Дойдеше ли събота, още по неразсъмнало се утро, Борката награбваше такъмите, палеше джипа, закачаше ремаркето с лодката мичуринка и поемаше към Мандрата. Който не знае, да знае, че „Мандрата“ в случая не е предприятие за правене на сирене, ами язовир. Всъщност е най-голямото от прословутите Бургаски езера, но сега е заязовирено или както там му се вика.

Няма да придиряме чак толкова какво точно е въпросният водоем, по-важното е, че той се явяваше неизменната съботна цел на целеустремената ми брачна половинка. Зиме и лете, в дъжд и пек ритуално Борис отиваше за риба.

На мен се падаше честта да посрещна благоговейно улова – когато имаше слука, разбира се – и да се забавлявам с обезлюспването и изкормването на ималите глупостта да налапат въдицата рибоци. А после следваше последващата кулинарна обработка на трофеите – овалвах ги в царевично брашно и ги пусках волно да плуват в тигана.

Днес тъй, утре тъй (само в събота, де), месец след месец, година след година...

И дойде оня петък, когато пристигна братовчед ми Веско, дето живее в Оряхово. И идва, моля ви се, с две въдици – влачил ги по рейсове, влакове и дори в таксито, с което се появи пред дворната врата. Дошъл ни бил на гости, ама не да ни види, ами да ходил за риба на морето. Той иначе все край Дунава клечи и разправя, че хваща еееей такива сомове, щуки и не знам още какво си – аз ни съм видяла, ни съм яла. Ама решил сега да пробва как е морският риболов.

Само че Борката му прекърши  ентусиазма още от вратата. „Никакво море – вика. – Ще хвърляме на Мандрата!“. И Веско сви перките, къде ще ходи?! Пък и щом има вода и в нея кълват твари, дишащи с хриле, на него друго не му трябва.

Застягаха двамата с благоверния такъмите – зер заранта по тъмно ще хващат пътя. А аз като рипнах – сакън, и мен ще вземете. Тъй де, писна ми да кукувам вкъщи всяка събота, пък и братовчедът беше дошъл само за уикенда, кога ще го видя...

Спогледаха се мъжете, понавъсиха се по мъжки, ама кандисаха. То с мен на глава трудно се излиза.

И ей ни на заранта курдисани в лодката. Тия двамата хипнотизирано взрени в плувките, а аз отчайващо скучаеща, увесила нос на носа на старото корито. Тъй мина някъде час. Не ме свърташе вече, па скочих – „Я давайте една въдица и на мен“.

Борката и братовчедът изплуваха ококорени от унеса си. Мълчаливо размениха погледи, повдигнаха примирено рамене и ми тикнаха един прът в ръцете. Даже галантно и кавалерски Веско ми наниза и червейче на ченгела, пардон, куката. После ми обърнаха гръб и отново се втренчиха в яловите си плувки. Днес рибата нещо не кълвеше...

Аз за сефте хващах въдица в ръцете си, ама навирих нос. „Сега ще им покажа на тези двамата как се лови риба“ – заканих се мислено, разчитайки на късмета на начинаещия. И не щеш ли, не минаха и десетина минути, и кордата ми се опъна, придърпвайки целеустремено плувката към езерното дъно.

Развиках се аз, затръшках се. Скочиха тези ми ти яки мъже, захвърляйки прътовете си, само дето не гаврътнаха лодката. „Дърпай!“ – викат в строен дует.

И аз дърпам, навивам макарата с всичка сила, ама не върви – туй нещо, дето се е закачило, тежи. Ще кажеш, че е кит. „Голяма риба е!“ – усещам завист в гласа на Веселин. „Бре, бре!“ – тюхка се Борката.

Аха да изтърва въдицата и пльок – изкарах звяра от водата. Ама звяр да видиш – с черупка. Черен и грозен. С весели жълти точици досущ като калинка. Само дето не беше калинка. Нито пък беше риба. Беше тъпа блатна костенурка!

Толкова за късмета на начинаещия. Пък и да ви кажа, май по-добре се справям с тигана...

Автор: Диана Фъртунова

Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и: