На Г.Т. - участник
За тази повторяемост на природата разказваше баща му: за замръзналото черноморско крайбрежие в края на 1928 година, когато дядо му вървял по леда между Поморие и Бургас с дамаджана червено вино, за следващото замръзване през 1954 година, когато лодките били сковани от студ, а дървените електрически стълбове се чупели като клечки. За дългите зими, наследявани от есени, богати на паламуд, продаван по улиците за лев парчето, както и за есените на празните мрежи, пълни с отчаяние и надежда. За чинушката, която изчезвала от терените на Странджа, а после неочаквано се появявала и местните не смогвали да я събират.
Знаеше това, знаеше доста истории, беше петдесетгодишен и търпеливо чакаше своето време.
Денят миришеше на море. Не на кафе. На жена, с ръце върху тяло на мъж. На топла пазва, с гърди-вълни. На сила, с вкус на сол - не на захар - от безкрайно любене. Морето е ден, който започва с кафе.
Изпи кафето, остави чашката и каза:
-Кате, денят мирише на море. На твоите ръце върху лицето ми.
-Жоре – рече жената, - откачи ли, мило?
-Кате, денят е пазва, с гърди-вълни и вкус на сол от снощното ни любене.
-Откачи, изглежда!
-Морето е в теб и ти си денят, който ще изпия на екс.
-И какво ще правиш без мен?
-Нищо!
-Внимавай с далдисването, че ако се удавиш, как ще те намеря?
-Като рибка, захапала кука, завързана на плувка, която се люлее на повърхността на морето.
-Като рибка, като плувка! Ах, мило!
Слънцето изпъваше нозе върху скалите на нос Таласакра, а остров Свети Иван светлееше отсреща като епископска килимявка върху голото теме на морето. Денят беше стъпил здраво в залива. Жоро нарами торбата с такъмите и заслиза между камъните. Правеше го от дете, можеше да го прави със затворени очи. Всяка грапавина на скалите, между втория и седмия метър – там, дето стържеше с гагана за миди - бе запечатана в съзнанието му.
Дълбините бяха вторият му дом, с тишината и покоя, с онова странно и безплътно усещане за exitus letalis, което го съпровождаше до изплуването на повърхността. Сложи плавници, маска, шнорхел. Гмуркането бе като виртуално влизане във филм, прожектиран на огромен екран - плавно, ритмично, с ефирни движения на ръце, тяло, крака.
Долу, под водата, липсваха реплики, тук бе царството на нямото кино, тук природата съществуваше, без каквато и да е илюзия и вербална комуникация: съвършено, устойчиво, прогресивно. Тази материя го вдъхновяваше, правеше го силен - толкова силен, че му се искаше да изгребе залива с ръце. Но пък се питаше: И какво като Мой-сей преведе народа си през морето: народът стана ли по-добър и по-свободен?
Изтръпна.
Видя огромно петно, идващо на скорост към него, да оформя себе си във фигура със сребрист обем. Асоциира го като торпедо, изстреляно по прихваната цел. Значи съм цел, чу вътрешен глас, и отивам на кино.
От обема струеше сребриста светлина, насочена директно. Миг преди контакта петното рязко спря, после се отклони вляво.
Жоро онемя. Онемя и вътрешният му глас.
Петното имаше формата на правоъгълник, с размери осем на три метра. Двайсет и чети-ри квадрата, изправени като стена на възрожденска къща, стояха край тялото му непоклатимо, непревземаемо, стилно. Елементите, изпълващи зида - един в друг, един над друг – бяха наредени с математическа точност, сякаш са шега на природата.
Бе подвластен на абсолютното съзерцание.
Стената беше жива. Стена от риба. Пасаж с размери осем на три – плътен, величествен, як. Пасаж с контури на правоъгълник, със сребриста повърхнина и сребриста светлина. Двайсет и четири квадрата, със стотици риби, гледащи със стотици очи.
Стъписването и уплахата се замени с изумлението - подводната красота, изградена от жива плът, изпълни душата му с възхита. Рибеният зид нямаше аналог в живота му. Искаше му се да вика, да крещи, да подскача от радост - уви, мълчеше захласнат, екзалтиран, безсилен.
Внимателно докосна стената с показалец – рибата срещу показалеца поддаде, той продължи с движението напред, показалецът влезе в стената, след него дланта, китката, лакътя, мишницата… Ръката изчезна като откъсната. Стената беше на десет сантиметра от лицето му. Телата на рибите трепкаха в ритъма на хрилете си. Хиляди импулси, на-кичени със сребристи цветове, преминаваха в хиляди водни пориви.
Пасажът вибрираше. Прибра ръката към тялото. Отворът в стената се запълни с риба и стената възвърна своята идиотска цялост. Повтори действието няколко пъти, като вкараше и изкарваше мишницата до рамо. Всичко се случваше по един и същ начин. Това го забавляваше. Пасажът стоеше така, сякаш винаги е бил там, някак си закован, сякаш парализиран - насочен към брега с главите и телата на рибите. Един огромен морски водопоказател, конструиран от стотици сребристи фигури със стотици очи, гледащи спокойно, без напрежение и лукавство, с царствен блясък, очакващи събитие.
Събра смелост, изпъна ръце и отвори част от стената така, както се отварят крила на прозорец. Надникна през пролуката – отпреде беше само вода. Промуши глава през рибния прозорец, после промуши гърдите си. Така раздели тялото си на части: от една-та страна на стената бяха главата и гърдите му, а от другата страна, от кръста надолу - краката му.
При тези действия рибите не променяха своята монументна поза - все едно са елементи на Великата китайска стена. Възторгът опари тялото му. Усети онзи странен оптимизъм, породен от мъжкото удовлетворение, че става част от стената. Че един квадратен метър човешка плът се приобщава към останалите двайсет и четири на паса-жа. Че е сегмент от конфигурацията на правоъгълника със сребристия обем и сребристата светлина. Че добавя още две очи към стотиците очи на рибите.
И се понесе на гребена на мечтите. Вграждаше себе си в стената. Прибра ръце и крака към тялото, стараейки се максимално да копира поведението на ихтиандъра. Завъртя се на деветдесет градуса, следвайки посоката на пасажа. Рибите се лепяха по кожата му една до друга, една над друга. Придърпваха го към себе си активно, безвъзвратно, с ма-тематическа точност, сякаш това е детска игра на природата.
Денят мирише на море! Не на кафе!
Автор: Гочо Гочев
Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: „Белина-Еко-Бургас”, Пристанище Бургас, община Бургас, "Черноморски риболов" АД, Медицинска лаборатория "ЛИНА", Синхрон-Спорт, народният представител от ДПС Севим Али, Комплекс „Звезда” в малкото и китно айтоско село Съдиево, където предлагат прекрасни условия за почивка и вкусни рибни специалитети.
