради в центъра на Бургас. „Кажи на кого е по-ценен златният олимпийски медал: на бореца Никола Станчев или на боксьора Георги Костадинов – питаше приятел спортист?“. Питаше Росен Друмев, съратник на Петя Дубарова, защо Петя се е самоубила и какви приспивателни е взела. Интересуваше се как е катастрофирал Ту-134 през 1978 година край Враца, какво точно е станало, кой стои зад мистерията, подкрепена от Ванга, унищожила час от спортния елит на Бургас и България.
Лейзи Плавника беше крачещ афиш. Филтрираше информация, а после я сервираше, като постоянно я освежаваше и проверяваше.
След 1989 година беше шофьор на газка, предприятието фалира, съкратиха го и отиде на борсата, след борсата остана без работа, хващаше се с приятели да реди мрамор и калдъръм, известно време игра бояджия. Стана момче на повикване, момче за всичко.
* * *
Казаха му, че ще ходят на Мандрата, той попита колко са, отговориха 7-8, той - защо толкова, отговориха, че рибата е много, че трябват хора за мрежите, а той, какво ще вадят, таранка, отговориха те, защо таранка, попита той, няма ли сулка, те казаха, че сулката е с червеи и в магазините не я искат. Казаха му да си вземе ботушите, той попита защо, а те - защото сигурно ще газим, и ватенката да вземе, и калпака: той попита защо, а те – защото е студено, Малък Сечко е. Групата беше от махалата, двама-трима бяха тарторите, те разбираха от тия неща, останалите бяха помагачи. Беше се научил да обработва рибата, дереше кожата и филитираше. Това за ботушите не му хареса, не искаше да гази вода, водата го плашеше, но той взе ботушите и ватенката, взе и калпака.
Кварталът, кацнал на хълма, приличаше на Сан Франциско, и вечер, когато бракониерстваха, Сан Франциско - отразен във водите на Мандрата, и светейки със стотиците си електрически очи – бе несбъдната му мечта, макар че прагматиците не правеха разлика между онова там и това тук, а само в имената. Онова там беше „Свети Франциск“, а това тук – „Кара Баир“, заселил се и станал после „Меден Рудник“.
Срещу Сан Франциско, от другата страна на язовира, навремето имаше ниви с памук и когато бяха ученици, идваха тук на бригада, за да го берат: всеки имаше ред, нормата беше 20 килограма, колкото една туба с нафта, но как се пълни туба за нафта с памук? Затова и слагаха камъни в памука, за да изпълнят нормата. Тогава гонеше дивите зайци, които живееха в нивите, но му забраниха, защото заекът е мило същество, а пък правите раци, излизащи на стената на язовира – не. Така се научи да лови раци без усилие, наготово.
Отидоха на Мандрата с коли, преоблякоха се, Лейзи обу ботушите, сложи ватенката и калпака – студено беше, Малък Сечко се усещаше и в ръкавиците. Почнаха да вадят мрежите, мрежите бяха пълни, таранките едри, минимум 500 грама парчето - щеше да има за пласиране, за печене на брега и за раздаване в махалата. Казаха му да почне да чисти, да пали дървените въглища на барбекюто и да мята филетата: да ги осолява, да слага и лук отгоре, защото с печен лук рибата е муцка. Кефеше се да пори рибата, в нея имаше хайвер, отделяше го, щеше да вземе за вкъщи, жена му правеше от хайвера хапки с яйце, големи колкото супена лъжица, обожаваше тези хапки, подредени в чинията като жълтици, с тях затискаше глътката ракия, той си я вареше във Вършило, не правеше много, пиеше малко, по 50 грама, с хапки от хайвер или с друга прясна салата от риба.
Лейзи чу името си. Лейзи - извика един от тарторите, оставяй скарата и идвай насам, защо, попита Лейзи, а тарторът: че мрежата се е закачила и трябва да влезнат с още един, за да я освободят. Той тръгна непохватно към малката гумена лодка, стояща на плиткото, ватенката затрудняваше действията му, намести калпака на главата, другият и той се качи, беше в неопренов костюм с качулка - със зимна шапка върху качулката. От брега помогнаха, като избутаха лодката. Другият загреба, една голяма дяволица заплава паралелно с тях, усети, че отиват към многото улов, че ще има възможност да си вземе рибка, и друг път беше го правила, рибарите не я пъдеха и тя не се страхуваше от тях.
Сан Франциско изглеждаше студен, стегнат от студеното време, обвит с рехав прозрачен воал, приличащ на следа, оставена от самолет.
Готово, каза другият, какво готово, попита Лейзи, стигнахме, каза другият, виж мрежата, и посочи отдясно на себе си, закачена е в корените, аз съм на греблото, ти ще я освободиш. Голямата дяволица наблюдаваше от разстояние мъжете: единият държеше греблото, а другият се опитваше да освободи мрежата с кука. Правеше го несръчно и все не успяваше. Изглеждаше смешен с ботушите, ватенката и калпака. При всяко посягане към мрежата, лодката рязко се накланяше. Това изнерви мъжа с греблото и той взе да навиква мъжа с куката. Викането не помогна, а засили неспособността му да освободи мрежата от корените. За миг изглеждаше, че е успял, действията му станаха еднопосочни, навярно бе захванал мрежата с приспособлението. Изведнъж кадърът се смени. Лодката се обърна и мъжете паднаха в язовира – този с греблото, на една страна, другият, с куката, на метри от него. Голямата дяволица се смрази, този с ватенката размаха куката във въздуха, хвърли я, после се опита да се задържи с ръце над повърхността, блъсна два-три пъти водата, извика сякаш за помощ, хич не му се получи, нагълта вода и потъна. През това време другият правеше опити да възседне обърнатата лодка, но не успяваше, явно лодката бе сцепена от куката на партньора му и сега, превърнала се в безсмислен гумен парцал, тръгваше към дъното. Докато се бореше с парцала, той видя как партньорът му маха ожесточено ръцете, гълта вода и толкова бързо потъва – с ботушите, ватенката и калпака - че когато се отдели от безформения парцал и загреба към него, мъжът беше изчезнал от мястото си. Гмурна се - водата беше ръждива, плътна, без светлина. Изплува, дишаше тежко, пое въздух и отново се гмурна – нищо. Пак изплува, пак пое въздух и отново се гмурна - и пак нищо. Голямата дяволица прие безнадеждността на ситуацията и реши да помага - потопи се в дълбокото и започна да търси мъжа с куката. Не виждаше контури, стигна, някак си, до корените и оплетената мрежа, където таранките кротуваха, не и беше до таранки и за първи път в живота пренебрегна възможността за избор и количество – искаше да спаси човека. Не го откри, беше потънал много бързо, много бързо беше тръгнал към дъното, към много бързите течения.
И голямата дяволица изплува на повърхността.
Мъжете на брега видяха всичко, взеха да викат и ръкомахат, един побягна към багажника на една от колите, затърси нещо, върна се, посочи към храстите, там имаше скрита пластмасова лодка, втурнаха се към нея, взеха да я дърпат, не се получаваше, лодката беше вързана за кол със синджир и катинар, опитаха се да изтръгнат кола, не успяха, в ръцете на този, който бяга до багажника, се появи чук, разбиха катинара, задърпаха лодката към язовира, набутаха я във водата, взеха да се оглеждат, лодката нямаше гребла, тогава онзи, бягащият, пак отиде до багажника на колата и бегом се върна с къса строителна лопата - той и още един се качиха в пластмасовата лодка, бягащият загреба лудо със строителната лопата, гребеше упорито и силно, така, както бъркаше бетон. Но водата не беше бетон, а сякаш беше безкрайна, умори се, даде лопата на втория, вторият загреба и скоро стигнаха до мъжа с неопрена. Издърпаха го, мъжът трепереше в неопрена, като по цялото му тяло минаваха конвулсии.
-Лейзи потъна – заекваше той, – не знам… стана. Корморанът, там…, … до корморана.
Лодката се насочи към голямата дяволица. Птицата стоеше като буй, сочещ мястото на инцидента: коренищата, заплетената мрежа, таранките в нея, потъналият Лейзи. Мъжете, сменейки се, гребяха диво и бързо със строителната лопата, но лодката пълзеше бавно и мързеливо край голямата дяволица, около корените, около заплетената мрежа. Мъжът с неопрена трепереше, другите двама се взираха отляво и отдясно, но освен вода не виждаха друго.
Лейзи, с името Лейзи, идващо от Lаzy на Deep Purple, го нямаше.
Беше се превърнал в автор, написал върху Сан Франциско последното си изречение.
Автор: Гочо Гочев
Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и:
