Далеко, далеко в миналото хората нямали свои домове. Те водели номадски начин на живот. Пътували в юрти, яздели коне и се хранели с плодовете, които намирали по своя път. Хората били много слаби и немощни. Тогава не съществувал хлябът или картофите. Те нямали домашни любимци, от които да събират яйца или да получават мляко. Пиели вода от поточетата и ядяли ябълки, круши и сливи.

Когато, обаче, настъпел студът много от тях умирали заради ниските температури. Измръзналите и изнемощели люде се криели в пещерите, надявайки се Баба Зима да ги пощади, но лютият януари и февруари не прощавали. Такъв бил животът на нашите предци – тежък, страшен, живот в немощ, живот, изпълнен със студ и бури, живот, изпълнен с глад и страдание. Това не било живот, а една ежедневна борба за оцеляване. Тогава людете вярвали в много богове. Те били политеисти. Вярвали, че има бог на зимата и от него най-много се страхували. Той постоянно взимал жертви.

Людете му се молели, кланяли му се, убивали по един от най-хубавите си коне преди всяка зима с надеждата, че така ще пожали техния живот, след като са извършили жертвоприношение в чест на бога на зимата, но и това не помагало. Хората се разболявали, били гладни и тъжни. Животът им бил тягостен.

В такава среда отраснал и Еврид – красив, бял момък с коса от чисто злато и с къдрици, стигащи до раменето му, а невероятно пленителните му сини очи приласкавали девойките. Те се влюбвали в него до полуда и се надявали да бъдат негови жени. Еврид бил син на владетеля на едно номадско племе. Когато той станал на 18 години, изпълнен със сила и енергия, той споделил на баща си следното нещо:

- Тате, не мисля, че трябва да принасяме в жертва отново най-красивия си и бърз кон. Богът на зимата пак няма да ни пожали. Хората измират от глад. Плодовете, които събираме по пътя си не стигат за нищо. Хората са бедни и гладни. Трябва да се измисли друго решение!

- Прав си, синко Еврид, но какво да измислим? Колко нощи не съм спал да мисля как да спася людете от глад, студ и болка, но така и нищо не измислям.

- Тате, аз имам идея.

- Каква е идеята ти, синко Еврид?

- Тате, ние постоянно пием вода от потоците. В тези потоци има риба. Нима не може да почнем да ловим риба и да изхранваме с нея людете?

- Но как, сине! Ще ядосаме богинята на потоците и реките. Рибите са нейни придворни. Няма как да отнемаме живота им. Не ни стига бога на зимата, който постоянно ни проклина и отнема живота на нашите люде ами и това да ядосаме богинята Морена на реките и потоците. Не смея сине, не смея.

- Татко, на мен смелост не ми липсва. Ще взема един клон, ще го издялкам и ще стане тънък и дълъг прът, в края му ще поставя примка и ще сложа някое насекомо. Аз съм виждал как придворните риби на богиня Морена си хапват сладко червейчета. Тя специално се разхожда и ги събира за тях.

- Именно, сине! Богиня Морена обожава рибите си! Тя няма да ни прости, ако отнемем животът им.

- Ще видим тази работа, татко!

На следващата сутрин снажният и русокос Еврид отишъл на брега на най-близката река с прът с примка и много червейчета. Той хванал първата си риба. Тогава, в миг един, се появила богиня Морена, с очи тъмни, пълни с гняв. Тя била толкова ядосана, че не виждала нищо около себе си. Предизвикала силна буря. Завъртяла буйната си, лазурно-синя, гъста коса и върнала рибата в реката, а взела момъка при себе си, в царството си, което било много много далече, на дъното на океана, на най-дълбокото място – в Марианската падина.

Там тя завързала ръцете на момъка с пипалата на 18 октопода. Каквото и да правел смелият Еврид не успявал да освободи ръцете си от страшните октоподски пипала. Той викал, крещял, страдал, но богинята Морена не му обръщала внимание. Един ден, когато бил изпълнен с отчаяние, че никога повече няма да види номадското племе и баща си, той започнал да пее. Песента му била лирична и пропита с носталгия и болка:

„Ах, къде е моето номадско племе,

Ах, къде е моят мил баща.

Исках аз рибар да стана

И с риба да нахраня бедните люде,

Бедните люде, които умират от глад.

Богът на зимата не ни пощади.

Исках да стана рибар

И с риба да спасявам людете

От сигурна и гладна смърт,

Но богиня Морена не ми позволи.

Заведе ме тук, в Марианската падина

И тук сигурно ще си умра,

Но ще умра с гордо вдигната глава,

Че съм искал да спася от гладна смърт людете,

Че съм искал с риба да нахраня бедните дечица...“

Песента била изпълнена с толкова сърцераздирателност и драматизъм, че дори жестоката богиня Морена я чула. Дори на нея й станало мъчно за бедните люде. Тогава тя се върнала при стоически прикования към октоподните пипала Еврид и го попитала:

- Истина ли е песента ти, момко?

- Да, богиньо Морена. Людете умират от глад. Затова искам да бъда риба и да храня гладните с риба.

- Добре, Еврид, ти победи. Ще те пусна! Ще ти позволя да бъдеш рибар, но ще поискам три неща от теб!

- Каквото кажете, богиньо Морена!

- Ти ще ловиш риба, ще спасиш хората си. Те няма да умират от глад. Ще царуваш 30 години и през тези 30 години ще уловиш много риба. Ще бъдеш първият рибар, но искам да направиш паметник в чест на моите мили придворни, но този паметник няма да е от камъни, той ще е от истинска морска пяна и ще съставлява едно огромно сърце и 303 малки красиви рибки ще има в това сърце. Второто ми желание е всеки ден първата риба, която хванеш, да я принасяш в жертва в моя чест. Все пак, аз съм богиня и заслужавам твоето страхопочитание. Третото ми желание е като минат тези 30 години да се върнеш при мен в Марианската падина и да се ожениш за мен. Аз искам да имам красиви русокоси русалки, които да имат красивите ти черти. Е, момко, приемаш ли условията ми!

- Приемам ги, богиньо Морена! Ще принасям в жертва всяка първа риба, която уловя и след 30 години ще стана ваш мъж и ще имате, колкото си пожелаете русокоси, къдрокоси русалки от мен, на как да направя паметник от морска пяна. Това не разбирам!

- Ех, момко, момко! Зелен си още, момко! Смел си, но ти липсва житейския опит. Затова искам да ми станеш мъж след 30 години. Една богиня винаги вижда напред в бъдещето. Този паметник ще го направиш лесно. Нужни са ти силни морски вълни. Ще трябва да го построиш от морските пенливи вълни. Но за да успееш, трябва да приласкаеш вълните на своя страна и да ги накараш да ти се подчинят.

- Добре, богиньо Морена! Зелен съм, казваш, но съм смел и желание да изхранвам с риба людете имам в излишък. Ще ти докажа, че когато се боря за нещо, се боря докрай.

И така Еврид преплувал Марианската падина. Той плувал цели 3 месеца и накрая се озовал на брега на Черно море. Там, в полунощ при пълнолуние, когато медената и пленителна месечина се оглеждала в пенливите вълни като в огледало, стоял и смелият Еврид. Той влязъл навътре в морето и почнал да приласкава вълните със следните думи:

- Мили, пенливи вълни! Страшни сте понякога, но аз съм сигурен, че сте добри. Аз трябва от морска пяна да построя паметник, включващ сърце и 303 риби в това сърце. Ако го направя, богиня Морена ще ми позволи да стана първият рибар и да изхранвам бедните люде! Моля ви, пенливи вълни, помогнете ми!

И тогава, в миг един, станало невиждано чудо. Вълните се оформили като сърце с 303 риби. Еврид ахнал. Тогава чул и гласа на богиня Морена:

- Браво, Еврид! Ти успя! Ти ще бъдаш първият рибар! Хората ще целуват нозете ти и ще те благославят! Но не забравяй, след 30 години те искам тук, на същото място, където с теб ще се венчаем и ти завинаги ще станеш пленник на дъното на Марианската падина!

Автор: Цоньо Цонев

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, община Бургас, "Черноморски риболов" АД, Медицинска лаборатория "ЛИНА", Синхрон-Спорт, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.