На Мария…
-Утре ще отидеш на риба с баща ми!
-Какво… не, няма да стане!
-О, не, господинчо. Ще стане и още как! Ще отидеш и двамата ще се забавлявате от душа и сърце, защото ако не го направиш, ще направя живота ти черен!
-Ти вече го правиш черен!
Мария се надига на лакът в леглото си и ме поглежда. Кестенявата ѝ коса се е пръснала по лицето ѝ. Кафявите ѝ очи блестят с онзи блясък, който през последните две години бях научил, че значи „ако знаеш само какво те чака…“. Не ми остава нищо друго освен да си лежа на постелката на пода и да внимавам да не мърдам много-много, защото ако може да се вярва на „Анимъл планет“ това кара хищниците да нападнат.
-Вината е твоя, затова ще търпиш! Така става като вдигаш телефона ми, когато майка ми звъни.
-Ти веднъж за две години реши да оставиш телефона си на повече от два метра от теб. Нормално е жената да помисли, че… не знам… похитили са те извънземни или нещо подобно!
-Бях под душа!
-Ти дори там го вземаш, заради скапания водоустойчив корпус. Трябваше да вдигна.
Мария потрепери:
-А знаеш ли аз какво трябваше да изтърпя? „О, Миме, защо го криеш това момчето толкова време, доведи го да се запознаем. Татко ти ще се зарадва“. Искаше ми се земята да се разтвори и да ме погълне.
-И ти трябваше да се навиеш? Знаеш ли, започвам да си мисля, че аз съм единствения човек на този свят, на когото казваш „не“.
-Не е вярно, и на други съм казвала „не“.
-Ако става въпрос за Радо от Института по оптика, ти не му каза „не“. Просто го блокира във фейсбук.
-Това е модерния еквивалент на „не“ – тя се нацупва. – И не ме ядосвай, че да не блокирам и теб.
Двамата мълчим. Аз гледам тавана. Подът е твърд, а одеялото, върху което съм легнал, не го прави по-удобен. Поглеждам с крайчеца на окото си към леглото, на което лежи Мария. В него има място за трима като мен.
-Може ли…
-Не, не може! Ще лежиш там и ще се мъчиш! Така става като казваш на майка ми, че ходим заедно.
-Че ние…
-Не, не ходим. Просто се виждаме от време на време. Казваме си „здравей“, ходим да пазаруваме заедно и други такива дреболии, които нямат нищо общо с излизането!
Двамата мълчим.
-Утре нали…
-Да, да, да. Ще отида с баща ти на риба. Ще бъда мил и забавен. Ще се опитам да бъда колкото се може по-малко себе си и повече мъжът, с който той би искал дъщеря му да си казва „здравей“, да ходи да пазарува и прави други дреболии. Ще бъда шокиращо неотразим. Ще се опитам да преглътна факта, че ме мрази от дъното на душата и сърцето си.
-Той не те мрази. Просто… просто още не е свикнал с теб.
-Той си го каза, че ме мрази.
-Не го каза. Просто изсумтя едно „о, значи ти си тоя“.
-Аз мога да чета между редовете.
Мария ми се нацупва още повече, обръща се на другата страна и се завива през глава.
-Сам си си виновен.
-Знам – въздъхвам и ставам да изгася лампата. – Трябваше да те зарежа веднага след като легнах с теб.
Отвръща ми сърдито изпръхтяване. В тъмното успявам да сритам някакъв стол. Пъхам се под завивките и размърдвам гръб. Подът е болезнено твърд, но се чувствам странно удобно. Това е нейната стая и тук Мария е отраснала. В този дом се е превърнала от дете в най-прекрасната жена, която съм срещал през живота си. Ароматът на нейното присъствие се носи като фин парфюм. Дори не усещам кога съм заспал. Събуждам се само веднъж, когато до мен се пъха гъвкаво, топло тяло. Притискам го съм себе си, чувам тихичка въздишка, която сякаш казва „вече всичко е наред“ и пак заспивам.
Бай Лазар ме вдига в шест. Поне не го прави с крясък, но само, защото дъщеря му спи кротко до мен.
-Има кафе в кухнята – изсумтява той тихичко и излиза.
Отвън чувам тиха препирня с жена му, която му се кара, че е влязъл при нас.
„Ша вляза ма, туй е мойта къща! Ша влизам дето искам! – пени се в отговор бай Лазар.
Не чувам отговора на кака Христина, но когато влизам в кухнята той си пие кафето с вид на нахокан първокласник. Гледа ме на ръба на чашата си сякаш преценява колко дълбока трябва да е дупката, в която да ме закопае.
-Добро утро.
Кака Христина, пълната противоположност на съпруга си, весело чурулика около мен и трупа храна на масата, която е достатъчна за малко африканско село поне за година.
-Ама ти хич не се храниш – тя размахва пръст, когато избутвам настрани втората чиния с омлет.
-Опитвам се да пазя линия заради Мария.
-Ха, линия… - изръмжава бай Лазар и за малко не гълта чашата си с кафе, когато жена му го сръгва в ребрата.
Закуската приключва, когато бай Лазар шумно трясва чашата в масата и обявява, че е време да тръгваме. Още няма седем, но усещам, че няма никакъв смисъл ако се оплаквам, че рибата може да почака още час. За довиждане кака Христина ми лепва една целувка и поглежда изпитателно мъжа си:
-И да се забавлявате! – казва тя с онзи нетърпящ възражение тон, който дъщеря ѝ е наследила.
-Добре – отвръщаме послушно аз и бай Лазар и се споглеждаме.
Оказва се, че той иска да отидем с неговата кола – Фиат Пунто. Виждал съм по-големи домашни аквариуми и честно казано – доста по-солидни на вид. Поглеждам тъжно към моето БМВ, което е паркирано до къщата. В него спокойно можеш да организираш голф-турнир и дори ще има място и за публиката, и журналистическия хеликоптер.
-Аз си познавам колата – казва бай Лазар гордо и някак си успява да напъха всички такъми в нея.
Успявам да се вмъкна в нея, въпреки че коленете почти ме ръгат в брадичката. Дръжката на едната въдица се подава между двете предни седалки и ме ръга заканително в бъбреците при всеки опит да се наместя малко по-удобно.
-Учех щерката да кара на тая кола – казва бай Лазар гордо и завърта ключа.
Героично премълчавам, че това обяснява защо първия път като дадох на Мария да кара моето БМВ тя за малко не отнесе една патрулка, чийто шофьор беше избрал възможно най-неподходящия ден да спазва правилника. Така и не можах да разбера тогава защо полицая крещя на мен, че щял да ми вземе книжката.
-Еми, щом е така… - казвам и бързам да си сложа колана.
Ако Мария е Конан Варварина на пътя то баща ѝ е Мис Дейзи. Спира на всеки знак в градчето, грижливо се оглежда по десет пъти, за да се увери, че улицата е все също толкова пуста колкото и допреди половин секунда. Фиатът пъпли със скоростта на рахитична костенурка и на няколко пъти се чудя дали да не сляза и да тръгна пеша към проклетия язовир. Със сигурност ще го изпреваря. Бай Лазар маха на всеки пешеходец.
-Тук всички ли се познавате? – не се сдържам накрая.
Той ме поглежда изпод вежди и едва сега осъзнавам, че този човек май има два режима на съществуване – сърдит и още по-сърдит.
-Е, градът не е чак толкова малък.
Радиото улавя някаква гръцка радио-станция и в тясното купе се разнася гласът на Кети Гарби, която пее вечния си хит „Esena mono“, който помня още от училище. Гъркинята млъква и на нейното място се разнася сладникавото гласче на радио-водещата, която започва да реди новините в седем, от които нищо не схващам. Гърците явно си го връщат за окупацията през Втората световна, но точно в момента съм готов да стисна зъби.
Впервам поглед в пейзажът навън. Гледката е невероятна. Пътят е тесен и разсича като нощ родопската гора, която не иска да свършва. От едната страна боровете се издигат по хълм, а от другата се спускат в плитка падина. Смъквам леко прозореца и в колата нахлува студения утринен въздух, пропит с аромата на бор. Утринното слънце се плъзга между върховете на боровете. Красиво е. В Добруджа нямаме гори, само полета докъдето ти стигне погледа. Толкова е равна, че от едното село можеш да видиш другото. Но тук, в Западните Родопи, има само зеленина.
-Харесва ли ти? – обажда се бай Лазар.
-Да, не е като у дома.
Стигаме до курорта Цигов чарк, поемаме на север покрай някакъв хотелски комплекс. Около нас се редят десетки вилички и хотелчета. Отпред блестят спокойните води на язовир Батак, превърнати в сребърно огледало от утринното слънце. Зървам и острова – самотно късче земя, украсено с китка дървета. Извивките на Родопите се очертават на чистото синьо небе. Фиатът се спуска по тесен път, боровете се разреждат. Брегът е само на двадесетина метра. Тук-там има по някоя вила, обърнала лице към язовира.
Дъхът ми спира. Боже, колко е красиво. Да, наистина не е като у дома. Там имаме един-единствен язовир. Човек може да го преплува за няколко минути.
Бай Лазар спира колата и двамата се измъкваме от колата. Сваляме такъмите. Проклетият сгъваем стол се заклещва в багажника и тихичко ръмжа по адрес на смотаните италианци, на които им се е свидил материала да направят малко по-голяма кола. Те една война не могат да спечелят като хората, та тръгнали да правят автомобили. Накрая смъквам всичко и се насочваме към брега. Вятърът духа откъм язовира и хвърля в лицата миризмата на влага и зеленина. На стотина метра от нас вече се е настанил самотен рибар, който отпива от бирата си за закуска. Бай Лазар разполага малкия ни стан с експедитивността на опитен генерал, който разгръща войските си. Аз получавам въдица, но не и стол.
-Не се сетих да взема и за тебе – извинява ми се бай Лазар, но аз геройски търпя.
Все пак съм млад падуан, тепърва се обучавам и е нормално все още да не съм заслужил светлинния си меч за разлика от стария джедай до мен. Убождам се десетина пъти на куката, докато се опитам да закача червея, който по обясними причини не иска да ми съдейства. Накрая окървавен и ядосан, нанизвам гадта и с дълбокото удовлетворение на инквизитор, разчекнал еретик, замятам въдицата. Слагам я на стойката и сядам на пешкирчето, което изрових от колата. Е, има петна от масло, но сега няма да търся кусури.
До мен бай Лазар си седи кротко на стола и гледа сребърните води на язовира. Вятърът хвърля в лицата ни аромата на влага и зеленина. Ушите ни са почервенели от утринната планинска прохлада, но лениво издигащото се слънце обещава топъл ден.
-Тя… такова, щерката ли те накара? – пита изведнъж бай Лазар. – В смисъл да дойдеш на риба с мен.
-Да – признавам си.
Той ме поглежда, но в погледа му по-скоро има любопитство.
-Не харесваш ли риболова?
-Имам голям брат, който е рибар. Като бях малък ме водеше на Дуранкулашкото езеро… това е до Черно море, недалеч от границата в Румъния. Да съм бил на тринадесет или четиринадесет. Спяхме там и комарите направо ни изяждаха.
-Но си спрял да ходиш.
-Да, спрях.
-Защо?
-Защото го гледах как вади рибите от водата. Измъкваше куките от устите им докато мърдаха и после удряше главите им в един камък, за да ги убие. Правеше го… не знам, някак си механично. Сякаш е нещо нормално. Хвърляше ги в една кофа и гледах как очите им помътняват. Стояха там на купчина, с разтворени усти сякаш са искали да изкрещят, но не са могли. Приличаше ми по-скоро на екзекуция. Да разбиеш главата на живо същество в камък… без значение дали е риба, куче или човек е някак… не знам. Гнусно.
Потрепервам. Още мога да видя онази пластмасова кофа от някакъв латекс, която брат ми беше взел неизвестно откъде. Мъртвите риби се трупаха в нея, а петното на камъка до краката му, където разбиваше главичките на рибите, ставаше все по-голямо и по-голямо. Звукът на твърдата повърхност, срещащ меката люспеста плът отеква в ушите ми. Пляс… пляс… пляс и купчинката в кофата расте ли, расте.
Брат ми измъкна още една рибка – шаранче, тогава все още ги знаех. Замахна и главата на животинката отскoчи от камъка. Обаче тя продължаваше да се извива в ръката му. Устата се разтваряше мъчително, докато поемаше задушаващия я въздух. Големи кръгли очи се взираха в ужасния, непознат свят наоколо. Кафявите люспи блестяха на умиращото слънце. Брат ми заби нокти в люспестата кожа и ръмжи „мръсна гадинка“. Замахна по-силно…
…пляс…
Малката главичка пак отскача от камъка, а петното на него става още по-голямо сякаш се храни от поредната мъничка смърт. Шаранчето се отпусна в ръката на брат ми и той го метна към кофата. Пропусна и рибката тупна на тревата, като някаква гумена играчка. Вдигнах я. Стори ми се студена сякаш държах буца лед, а не до преди миг живо и дишащо същество. Едно голямо и празно око се взираше в мен. Пуснах я в кофата при другите. Чу се тихо „пльок“, когато мъртва люспеста плът среща друга мъртва люспеста плът.
Брат ми само кимна и пак насочи цялото си внимание към миришещото на кал езеро. Дори не ме видя как се скрих сред папура, обрасъл край брега, където повърнах картофите, които майка ми ни беше приготвила за из път.
-Оттогава не съм ходил на риболов – казвам. – Не знам защо ми е направило толкова силно впечатление. Може би, защото съм бил малък или просто не съм има сърце за такова нещо.
Бай Лазар кима и вперва разсеян поглед в спокойните води на язовира.
-То винаги си е до човека – измърморва той. – Тя и Мария не ги харесва тия неща. Като беше мъничка я взимах със себе си, за да ми е пред очите. Пък и майка ѝ да си почине малко. Беше на… не знам… осем или девет, когато извадих една щука. Беше най-голямата риба, която някога съм улавял тук. Проклетницата беше поне единадесет килограма. Знаеш ли какво направи моята хубостница? Разплака се и ме накара да я пусна обратно. Прииска ми се да я нашамаря ама от малка с нея не можеше да се излезе на глава.
-То не, че сега може.
Бай Лазар се усмихва и клати глава.
-Да, на баба си прилича. Науми ли си нещо не можеш да я откажеш. Във всичко е така. Аз не исках да следва медицина, защото не е за момиче. Знаеш какви страхотии стават по тия болници, но тя само тропна с крак и каза „или медицина, или нищо“. А пък без образование завинаги щеше да си остане тук. Тук не е за умно момиче като нея. На нея ѝ трябва големия град – той се засмя. – Знаеш ли, сега се сетих. Имам един племенник, който взе курса за ловец. Идва веднъж да донесе на жената няколко отстреляни патици. Ударил повече и решил да подари на роднините. Мария като го видя направо побесня. За малко да го набие с пушката му. Оттогава идва у нас само като нея я няма. А двамата отраснаха заедно. Още не може да му прости.
-И аз мразя лова. Не мога да го приема за спорт.
-Ама сте се намерили и двамата – ухилва се той.
Звънчето на въдицата потраква. Бай Лазар скача на крака и с няколко бързи движения навива макарата. Рибата обаче не се предава толкова лесно и дълго, изящно телце се извива над водата, за да изчезне с плясък.
-Виж го ти тоя малкия дявол! – виква весело бай Лазар и върти въдицата, за да не напъне твърде много влакното.
Битката е кратка. С опитни движения омаломощава рибата и навива макарата. Във въздуха увисва шаран. Рибата потръпва в напразни опити да окаже още съпротива. Той я улавя внимателно и с клещи измъква куката от устата ѝ.
-Виж го, проклетника – бъбри той въодушевено, а очите му блестят. – Поне четири килограма е, дебелака му с дебелак.
Хваща шарана за тесния гръб, забива нокти в кафеникавите люспи и измъква от чантата до стола чукче. Шаранът се извива в ръката му, разтворил широко уста. Задушава се.
-Ако знаеш кака ти Христина какви неща може да направи с него… - бъбри бай Лазар и ухилен до уши ме поглежда.
Усмивката му изведнъж угасва. Поглежда мятащата се в ръката му риба. После чукчето в другата. Въздъхва. Хвърля чукчето настрани и пуска рибата в мътната вода. Шаранът в първия миг се отпуска на калното дъно. Изведнъж, усетил свободата, плясва с опашка и изчезва в спокойните води на Батак. Бай Лазар с въздишка се отпуска на стола си.
-Е, то и без това хладилника е пълен, пък Мария не си пада кой знае колко по рибата. Ама видя колко е голям, нали?
-Видях – казвам с усмивка. – Майстор си, бай Лазар.
-Какъв „бай“ съм ти на тебе бе. Лазар съм.
Клатя глава:
-Ти си баща на Мария. Винаги ще си останеш бай Лазар.
-Е, щом си рекъл – казва той, но се усмихва. Потупва ме по рамото. – Ама нали ще кажеш какъв шаран съм хванал?
-Най-малко десет кила беше.
-Десет? На мен ми изглеждаха поне тринадесет.
-Аз бих казал петнадесет, но ти си майстора.
Бай Лазар се захилва и ме тупа по коляното.
-По-нагоре има една много свястна кръчмичка. Ако искаш можем да отидем да хапнем. Кебапчета са им страшни.
-Хайде – съгласявам се с готовност. – Аз черпя.
Минава обяд, когато се прибираме. Кака Христина ни посреща на прага.
-На вас двамата май не ви трябва обяд, а? – усмихва се тя.
-Остави манджата, бе, жена – хили се щастливо бай Лазар, натъпкан с бира и скара. - Да видиш със зетя какъв шаран хванахме, ще паднеш.
-Поне седемнадесет килограма беше.
-Даже повече – сияе той. - За малко да счупи въдицата, проклетникът ама на мене тия не ми минават, нали знаеш?
Бай Лазар прегръща жена си и през кръста и двамата се скриват в къщата. Понечвам да вляза вътре и замръзва. На прага някак си се е телепортирала Мария, рошава, красива и бясна.
-Зетя?
-Нали ти поиска да се забавляваме от сърце и душа. Ами направихме го. Дадох всичко от себе си.
-Зетя???
-Стига де, той не го мисли сериозно.
-Ще те убия и ще те изям!
-Ти си вегетарианка.
-Ще те убия и ще накарам някой друг да те изяде!
-Знаеш ли – изритвам си обувките настрани и се вмъквам покрай нея. – Тотално се отказвам от опитите си да се опитам да разбера какво искаш. Ти самата като научиш, ела и ми кажи. Моля те.
Когато десет минути по-късно сядаме на масата за позакъснял и ненужен обяд бай Лазар описва на жена си титаничната битка с шарана-шампион. Мария, седнала до мен, не спира да се цупи и демонстративно рови с вилица салатата си сякаш търси перла. Тя ме поглежда с крайчеца на окото си. Тънички пръсти, топли и нежни като коприна, се плъзгат по крака ми и намират ръката ми. Стискам ги. По устните на Мария се плъзва усмивка.
Вече всичко е точно такова каквото трябва да бъде.
Автор: Калоян Захариев
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.
Благодарим и за неоценимата подкрепа на:
