Когато бях на петнадесет години за малко да се удавя. Морето беше някак твърде бурно, необуздано. Дори червеният флаг се сгъваше пребит от вятъра. Аз обаче влязох. Какво ми разбираше тогава главата - бях безстрашен, затова реших, че съм по-силен от него. Вълните ме биеха по височина и удряха здраво. Аз скачах върху тях, обърнат с гръб и си мислех, че съм непобедим. И щях да си мисля така, сигурно цял живот ако една вълна не беше се стоварила като с чук върху плещите ми и ме помете. Извади въздуха от дробовете ми и ме завлачи като трал по дъното.  

Хората наблизо ме видяха и ме извадиха. Добре,че бяха те. Докато дишах на пресекулки погледа ми стоеше вцепенен и вперен във вълните. Всички донякъде приличаха на тази, която за малко да ме убие. И тя като тях дойде сякаш от никъде и в никъдето се загуби така, сякаш никога нищо не е е била.

Само, че аз я запомних. Запечах я в сърцето си и знам, че докато съм жив тя също няма да се изгуби.

**

Станах рибар не по случайност, а морето уж ми прости моята дързост. Петдесет години вече ми подава приятелски ръцете си и макар, че нищо лошо оттогава не съм видял от него - още ме е страх да го здрависам. Някак твърде котешка ми се вижда лазурната му усмивка.

Мисля си такива работи аз, докато плета мрежите. Не съм като другите рибари – те си мислят за други неща, различни. На мен ми дай да си шия кротко в двора на малката, стара къща. Вече почти няма такива – изпопадаха от времето и хората.  Някъде на втория етаж е жена ми – Алпиника. Гъркиня. Последната гъркиня в града. Всъщност, къщата е нейна.

Последната стара къща на последната гъркиня. В града не останаха гърци. Пък и защо да има? Два космоса сме ние и те, които не могат никога да се разберат по между си. И аз не мога да се разбера с Алпиника. По цял ден се караме. Вечно нарежда и все е сърдита. Липсва й миналото, шапките и файтоните.  

Но аз нямам вина, че гърците избягаха. Тя казва, че „моите хора“ имат. Какви хора, кои? Откакто се помня съм все сам на този свят.

Чука се на вратата. Надигам глава – на трети януари кой може да бъде освен Малахи. Винаги идва на този ден да гледа на рибешки кости. Казват за него, че познава - и хубавото и лошото. Мен ако питат - изкълчена работа, пробит долар. Алпиника обаче го чака с голямо нетърпение. Дава му само от най-вкусните блюда. Затова на нея той казва само хубавото. Може пък и да го е страх да й каже друго – не зная.  

После слиза при мен, сяда тихо до моя стол и ми помага да закърпим мрежите. И докато шие, от време на време отронва по някоя дума и все ме съветва да внимавам. Той говори, а аз кимам с глава да му покажа, че съм го разбрал ала никак не ми се ще вече да го слушам и си казвам, че тази година ще е за последно. И когато дойде другата пак, така ще се скрия, че и дявола да не ме намери.

Поглеждам с едното око нагоре. Алпиника се е навела през терасата и ми хвърля доволни погледи. От опит знам, че колкото по-доволна е тя, толкова повече лоши поличби ще ми надроби Малахи.

„Да му се невиди.“ – изпъшках аз когато Малахи придърпа трикракото дървено столче и седна от другарта страна на мрежата.

-Живо, здраво барба Коста. Чудни сърми хапнах – той изпъна малкия си пръст и погледна към него – ей такива малки!

Аз го погледнах и изплюх фаса си на земята, след което го стъпках.

-Каква ти барба, Малахи. Зарежи тези глупости!

-Е, хайде, хайде – за толкова години не стана ли малко поне грък. –каза и се засмя. Все нещо от Алпиниката си взел.

-Какъв грък! – измърморих аз и продължих –Малахи, не ме ядосвай!

Малахи взе иглата и се зае да кордисва мрежата.

-На сто очи, петдесет – напомних му аз. – Горе, долу.

Малахи махна с ръка все едно знаеше и се захвана, да кърпи. Докато го гледах, ми стана ясно, че пак ще ми отвори работа. Вече петдесет години Малахи идваше при мен на този ден и винаги се хващаше да кърпи. Баща му беше добър рибар, но той не струваше и две пари.

-Не е всеки за тази работа – прекъсна мислите ми той, докато търсеше тека през който да захване.

Аз не казах нищо.

-И ти не си вече за тази работа, Коста.

„Започва“ – помислих си аз и стиснах зъби. „Да казва каквото има и да ми се маха от главата.“

-Намислил си днес за тичаш за зарган, но аз ще ти кажа да не влизаш в морето – празна работа е това.

Аз го погледнах и се засмях.

-Празна е твоята глава, Малахи, но не и моята мрежа. На рибата знаеш само как да хванеш опашката! Пък и няма да влизам днес.

Малахи остави иглата и ме погледна сериозно.

-Остави тази работа, Коста, послушай ме - ще има да патиш!

Аз го погледнах доколото можах с безразличие.

„Аман от него!“ – казах си на ум. Реших да сменя темата:

-Какво й каза на Алпиника? Видя ми се весела.

-Че тази година ще й се падне имане. –каза той и се подсмихна.

-Да я вземат дяволите! – рекох – Само за пари мисли - все са й малко!

Малахи се засмя и кимна с глава. Той знаеше, че най-големият страх на Алпиника беше да остане без пари. Една вечер беше сънувала сън, в който се видя да ходи по земята с боси крака в сгурта на пътя, а покрай нея да минават като побеснели коне и магарета. На другата сутрин първата й работа беше да се посъветва с  Малахи. На него вярваше като на поп. Той й каза, че за да не се сбъдне съня, трябва един месец да пази мълчание. И така и стана – не продума и дума. Хората си мислеха, че е онемяла и шушукаха какво ли не зад гърба й. Тя обаче издържа и не  прогови на никого докато не мина месец. Когато месецът мина и тя проговори отново, така ги нахока, че дълго време след това, като я разминаваха по улицата гледаха на другата страна.

Едно нещо знаеше Алпиника – как никога не я докосне бедността, а на Коста остана хубавия спомен за женското мълчание. Само заради това, Малахи беше заслужил някак завинаги  неговото благоразположение и колкото и да му се канеше, в крайна сметка всяка година му отваряше примирен вратата. Все пак нямаше гаранция, че на Алпиника няма да и се присъни отново някакъв друг сън.

-А ти за какво мислиш, Коста? – избоботи Малахи и ме погледна като че ме изпитва.

-За нищо не мисля - на мен акъла ми е все в морето, Малахи, сякаш не знаеш! Колко съм му дал, колко ще ми даде… ей такива работи. И не спирам да се бия в главата на коя буна Асен Лахмото лови рибата. Все ходи по празниците и все по мъглите, та никой да не види къде хвърля мрежите. Аз за това мисля и това ми е дерт.

-Пък казваш, че за нищо не мислиш. –поправи ме Малахи и отново се подсмихна.

Хич не ми харесва когато започваше да се подсмихва. Не можех да разбера - подиграва ли се или се опитва да се сприятели.

И аз се подсмихнах на свой ред и му казвам:

-Ами за теб е нищо. Затова така ти отговарям. На всеки човек не всеки разговор подхожда.

Малахи погледна отново иглата, остави я на коляното си и бръкна за цигара. Запали, хвана в ръце отново иглата и продължи:

-Това море като краста ти е засипало главата. Стига вече, не се ли измори? На колко стана?   

-На седемдесет и три. – Отговорих му. - Да ти призная, изморен съм, изморих се! – направих пауза – Но какво ще правя иначе? Всеки път като вляза навътре обръщам лодката си така, че да не виждам брега, а само водата. Зяпам в синята шир и си представям какво ли не. Сякаш някой друг е при мен и ме кара да мислим заедно. Да спорим и да се съгласяваме. Ти мачкаш в ръцете си мъртвите кости и познаваш, а аз стоя по средата на лодката и искам да знам. Но да науча по моему. И ту ме е стах, ту не. И ми е весело и плача. Къде, Махали, кажи ми, а ако не знаеш, питай костите, къде другаде можеш да си толкова свободен? Да бъдеш хем човек, хем близо да се намираш до Бога, хем ръцете ти никога да не са празни?

Малахи избърса устата си с ръка, поклати глава и сякаш се подсмихна леко.

„Пак ще започне“ –помислих си аз.

-Коста, морето този път няма да те пусне да се прибереш, слушаш ли какво ти казвам?

Аз повдигнах рамене и се престорих, че търся място за кърпене. Започваше да ми дотяга неговия глас и неговата прокоба. Още не е почнала годината и още в ума ми се въртеше старата, а ето, че вече ме предубеждаваше, че щастие за мен няма да има.

- Ами да ме глътне и толкоз. Голяма работа! –Казах вече раздразнен аз.

Малахи погледна нагоре към облаците и ги посочи.

- Виждаш ли ги? - Аз поклатих глава в знак на съгласие и той продължи  – Времето ще се развали, а  може и да завали. Намокри ли те дъжда, ще измръзнеш в тая пуста лодка с този твой инат.

Аз изпуфтях и извадих цигара да запаля.

Малахи ме погледна и поклати ядосано глава. После остави иглата и се надигна от стола да си ходи. Явно ми беше казал всичко и повече работа при мен нямаше. Чакаха го още много къщи.

Когато вратата се затвори зад гърба му, аз най-сетне отдъхнах. На свой ред станах от моя стол и опънах гръб. Изглежда, че твърде дълго бях седял.

 

*

На другия ден бързах да се кача в лодката. Някакво необяснимо чувство ме беше завладяло. Спомних си отново онази младежка дързост, която ме омайваше навремето. И вече не бях старец запътен към оня свят, а детето, за което смъртта не съществуваше. Така ми беше подействало пророкуването на Малахи. За толкова години, за първи път от неговото плещене имаше файда.

Алпиника ме изпрати както винаги с вяло махане на ръката. Аз свалих шапаката си и й подсвирнах както когато я видях за първи път. Тя се огледа на всички посоки, за да е сигурна, че никой не я вижда и каза:

-Чудак! Да ти се невиди!

След това се прибра в къщата, а аз закрачих с усмивка към морето. Качих се в лодката и отпраших навътре.

Заваля. Ситни капки запръскаха навсякъде около мен. Цап, цап, цап. Гледам ги, уголемяват се и стават по-едри. Звукът им също расте. Цоп, цоп, цоп. Аз ги гледам как падат отвисоко и си представям, че морето е като тетрадка Божия. А Господа пише ли пише неуморно в нея със собствената си азбука. Гениален е той, не е като мен. Аз никога няма да прочета това писмо, дори и сега докато вали.  Вместо това стоя кротко и си представям, как Той се присяга и взима от жадния пустинен пясък и докато е още топъл в пръстите му - превръща го в сол. Тя пада в морето и става на точка.

Небето се смрачи, задуха леден вятър. Измъкнах от дъното на лодката голямата шуба и я облякох върху якето си. Малахи се оказа прав, наистина замръзвах. „Да му се невиди и оракула“ –помислих на ума си. Цигарата ми беше изгаснала. Хвърлих я в лодката и запалих нова. Топлия дим стопли гърлото ми и аз запуших по-силно.  

Когато дъждът спря, дойде бурята. И не след дълго вълните ме застигнаха. Нищо особено не бяха. Докато не дойде тя. Веднага я познах – беше същата като онази, която никога нямаше да забравя. Висока и стройна с опияняващо син поглед. Щом приближи до мен, изтъпнах. Стиснах силно парапета на лодката и си поех дълбоко дъх. Изправих се и я погледнах, само че не ми остана време да я заговоря. Беше толкова изящтна, че единственото, което можах да направя е да се оставя да ме помете.

И тя го направи. И станахме едно.

На другата сутрин съобщиха на Алпиника, че лодката ми се люлее в морето, а мен ме няма в нея. Тя не каза нищо, а се зае да оправя наследството.  Аз бях сигурен, че точно това ще направи първо, така както съм сигурен, че другата година на Малахи щеше да му приседне обяда.  

 

Автор: Анастасия С.

Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и: